Виктор Пелевин
Върколашки метаморфози (24)

* * *

Ние, лисиците, обичаме да ходим на лов за английски аристократи и кокошки. За английски аристократи ходим на лов, защото английските аристократи ходят на лов за нас, така че си е въпрос на чест. А кокошки ловим за душата. Всеки вид лов си има пламенни привърженички. От моя гледна точка ловът на кокошки има няколко сериозни предимства:

1) ловът на английски аристократи е източник на лоша карма, която си навличаш с убийството на дори най-безполезния човек. От кокошките кармата не е кой знае колко тежка.

2) за да ловуваш аристократи, трябва да ходиш в Европа (макар че според някои най-доброто място за такъв лов са трансатлантическите лайнери). На лов за кокошки можеш да ходиш навсякъде.

3) при лова на английски аристократи при гасилите няма физически промени. А при лова на кокошки става нещо, което малко прилича на трансформацията на върколаците — временно се уподобяваме на дивите си роднини.

Аз вече от много години не ходя на лов за английски аристократи и изобщо не съжалявам за това. Виж, ловът на кокошки си го обичам и до днес.

Трудно е да се обясни с думи какво носи ловът на кокошки. Когато, изскочила от дрехите и обувките, яростно се отблъскваш с три лапи от земята, а с четвъртата притискаш кокошчицата към гърдите си и сърцето й бие в унисон с твоето, и размитите от скоростта зигзаги на пътя свободно летят през изпразненото ти съзнание… В такъв миг ясно виждаш, че и ти, и кокошката, и дори крещящите ти преследвачи сте всъщност части от едно непостижимо цяло, което слага маски и играе на криеница със самото себе си… Иска ми се да вярвам, че и кокошката изпитва същото. Ако ли пък не, ще дойде време, когато непременно, непременно ще разбере!

Основните принципи на лова на кокошки са:

1) приближаваш се към кокошарника в образа на разкошна светска гърла — с вечерна рокля, на високи тънки токчета. Роклята трябва максимално да ограничава движенията и да се асоциира с рекламите по лъскавите списания.

2) трябва да привлечеш вниманието на стопаните на кокошарника — непременно да видят как изисканата гостенка краде кокошката.

3) не трябва да бягаш от вбесените си преследвачи прекалено бързо, но не бива и да е прекалено бавно — главната задача на лова е по-дълго време да са сигурни, че могат да настигнат крадлата.

4) когато преследвачите капнат и вече не могат да те преследват (а също и в случаите, когато изпаднат в шок от ставащата пред очите им трансформация), трябва с особено махване на опашката да изтриеш спомените им за случилото се и да пуснеш кокошката на свобода.

Последното допълнение си го въведох сама. Само не ме питайте какво ще прави кокошката с тази свобода. От друга страна, няма пък да й отхапвам главата, нали? Е, случва се понякога на някоя кокошка да й се пръсне сърцето от страх. Но нима за еволюцията й би било по-добре да свърши живота си в тенджерата?

Някои от нас простират същата логика и върху английските аристократи, но лично аз не съм съгласна — теоретично всеки английски аристократ може в тази живот да стане Буда и не бива да го лишаваме от този шанс заради собственото си забавление.

Деветдесет процента от лова на аристократи са си скучни социални упражнения, почти същите като официална чайна церемония. Но понякога най-изпадналите от сестрите ми, с които не искам да имам нищо общо, се събират на глутница и правят хайки, при които изведнъж с живота си се прощават много английски аристократи. Случващото се е наистина живописно, а съпътстващата халюцинация може да се изживява едновременно от хиляди хора — като историята с „Титаник“ или така наречената битка при Ватерлоо. Най-шокиращите подробности обаче остават скрити за публиката.

Разбирам, трудно е да се повярва, че са възможни такива ужасяващи масови лъжи, но обяснението е следното: когато една и съща халюцинация се прави едновременно от няколко лисици, силата й се увеличава пропорционално на куба на броя им. Тоест едно и също внушение, правено едновременно от три лисици, е почти трийсет пъти по-силно от илюзията, която всяка от тях може да направи самостоятелно. Това се постига чрез тайни методики и практики — отначало лисиците се учат да си представят заедно предмет, който са виждали, после предмет, който не са виждали, после карат другите да възприемат предмети, които не съществуват, и така нататък. Техниката е сложна и усвояването й изисква няколко столетия. Но ако се съберат десет или дори двайсет лисици, които я владеят… Не знам дали си представяте на какво са способни.

Ще попитате — защо при това положение лисиците не управляват света? Причините са две:

1) лисиците не са толкова глупави, че да се нагърбват с такова бреме.

2) лисиците са много егоистични и не могат да се споразумеят дълго да правят нещо заедно — освен да ловуват съвместно английски аристократи.

Днес хората разполагат с много нови средства за проследяване и контрол и затова лисиците избягват да се намесват в човешката история и решават проблемите по по-прост начин. В северната част на Англия има няколко частни замъка, където се развъждат аристократи — от най-добрите производители — и се възпитават специално за лисичи лов: приплодът не е висок, но качеството е отлично. Подобни развъдници има в Аржентина и Парагвай, но условията в тях са ужасни и английските аристократи, които се развъждат там масово чрез изкуствено оплождане (засега при клонирането няма успехи), стават само за вертолетно сафари: говорят като гаучоси, пият текила на поразия, не могат да си нарисуват генеалогичното дърво дори от трети опит и преди смъртта си молят да им пуснат посветената на Че Гевара „Un Hombre“. Очевидно поне за няколко минути държат да се чувстват като портфейлни инвеститори.

Има и друга ловна школа, при която английският аристократ се подбира индивидуално и лисицата няколко години го преследва по последния му маршрут — става му любовница или съпруга и е до него чак до момента на истината, който, трябва да признаем, е наистина доста ужасен. Един ден, посред буря или в друг драматичен миг, лисицата му разкрива цялата истина и настърчава опашката си — но не за да му внуши поредната доза семейно щастие, а за да го убие… Това е най-сложният лов и изисква виртуозно социално майсторство. Тук никоя от нас не може да се сравнява с Ий Хуй, която от векове живее в Англия и е постигнала истинско съвършенство в този спорт.

Главното предимство на лова на кокошки е в ставащата с нас супрафизическа трансформация. Кокошката служи за жив катализатор, който ни помага да я извършим — за хилядите години културен живот ние почти сме изгубили това си умение и също като на Данте ни трябва водач в долните светове. Трансформацията не се получава винаги и при всички случаи е кратка, но усещанията от нея са толкова силни, че дни наред спомените за нея те подхранват.

Нещо подобно става с нас и при силна уплаха, но тогава процесът е неконтролируем. А изкуството на лова на кокошки се състои тъкмо в контролирането на страха. Трябва да допуснеш преследвачите достатъчно близо, за да се включат механизмите на вътрешната алхимия, които за няколко секунди те превръщат в хищен звяр, свободен от доброто и злото. За да не се освободиш изцяло от доброто и злото, естествено трябва да поддържаш безопасна дистанция. Взето заедно, всичко това е почти като сърфинг, обаче ако изгубиш равновесие, плащаш доста по-скъпичко. Но пък и положителните емоции са много по-силни — нищо не освежава душата така като рискът и преследването.

Понякога ме подгонват и кучета, но се отказват веднага щом разберат какво съм. Кучетата се поддават на внушение също толкова лесно като хората. Освен това имат специална система за оповестяване, нещо като интернет, основана на миризмите, така че новините сред тях се разпространяват бързо. Когато един мъжествен ротвайлер реши да попалува с мен, обаче биде изнасилен от двама братя кавказци (имам предвид кавказки овчарки), всички кучета в Битцевската гора почнаха да ме заобикалят отдалече. Кучетата са умни животни и могат да разберат причинно-следствената връзка между това, че някакъв си ротвайлер ръмжи и тича след изящна рижа спортистка, и факта, че два песа два пъти по-големи от въпросния ротвайлер внезапно решават, че той е мила волоока разгонена кучка.

Реших да взема Александър на лов не за да се изфукам. Трансформацията на лисиците по време на кокоши лов не стига толкова далеко, както това става с вълците, така че просто нямаше с какво да се фукам. Но ако супрафизическата ми промяна станеше пред очите на Александър, това щеше да е най-добрият начин да му кажа: „ние сме една кръв — ти и аз“. И това може би щеше да стопи останалото между нас недоверие и да ни сближи — поне така смътно се надявах.

Мястото за лова го бях избрала отдавна. Една от криволичещите из Битцевската гора пътечки извеждаше до дървена къща, в която живееше някакъв лесничей (не съм сигурна дали беше точно лесничей, но въпросният човек очевидно имаше някаква връзка с парка). До къщата имаше кокошарник — голяма рядкост в днешна Москва. Бях го видяла, докато карах колело из парка, и сега реших да се възползвам от находката си. Отначало обаче трябваше пак да проверя всичко и да набележа пътищата; за отстъпление. Посветих на велоразузнаването цял ден и установих следното:

1) кокошки в кокошарника имаше, хора в къщата — също; тоест и двата необходими за лова ингредиента бяха в наличност.

2) трябваше да бягам по пътя, който водеше в гората.

3) трябваше да успея да се откъсна от потерята, преди пътят да излезе от гората, защото от другата страна винаги имаше много хора, най-вече млади майки с колички.

Освен това открих как да стигна почти до самия кокошарник с кола — въпреки че къщичката на лесничея изглеждаше спотаена в гората, градът беше само на триста метра: безкраен строй шестетажни панелки. Записах си адреса на най-близката до кокошарника. Е, всичко за лова беше подготвено.

Велоразузнаването доведе до още един резултат. На връщане към къщи поех по непозната алея и се натъкнах на невероятно място, не го бях виждала дотогава. Голяма поляна насред гората, с наклон към реката. Беше изпъстрена с пътечки, а малко над реката имаше велосипеден трамплин — стръмен насип, отъпкан от хиляди и хиляди гуми. Не се осмелих да скоча, обаче се качих на върха и си представих какво ли е да се засилиш и да полетиш във въздуха. Не бях сигурна обаче, че ще мога да „кацна“.

Близо до трамплина имаше странна скулптурна композиция. В земята бяха вкопани няколко сиви дънера с различна височина. Върховете им бяха одялани като лица на воини. Дънерите-воини бяха почти един до друг, а около тях имаше здраво сковани пейки. По периметъра имаше четири ориентирани по посоките на света П-образни врати, също сиви, от дебели напукани греди. Всичко заедно приличаше на дървен Стоунхендж, пострадал вече в битката с вечността: дърветата и гредите бяха пострадали от огньове, палени от местните хулиганчета. Но въпреки черните изгаряния и безбройните празни бирени шишета във всичко това имаше красота и даже някакво смътно величие.

Седнах на една греда, загледах червения кръг на слънцето (такива залези в Москва има само през май) и потънах в мисли за миналото. Спомних си един човек, когото бях срещнала преди повече от хиляда години — наричаха го Жълтия господин, по името на Жълтата планина, където беше манастирът му. Разговаряхме само една нощ, но съм запомнила този разговор завинаги — щом затворех очи, виждах лицето на Жълтия господин така ясно, все едно беше пред мен. А с толкова много хора съм се срещала ден след ден години наред — и не са оставили дори сянка в паметта ми… „Сестрицата Ий също познаваше Жълтия господин — помислих си. — Интересно дали си го спомня.“ Трябваше да я попитам.

И в този момент звънна мобилният ми телефон.

— Ало? — казах.

— Здрасти, рижавке.

Направо не повярвах на ушите си.

— Ий?! Да не повярваш. Тъкмо мислех за теб…

— Пък аз се чудех защо ме сърби опашката — засмя се тя. — Е, вече съм в Москва.

— Къде отседна?

— В хотел „Национал“. Утре в един свободна ли си?