Виктор Пелевин
Върколашки метаморфози (30)

* * *

Никога не бях летяла със самолет като „Гълфстрийм Джет“. Дори не бях виждала такива самолети — съдбата не ме беше водила по специалните летища на upper rat. Беше ми наистина странно, че сме толкова малко — все едно безопасността на пътниците зависи от броя им.

Всъщност това може и да е вярно. Понеже нали всеки си има ангел пазител и когато в някой „Еърбус“ или „Боинг“ се натъпчат няколкостотин души, ятата невидими крилати защитници би трябвало ако не да увеличават подемната сила на крилата, поне да пазят пасажерите да не паднат. Може би затова по-често падат малките чартъри, с които се придвижват из планетата натежалите от злини нюзмейкъри.

Салонът приличаше на пушалня с меки кожени дивани. Александър седна до мен. С нас беше само Михалич — седна на един фотьойл в ъгъла и запреглежда някакви документи. Мълчеше си — само веднъж вдигна глава и попита:

— Другарю генерал-лейтенант, тука пише „шейх-ул-ма-шейх“. Какво значи това?

Александър се позамисли и каза:

— Май почва с четирийсет кила пластичен взрив. Уточни го за всеки случай, като се върнем.

— Слушам.

Москва полетя назад и надолу, после се скри зад облаци. Александър обърна гръб на илюминатора и отвори.

— Какво четеш? — попитах. — Пак ли криминале?

— Не. Взех сериозна книга, както ме посъветва, умна. На тебе чете ли ти се?

— Да — казах.

— Виж тази тогава. За да ти стане ясно какво ще видиш. Не е точно за нашия случай, но има връзка. Специално за теб я взех.

И сложи в скута ми оръфан том с червено заглавие „Руски приказки“ — същия, който бях видяла на писалището му.

— Сложил съм отбелязка.

Картончето беше на приказката „Сираченце-Голтаченце“. От много години не бях отваряла детски книги и веднага ми направи впечатление нещо странно — заради едрия шрифт думите се възприемаха по-различно, отколкото в книгите за възрастни. Като че ли всичко, което означаваха, беше някак по-просто и по-чисто.

Приказката беше тъжна. Сираченцето-Голтаченце беше северен клонинг на Пепеляшка и вместо добра фея му помагаше една шарена крава. Та кравата значи изпълняваше всички непосилни задачи, които мащехата даваше на сирачето. Злобните сестри виждат как девойчето успява да се справи с тях и казват на мащехата. Тя пък заповядва да заколят шарената крава. Сирачето чува и казва на кравата. Кравата моли момичето да не яде от месото й и да зарови костите й в градината. След това от костите израства ябълка с шумолящи златни листа и всичко се оправя — сирачето си откъсва ябълката и се омъжва щастливо… Интересно, но мащехата и сестрите не се наказват — за тях просто няма ябълки и после всички забравят за тях.

Изобщо не ми се щеше да анализирам приказката от позициите на анално-амфетаминовия дискурс или да човъркам така наречената й „морфология“. Не беше нужно да се чудя за какво е всъщност — сърцето ми го знаеше. Това си беше вечната руска история, чийто последен цикъл бях наблюдавала съвсем неотдавна, в края на миналия век. Да, сякаш лично познавах тази шарена крава, на която дечицата се оплакваха от нещастията си и която им правеше простички чудеса, а после тихо лягаше под ножа, за да израсте от земята като вълшебно дърво — и да има по златна ябълка за всяко момченце и за всяко момиченце.

В приказката имаше някаква тайнствена истина за най-тъжното, най-загадъчното в руския живот. Колко пъти вече е клана тази невинна крава! И колко пъти възкръсва ту като вълшебна ябълка, ту като цяла вишнева градина. Къде отидоха ябълките обаче? Няма ги. Да взема пък да се обадя в офиса на „Юнайтед Фрут“… Не, не става. „Юнайтед Фрут“ беше през миналия век. Сега всяко обаждане ще се залута по жиците и ще стигне до някоя гибралтарска компания, принадлежаща на фирма от Фолкландските острови, управлявана от амстердамски адвокат в интересите на тръст с неизвестни учредители. Дето естествено ги знаят в цяла Москва.

Затворих книгата и погледнах Александър. Спеше. Внимателно взех от коленете му сериозната и умна книга и я отворих:

„Не, Златното дърво не изглежда така, както са си представяли лекомислените белетристи от миналия век. То не връзва златни дукати във Вълшебната страна. То изниква през ледената кора на вечната замръзналост като пламтящ нефтен фонтан, като горящ храст също като онзи, който е говорил с Мойсей. Но въпреки че около Златното дърво днес се трупат безброй Мойсеевци, Господ многозначително мълчи… Мълчи вероятно, защото знае, че дървото няма да пусне корен задълго в пушливите пламъци. Хитреците ще насочат пожарогасителите си към огнената му корона и ще го накарат да вкара черния си ствол в студената стоманена тръба, която ще се проточи през цялата Страна на глупците към портите и терминалите, към Китай и Япония — толкова надалече, че Дървото скоро ще забрави къде са били корените му…“

Прочетох още няколко абзаца със същия мъгляв смисъл и натруфен стил и ми се приспа. Затворих книгата и я сложих на коленете на Александър. И заспах.

Събудих се чак след като кацнахме. Зад илюминатора на гълфстрийма се плъзгаше покритата със сняг сграда на летището — приличаше всъщност на железопътна гара. Над входа беше опънат безкрайно дълъг плакат: „Добре дошли в Нефтопреработвателск!“ И навсякъде наоколо — още сняг и сняг.

Под самолета вече ни чакаха няколко военни със зимни униформи без отличителни знаци. Поздравиха Михалич и Александър като стари познати, а мен ме изгледаха, както ми се стори, с недоумение. Въпреки това, след като Михалич и Александър получиха по един шинел, дадоха и на мене топли дрехи: армейска шуба със светлосиня изкуствена кожа на яката и ушанка. Шубата ми беше голяма, все едно съм се увила в юрган.

Чакаха ни и три коли — черни „Геландеваген“, с каквито е пълна цяла Москва, само че ги караха военни. Разговори на практика нямаше: само кратки поздрави и по някоя дума за времето. Посрещачите май бяха наясно защо са дошли московските гости.

Градът — почваше веднага зад летището — беше фантасмагоричен. Къщите приличаха на краймосковски вили на хора от средната класа. Имаше само една разлика — тези тук нелепо се издигаха над земята на нещо като кокоши крака: забитите във вечно замръзналата земя стълбове в съчетание с червените гребени на керемидените покриви породиха у мен тъкмо тази асоциация и нямаше как да се отърся от нея — къщите се превърнаха в строени на по четири крачета кокошки, вдигнали високо филенцата си, в които чернееха правоъгълниците на вратите. Очевидно все още бях под влиянието на вчерашния лов и преживения шок.

Между еврокъщичките се бяха наредили търговци — продаваха нещо, сложено на брезенти, проснати на снега край всъдеходите им „Буран“.

— Какво продават? — попитах.

— Еленско — каза Александър. — Карат го от тундрата.

— Защо, тук не карат ли хранителни продукти?

— Карат, разбира се. Просто еленското е на мода. Хит. Освен това е екологично чист продукт.

Направи ми впечатление и един бутик на „Калвин Клайн“, в къщичка като всички други. Впечатляваше самото му присъствие тук — това вероятно беше най-северният на света форпост на малкия калвинизъм. Освен това табелата над вратата изпълняваше няколко функции едновременно — на име, на географски ориентир и на рекламна концепция:

Впечатляваща беше и голямата детска площадка, отрупана с подобни на скелети на чумове конструкции — по тях висяха като ленивци деца, навлечени с дебели дрехи. Площадката приличаше на запазил се сред снеговете стан на древни ловци. В нея се влизаше през изрисувана със снежинки, животинчета и червеноноси клоуни арка с веселия надпис:

Не беше ясно какво означава:

1) весело детско стихче;

2) списък на спонсорите;

3) написан на езоповски (доживяхме!) език протест срещу произвола на властите.

В руския живот всичко толкова се обърка, че не можах да стигна до окончателен извод. Пък и нямах време: не спряхме никъде и скоро градът се стопи в бялата пушилка зад нас. Отвсякъде ни заобикаляше привечерното снежно поле.

— Пусни мойта — каза Александър на шофьора.

Беше се навъсил, гледаше съсредоточено и реших да не се обаждам.

Шофьорът пусна старото парче на „Shocking Blue“:

I’ll follow the sun

that’s what I’m gonna do

Trying to forget all about you…

He можех да не отнеса това „trying to forget all about you“ към себе си, тия неща женската психика ги прави автоматично, без да се съветва със стопанката си. Клетвата да се върви след слънцето обаче, последвана от думите „това ще направя“, все едно казано от древните викинги, ми се стори възвишена и красива.

I’ll follow the sun

Till the end of time

No more pain and no more tears for me.^[1]

Вярно, като чух за края на времето, си спомних какво пишеше под рисунката на вълка, която бях видяла в жилището на Александър:

„Фенрир, син на Лот, огромен вълк, който преследва слънцето по небето. Когато го настигне и го погълне, ще настъпи Рагнарьок“.

Това вече попроменяше картинката… И все пак какво дете е, помислих си с нежност, която още сама не осъзнавах, какво смешно момченце.

Стъмни се съвсем. На лунната светлина пейзажът изглеждаше извънземен — и защо ли хората са тръгнали към други планети, след като тук имат места като това? Съвсем спокойно само на метър от невидимия път може би никога не беше стъпвал човешки крак, изобщо ничий крак или лапа, и ние ще сме първите… Когато спряхме, цареше пълен мрак. Нямаше нищо: нито къщи, нито светлини, нито хора, нищо — само нощ, сняг, луна и звезди. Единственото нарушаващо белотата беше някакъв хълм наблизо.

— Слизаме — каза Александър.