Виктор Пелевин
Върколашки метаморфози (17)

* * *

Бях видяла пентхауза още като дойдох първия път. Само че не се сетих, че е пентхауз — отдолу приличаше на тъмно копче на върха на огромен бетонен молив. Можеше да е надстройка за двигателите на асансьорите, някакво техническо помещение, помпена станция за парното, всичко. Оказа се обаче, че тюркоазните стени са прозрачни отвътре.

Още преди да го осъзная, те почнаха да потъмняват направо пред очите ми, станаха като тъмнозелена бутилка. Допреди секунди бях примижала от слънцето, а сега около мен се очерта огромно жилище — досега не се виждаше заради слънчевата светлина, която искреше в безбройните огледални плоскости.

По-късно разбрах, че това е скъпа техническа джаджа — прозрачността на стените се променяше чрез специални течнокристални филми, управлявани от компютърна система. Но тогава всичко това ми се стори чудо. Чудесата обаче открай време ме изпълват с ирония, да не кажа презрение.

— Здрасти, Шурик — казах. — Що за цирк е това? Нямаш ли пари за нормални пердета?

Той като че ли се сепна. Но след секунда се окопити и се засмя.

— Шурик. Харесва ми. Правилно. Щом ти вече си Ада, аз може да стана Шурик.

Светлосивият му двуреден кител с пагони на генерал-лейтенант и тъмносиният панталон с широки червени лампази изглеждаха малко театрално. Той пристъпи към мен, свали си марлената превръзка, замижа и вдиша дълбоко през носа. Понечих да го попитам защо непрекъснато прави така, но се отказах. Той отвори очи и погледна обиците ми.

— Много интересно си го измислила.

— Нали? Най-красивото е, че камъчетата са различни. Харесва ли ти?

— Става. Михалич даде ли ти цветето?

— Да — отговорих. — И каза да съм помислела за смисъла на това послание. Но така и не измислих нищо. Може би ти ще ми кажеш?

Той се почеса по тила. Въпросът ми като че ли го смути.

— Знаеш ли приказката за аленото цвете?

— Коя по-точно? — попитах.

— Мисля, че е само една.

И кимна към работната си маса, на която имаше модерен компютър и сребърна статуетка. До статуетката имаше книга с отбелязки на няколко места. Червеното заглавие на корицата беше изтъркано, но все още можеше да се прочете — „Руски приказки“.

— Тази по-точно я е записал Сергей Аксаков — каза той. — Разказала му я икономката му Пелагея.

— И за какво е?

— За красавицата и звяра.

— Какво общо има цветето?

— Точно заради него почва всичко. Наистина ли не я знаеш тая приказка?

— Наистина.

— Тя е дълга, но основното е следното: красавицата моли баща си да й донесе аленото цвете. Бащата го намира в далечна вълшебна градина и го откъсва. А градината се пазела от страшно чудовище. И то хваща бащата на красавицата. Тя трябва да отиде да живее при чудовището, та то да пусне баща й. Чудовището е безобразно, но добро. И тя го обиква, отначало заради добрината му, а после изобщо. И когато се целуват, магията се разваля и чудовището става принц.

— Ясно — казах. — Ти разбираш ли поне малко за какво е тая приказка?

— Естествено.

— Сериозно? И за какво е?

— За това, че любовта побеждава всичко.

Засмях се. Наистина беше забавен. Сигурно беше довършил няколко бизнесменчета, после беше поръчал да гръмнат някой банкер и сега с типичната човешка самонадеяност се смяташе за чудовище. И си мислеше, че любовта ще го спаси.

Той ме хвана под ръка и ме поведе към някакъв футуристичен диван, разположен между две горички дръвчета бонзай с миниатюрни беседки, мостчета и дори водопадчета.

— Защо се смееш? — попита ме.

— Мога да ти обясня — казах, докато сядах на дивана и подгъвах крака под себе си.

— Ами обясни ми.

И седна на другия край на дивана и преметна крак върху крак. Изпод китела му се подаде краят на кобур.

— Това е една от онези приказки, които отразяват ужаса и болката на първия женски сексуален опит — почнах. — Такива истории има много, а тази, която разказа ти, е просто класически пример. Тя е метафора за това как жената открива зверската същност на мъжа и осъзнава властта си над този звяр. А аленото цвете, което откъсва бащата, е толкова буквален мотив на дефлорацията, при това допълнен и с темата за инцеста, че направо не ми се вярва тази приказка да я е разказала някаква си икономка. Най-вероятно през миналия век я е съчинил някой аспирант във Виена като приложение към дипломната си работа. Измислил е и приказката, и икономката Пелагея, и писателя Аксаков. Понеже какво прави икономката? Върти цялата къща, държи всички ключове. Дори не точно ключовете, а халката, на която са ключовете. Да обяснявам ли по-нататък?

Докато говорех, той се мръщеше все повече и повече. После попита:

— Откъде ги изкопа тия глупости?

— Това са труизми. Всички ги знаят.

— И ти вярваш в това?

— В кое?

— Че тази приказка не е за това как любовта побеждава всичко на света, а за това как дефекацията осъзнава властта си над инцеста?

— Дефлорацията — поправих го.

— Няма значение. Наистина ли смяташ така?

Замислих се.

— Аз… Нямам мнение. Просто такъв е съвременният дискурс на приказките.

— Тоест когато ти дават алено цвете, заради този дискурс го смяташ за символ на дефекацията и инцеста?

— Защо говориш така? — отвърнах малко объркано. — Когато ми дават цвете, аз… Просто ми е приятно.

— Слава богу — каза той. — Колкото до съвременния дискурс, отдавна му е време да го натикаме с трепетликов кол обратно в кокаиново-амфетаминовия гъз, от който е излязъл.

Не очаквах толкова енергично обобщение.

— Защо?

— За да не покварява аленото ни цвете.

— Ясно — казах. — За кокаина разбирам. Имаш предвид доктор Фройд. Прав си, и той е Имал пороци. Обаче какво общо имат амфетамините?

— Мога да ти обясня — каза той и подви крака под себе си, подражаваше на моята поза.

— Ами обясни ми.

— Всичките тия френски папагали, които са изобретили дискурса, са на амфетамини. Вечер се тъпчат с барбитурати, за да заспят, а сутрин почват с амфетамини, за да се отърват от барбитуратите. След което продължават с амфетамините, за да могат да избачкат възможно повече дискурс, преди да почнат да се тъпчат с барбитурати, та да могат да заспят. Това ти е то целият дискурс. Не го ли знаеше?

— И откъде тези сведения?

— В Академията на ФСБ ни четоха курс за съвременната психеделична култура. Контрапромиване на мозъци. А, забравих — освен това те до един са педали. Казвам го, ако решиш да ме попиташ какво общо има гъзът.

Разговорът вземаше погрешна насока, време беше да сменя темата. Винаги предпочитам да го правя рязко.

— Обясни ми, ако обичаш — казах, — защо съм тук, кратко и ясно. Да ме чукаш ли искаш, или да ме превъзпитаваш?

Той трепна, все едно бях казала нещо страшно, скочи от дивана и закрачи напред-назад пред прозореца — поточно не пред прозореца, а пред останалия прозрачен правоъгълник в стената.

— Опитваш се да ме шокираш? — попита накрая. — Не става. Знам, че под показния ти цинизъм се крие чиста ранима душа.

— Показен цинизъм? Аз това?

— Дори не цинизъм — каза той и спря. — Лекомислие. Неразбиране на сериозните неща, с които си играеш като малко дете с граната. Дай да си говорим откровено, става ли?

— Ами говори де.

— Ти например казваш — зверската същност на мъжа, ужасът на първото съвкупление… Това са страшни, тъмни неща. Дори на мен, ако държиш да знаеш, ми е страшно да надничам в тези бездни…

„Дори на мен“. Ох, ама наистина беше много смешен.

— Но разсъждаваш така — продължи той, — все едно всичко това се дреболии. Не те е страх от зверското в мъжа, така ли? От мъжкото в звяра?

— Изобщо — казах. — Михалич ти е казал каква съм, нали? Каза ли ти?

Той кимна.

— Значи би трябвало да разбираш, че ако имах такива проблеми, нямаше да мога да работя.

— Не те ли плаши близостта на чуждото тяло — огромно, безобразно, живеещо по свои закони?

— Напротив, обожавам го — казах и се усмихнах.

Той ме погледна и недоверчиво поклати глава.

— Имам предвид — физическата близост? В най-принизения смисъл.

— За духовна вземам сто и петдесет процента отгоре. Хайде стига вече! Ти всеки път ли дрънкаш толкова, преди да се чукаш?

Той се намръщи.

— Само не ми говори все едно съм бандит. Заради китела е, нали?

— Може би. Вземи го свали. И гащите също.

— Защо говориш така?…

— Не ти ли харесвам поне мъничко?

Наведох глава на една страна и го погледнах обидено изпод вежди, лекичко премрежила очи и понацупила устни. Отработвала съм този поглед повече от хиляда години и е безполезно да го описвам. Това си ми е фирмената провокация, безсрамие и невинност в един бронебоен патрон, който не само пронизва клиента, но и го довършва с рикошет. Единственият известен ми начин да се защитиш от този поглед е да гледаш настрани. Александър ме гледаше право в очите.

— Харесваш ми — каза и нервно врътна глава. — И то много.

Разбрах, че е настъпил критичният момент. Когато клиентът врътва така глава, контролните центрове на мозъка му отказват и той може да ти се нахвърли на секундата.

— Трябва да отида до банята — казах и станах. — Къде е банята?

Той ми посочи обла стена от синьо полупрозрачно стъкло. Врата нямаше — към банята водеше завит като в черупка на охлюв вход.

— Няма да се бавя.

Влязох и си поех дъх.

Беше красиво. Златните звезди на син фон и инкрустираната със седеф вана напомняха на помпейските терми — може би пък дизайнерът нарочно беше използвал този мотив. Стопанинът обаче едва ли беше наясно е това.

Рисковано е да разпалваш клиента до такава степен, помислих си, някой ден сама ще си го нахендриш. А може би Александър също се боцкаше с нещо като Михалич? Или смъркаше нещо? Кокаин? Иначе защо ще ми диша така странно…

Свалих си джинсите, сгънах ги на пода, настърчах си опашката и се погледнах в огледалото. Гордостта ми приличаше на японско ветрило, минато с тънка червена четчица. Много красиво. На синьо-звездния фон пък изглеждаше направо приказно. Бях уверена в силите си както никога досега — бях преизпълнена с енергия, още съвсем мъничко и от косъмчетата на опашката ми щяха да започнат да изхвърчат кълбовидни мълнийки. В руския език, както и в много други, да навириш опашка означава да си силен и смел, да не падаш духом. Не знам откъде се е взел този израз, обаче няма начин в това да не е замесена някоя лисица. Е, рекох си, да действаме…

Тръгнах да излизам, готова за старта. Вдишах дълбоко няколко пъти, слях се с онази единствено точна секунда, когато всички клетки на тялото ти ти казват: „Давай!“ и изскочих от банята като вихрушка.

Вече нямаше време за мислене. Плъзнах се по пода, спрях, обърнах се със задник към мишената си, запънах се с ръце и крака на паркета и вирнах опашка над главата си. Мярнах отражението си в една от огледалните плоскости — приличах на страшен рижав скорпион, готов за бой… Александър ме погледна, но още преди да мигне, опашката ми запрати в самия център на мозъка му сигурния си, проверен, безупречно точен удар.

Той вдигна ръка пред очите си, все едно го бях заслепила. А после я отпусна и очите ни се срещнаха. Нещо не беше както трябва. Опашката ми изобщо не успяваше да го напипа, да го усети — а той беше само на две-три крачки от мен и ме гледаше така, все едно не може да повярва, че на света има такава красота.

— Адел… — прошепна. — Мила…

И после почна кошмарът.

Той се олюля, нададе отчаян вой и буквално се изхлузи от собственото си тяло — все едно то беше пъпка, само за секунди разцъфнала в кошмарен космат цвят. И ми стана ясно, че човекът Александър е просто рисунка на вратата в отвъдното. И сега тази врата се беше отворила и от нея изскочи онзи, който от много време ме беше дебнал през ключалката.

Пред мен стоеше чудовище, нещо средно между човек и вълк, с озъбена паст и пронизващи жълти очи. Отначало си помислих, че дрехите на Александър са изчезнали. После разбрах, че кителът и панталоните му са се трансформирали заедно с него: туловището му беше покрито с пепелявосива козина, а задните лапи бяха по-тъмни и на тях можеше да се видят криволичещите следи от лампазите. На гърдите на звяра имаше продълговато петно, приличаше на отпечатък от кривната настрани вратовръзка. А когато погледнах по-надолу, ме обзе истински ужас. Никога не бях виждала как изглежда възбуден вълк там долу. Изглеждаше по-страшно от озъбената паст и на най-страшния звяр.

И тогава разбрах, че продължавам да стоя на четири крака, вирнала опашка и надупена беззащитно точно към него. Беззащитно, понеже антената ми не работеше и нямаше с какво да го спра. Досещах се как може да се изтълкува позата ми, но се бях вцепенила — вместо да скоча и да побягна, само го гледах през рамо. Така е в някои сънища — трябва бързо да бягаш, обаче стоиш като закована и изобщо не можеш да отлепиш крака от земята. Дори не можех да смъкна от лицето си идиотската си усмивка — като на крадла, хваната на местопрестъплението.

— Р-р-рррр — каза той. — Р-рррау-у…

— Вълчо — изхленчих. — Чакай малко. Всичко ще ти обясня…

Той заръмжа и пристъпи към мен.

— Да не си го и помислил, чу ли ме?! Сериозно ти говоря, вълк с вълк, да не си посмял…

Той меко тупна на предните си лапи-ръце и направи още една крачка към мен. Трябваше да намеря съвсем други думи, при това бързо. Но откъде да ги взема?

— Виж какво… Дай да поговорим сериозно, става ли?

Той се озъби и настърча сивото си опашище, почти изкопира работната ми стойка.

— Недей, сивчо — прошепнах, — недей…

Той скочи и за секунда ми се стори, че нисък страшен буреносен облак затулва всичката светлина. А в следващия миг облакът се стовари върху мен.