Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Священная книга оборотня, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (септември 2009)
Корекция
sir_Ivanhoe (октомври 2009)

Превод на текста на Приложението: NomaD, септември 2009

 

Издание:

Виктор Пелевин. Върколашки метаморфози

ИК „Калиопа“, 2008

Редактор: Нина Ганева

Корица: Огнян Илиев

ISBN 978-954-9840-22-3

История

  1. — Добавяне

* * *

„Здравей, рижавке.

Изобщо не можеш да си представиш колко ми е приятно да получа вест от тебе в тия забутани снегове. Пишеш, че Тайланд ти бил омръзнал. Помисли за следното: в страните на златния милиард хората пестят цяла година, та да дойдат за две седмици в твоя кокосов рай. Разбирам, че животът в петзвездните хотели е много различен от твоя. По пък нали морето и небето са за всички и именно за тях те идват при вас от неоновите си катакомби.

Пишеш, че животът в Тайланд бил изкривен и обърнат наопаки, защото туристите поливат невинните аборигени с отровни доларови миазми и ги лишават от радостите на простия труд. Уважавам възгледите ти, но опитай да погледнеш на нещата от малко по-различен ъгъл: въпросните развратители цяла година си прегризват гърлата в офисите и канторите си, та да натрупат достатъчно отровни доларови миазми. Според мен тъкмо техният живот е изкривен, иначе защо ще идват в твоя салон, радост моя? Ниските тарифи — да, с това трябва да се борим. Но стига с тези вселенски обобщения, които всеки път свършвате убийството на петдесет милиона души!

Питаш ме как вървят нещата тук. Накратко, надеждата, че плискащото се отвсякъде кафяво море е от шоколад, се стапя дори у най-калените оптимисти. При това, както остроумно отбелязва рекламата, се стапя не в ръцете, а в устата ти.

В Москва се строят небостъргачи, изяждат се тонове суши и се въртят милиарди. Но този бум има съвсем слабо отношение към икономиката. Просто тук се стичат пари от цяла Русия и лекичко постоплят тукашния климат, преди да отлетят в офшорното хиперпространство. Навремето ти казваше, че основното противоречие на съвременната епоха било противоречието между парите и кръвта. В Москва остротата му е леко попритъпена, понеже засега кръвта се пролива някъде далече, а парите винаги са в нечии чужди ръце. Но всичко това няма да е задълго.

Тукашният живот е толкова самобитен и неповторим, че е нужен ясновидец като Освалд Шпенглер, за да схване правилно същината му. От гледна точка на Шпенглер, в основата на всяка култура е залегнал някакъв тайнствен принцип, който се проявява в множество несвързани помежду си феномени. Например има дълбоко вътрешно родство между кръглата форма на монетите и стените около древните градове, и така нататък. Мисля, че ако Шпенглер се заемеше с днешна Русия, на първо място щеше да го заинтересува същият въпрос, който интересува и теб — за местния елит.

Той е наистина уникален. Объркали са те: още никой не е спечелил пари от това, че се е «поусукал» около тези хора. При такава процедура парите може само да станат по-малко, иначе елитът нямаше да е елит. В древни времена в Поднебесната всеки чиновник се стремеше да допринесе полза на всеобщия път на нещата. А тук всеки слага на този път своя бариера, която се вдига само срещу пари. И същността на тукашния обществен договор е именно във въпросното вдигане на бариерите един спрямо друг.

Елитът тук се дели на два клона, наречени «хуй сосайъти» (изопачено high society), и «апарат» (изопачено upper rat[1]). Хуй сосайъти е бизнес обществото, което се мазни на властта, понеже тя може да ликвидира всеки бизнес във всеки момент, доколкото бизнесът тук е неотделим от престъпната дейност. А «апаратът» — това е властта, която се храни с това, с което я нагушва бизнесът. Излиза, че първите дават на вторите да крадат, понеже вторите дават да крадат на първите. Представи си само хората, успели да си построят този вечен поне за тях двигател от нищото. При това ясно разграничение между двата клона на властта няма — единият плавно преминава в другия и двата заедно образуват огромен тлъст плъх, отдаден на алчно самообслужване. Нима би искала да се усукваш около този мляскащ уроборос? Така се казва един алхимически символ — змия, захапала опашката си, — но в нашия случай тук се забелязват по-скоро урологични конотации.

Реформите, за които си чула, изобщо не са нещо ново. Тук се провеждат непрекъснато, откакто се помня. Същината им се свежда до това от всички възможни варианти на бъдещето с голямо закъснение да се избере най-пошлият. Всеки път реформите започват със заявлението, че рибата се вмирисва от главата, след това реформаторите изяждат здравото тяло, а вмирисаната глава си остава да плува по течението. Така че всичко вмирисано по времето на Иван Грозни още си е живо, а всичко, което беше здраво само допреди пет години, вече е излапано. Тукашният «upper rat» би могъл да нарисува на знамето си не мечка, а въпросната рибешка глава. Въпреки че мечката също е остроумен избор: тя е международен символ на икономическата стагнация, освен това има лапи, което лесно може да се свърже с «лапам», «лапан» и така нататък. Ескимосите, казват, имали трийсет думи за описването на различните видове сняг; в днешния руски език има поне толкова идиоми за рушветчийство и подкупване на длъжностни лица.

Но русите въпреки всичко обичат страната си, а писателите и поетите им традиционно сравняват този ред с тежест на крака на вълшебен исполин — иначе щял да е прекалено бърз… Ох, не знам. Отдавна вече не се вижда никакъв исполин, а само нефтена кула и увисналият на нея плъх, който си прави мистичен автокефален уроборос. Понякога ми се струва, че единствената цел на руското съществуване е да го влачи през снежната пустош и да се мъчи да намери в това геополитически смисъл, та да вдъхнови с него малките народи.

Ако разгледаме още два взаимосвързани аспекта на местната култура — строго табуираната лексика, чрез която се извършва ежедневното общуване между хората, и законите, според които общоприетият начин на живот се явява углавно престъпление (което пък удря върху лицата на всички жители неизличимия печат на греха) — ще получим кратко описание на гещалта, на който се каниш да дойдеш на гости. Изобщо, този списък може да се продължи до безкрай: в него ще попаднат металните врати на жилищата, метафизичните блокбъстъри, в които доброто дава на злото да яде, понеже злото дава на доброто да яде, и така нататък. Но стига за това.

По-добре да споделя някои професионални наблюдения за перспективите на тукашните момичета от кариерата (нямам предвид, че ги пращат да чукат камъни). Има една затворническа игра, интелигентите я наричат «Робинзон», а интелектуалците — «Ultima Thule». Играта е следната: мъжът сяда в каца или корито по такъв начин, че над повърхността да се подава само главичката на пениса му. После вади от кибритена кутийка предварително подготвена муха с откъснати крилца и я пуска на въпросното малко островче. Същността на това мрачно северно развлечение е в наблюдаването на безцелното блуждаене на нещастното насекомо по крайната плът (оттук и името на играта). Това е медитация върху безизходността на съществуванието, самотата и смъртта. Катарзисът се постига чрез стимулацията на главичката на члена от страна на мухата, която бързо-бързо пъпли с крачета. Играта има и разновидност, интелигентите я наричат «Атлантида» а интелектуалците — «Вълшебният град Китеж». Подробностите обаче са толкова мрачни, че не искам да ти развалям съня, като ги изреждам.

Повярвай ми, сестрице, ако дойдеш тук, ще се чувстваш безкрила муха, блуждаеща по островите на архипелага, за който Солженицин вече каза на човечеството всичко важно. Струва ли си да сменяш морето и слънцето с тази трудна съдба? Да, парите тук са повече. Но повярвай ми, тукашните обитатели ги харчат до последната рубла, та ако не наистина, то поне в хероиново-алкохолна омая да се доближат до онзи поток от щастие и радост, в който протича твоят живот.

И последно — понеже пишеш за свръхплътеника. Абсолютно съм сигурна, че всички легенди за него трябва да се приемат като метафора. Свръхплътеникът е онова, което може да стане всеки от нас чрез нравствено самоусъвършенстване и максимално развитие на способностите си. Ти вече си потенциален свръхплътеник. Затова да го търсим някъде извън нас означава да се заблуждаваме. Не бих си губила времето да убеждавам в това Ий Хуй или съпруга й (ще ми е интересно да го видя, докато още е възможно). Но ти, сестрице, с твоя ясен ум и правдиво сърце, би трябвало да ме разбираш.

Обичам те и те помня,

твоя Ай“

Имаше една китайска комедия през седемнайсети век — „Две лисици в един град“. Москва е много голям град. Значи тук можеше да има много големи проблеми. Но не тези опасения ме притесняваха, съвсем не — честна дума, аз бях загрижена единствено за щастието на милата Ей Хуй. И ако посгъстих малко краските в писмото си, то бе изключително от грижа за нея — нека се порадва още на слънцето, щастието изобщо не е в парите. За свръхплътеника пък й написах най-важното, в това бях абсолютно убедена. Реших следващия път да й напомня да работи само по метода „годеницата връща обицата“.

Обицата… Внезапно ми хрумна възхитителна мисъл и бързо отворих металния сейф, в който си пазя украшенията и разни ценни дреболийки. Това, което ми трябваше, беше най-отгоре — едни сребърни обици.

Отворих и стария си „leatherman“ и с мъничките клещички (един от първите модели, вече не правят такива) внимателно свалих кукичките на обиците. Скоро в шепата ми се гушеше нещо потресно. Обеци във вид на пръстени на сребърни кукички, които по цвят на практика се сливат с платината. Едната обица беше с по-голям брилянт, другата — с по-малък. Според мен никой никога не беше правил така. Като ги видят, ще ми откраднат идеята, помислих си. Е, какво да се прави…

Сложих си обиците и се погледнах в огледалцето. Супер. От пръв поглед си личеше, че на ушите ми висят не обици, а именно пръстени, закачени вместо обици. Освен това се виждаше, че пръстените са скъпи — брилянтите хвърляха сияещи отблясъци в прашния слънчев лъч, който осветяваше жилището ми. Върхът на шика е нещо скъпо в инкрустация от демонстративно презрение към скъпото, съединяването на идеалите на финансовата буржоазия с ценностите на шейсет и осма година в един естетически цялостен обект, който обещава, че собственичката му ще бутне не само на Абрамович, но и на Че Гевара, и даже завоалирано намеква, че на Абрамович ще бута само временно, докато не цъфне Че Гевара (Че Гевара естествено няма нищо общо и никой не мисли да му бута — просто мацката предполага, че Абрамович ще кълве по-добре на тази блесна). С други думи, каквото е предписал чичко доктор.

Мразя ги впрочем тия доктори. За две хиляди години до гуша са ми дошли — все предписват нещо, а човешката душа всеки път вярва в една и съща лъжа, носи се към скалите на света и се разбива в тях. И пак се носи и носи — като първия път. И живееш на брега на това море, слушаш плисъка и рева на вълните му и си мислиш — какво щастие е, че всяка вълна знае само за себе си и не знае що е минало.

* * *

На мен, разбира се, ми подаряват такива пръстени и брошки не заради съвършенството на душата ми, което днешните хора просто не могат да разберат. Те ценят най-вече физическата ми красота — мъчителна, двусмислена и съкрушителна. Добре познавам силата й — проучих я за толкова стотици години. Но след срещата си с Александър неизвестно защо изгубих обичайната си самоувереност. Не си спомням времето някога да се е точило толкова бавно — двата дни, през които чаках да ми се обади, ми се сториха вечност. Минутите пълзяха като охлюви от бъдещето в миналото, аз седях пред огледалото, гледах отражението си и разсъждавах за красотата.

Мъжът често си мисли: ето на, върви през пролетния град девойче-цвете, усмихва се на всички и на всичко и изобщо не осъзнава колко е красиво. Тази мисъл по най-естествен начин се превръща в намерението да придобиеш тази неосъзнаваща себе си красота значително под пазарната й стойност.

Няма нищо по-наивно. Мъжът значи осъзнава, а девойчето — не? То е все едно някой колхозник от Николаев, като си продаде кравата и дойде в Москва да си купи някоя стара жигула, да мине покрай салона на „Порше“, да види зад витрината младия продавач и да си помисли: „Бе тоя е млад и зелен… Току-виж повярвал, че ей оня оранжев «Бокстер» е по-евтин от жигулата, след като има само две врати. Дали пък да не пробвам да го метна, докато е сам в салона?…“

Такъв мъж, разбира се, е много смешен и няма никакви шансове. Но не всичко е толкова тъжно. За колхозника от Николаев има две новини, лоша и добра:

 

1) лошата новина е, че не може да купи нищо под пазарната му стойност. Всичко е пресметнато, всичко е изчислено, всичко е отчетено. Надежда всяка тука оставете.

2) добрата новина е, че въпросната пазарна стойност е много по-ниска, отколкото си мисли той в хормоналния си бяс, умножен по комплекса му за непълноценност и недоверието към успеха.

 

Новият оранжев „Бокстер“ естествено няма да стане негов — него ще си го купи някой позастарял добряк от социалното министерство. Виж, за някое старо ауди парите може и да му стигнат. Обаче на него и ауди не му трябва, на него му трябва трактор. Трагедията на този колхозник, пък и на всички други мъже, е, че те търчат подир нашата красота, без да разбират природата й. Толкова много е казано за нея — че е нещо страшно и ужасно, нали така, което на всичкото отгоре ще спаси света, и така нататък. Обаче тя не става по-разбираема от това, нали?

Ние, лисиците, си приличаме с най-красивите жени по това, че живеем за сметка на чувствата, които предизвикваме. Но жената се ръководи от инстинкта, а лисицата от разума, и там, където жената се движи опипом и в почти пълен мрак, лисицата гордо крачи напред в ясната светлина на деня.

Трябва да призная, впрочем, че някои жени се справят с ролята доста добре. Но дори и да искат, не могат да разкрият професионалните си тайни, понеже и самите те не ги разбират на рационално равнище. Виж, ние, лисиците, сме съвсем наясно с тези тайни — и сега ще ви разкажа за една от тях: най-простата и най-важната.

Онзи, който иска да разбере природата на красотата, първо трябва да си зададе въпроса къде се намира тя? Може ли да се смята, че тя е някъде в жената, която ни се струва прекрасна? Може ли да се каже, че красотата например е в чертите на лицето й? Или във фигурата?

Според науката мозъкът получава поток информация от органите на чувствата, в нашия случай от очите, и без интерпретацията на визуалния кортекс това си е просто хаотична последователност от цветни петна, превърната от зрителния орган в нервни импулси. И последният глупак ще разбере, че отвън няма никаква красота и че тя не прониква у човека през очите. Казано технически — красотата е интерпретация, която възниква в съзнанието на пациента. Което се нарича in the eye of the beholder[2].

Красотата не принадлежи на жената и не е нейно собствено качество — просто в определен период от живота й лицето й отразява красотата, както прозорецът — невидимото зад покривите слънце. Затова не може да се каже, че женската красота с времето повяхва — просто слънцето си продължава по пътя и почват да го отразяват прозорците на други сгради. Но слънцето, както е известно, изобщо не е в стъклата, които виждаме. То е в нас.

Що за слънце е това ли? Извинявам се, но това е друга тайна, а днес казах, че ще разкрия само една. Освен това, от гледна точка на практическата магия, природата на слънцето изобщо не е важна. Важни са манипулациите, които извършваме със светлината му, и тук между лисиците и жените има съществена разлика. Мога да я обясня по аналогия с предишния случай.

Има фенерчета, които се прикрепват на челото със специална каишка. Популярни са сред велосипедистите и спелеолозите. Много са удобни — накъдето си обръщаш главата, натам ти свети. Аз също си имам такова фенерче и карам колело с него вечер из Битцевския парк — вътре има три миниатюрни заострени крушчици, които пращат петно синьо-бяла светлина по асфалта пред мен. Та значи красотата е ефектът, който се поражда в съзнанието на гледащия, когато светлината на фенерчето на главата му се отрази от нещо и се върне в очите му.

Във всяка жена има огледало, още от раждането й нагласено под определен ъгъл, и каквито и лъжи да дрънка индустрията на красотата, този ъгъл не може да се промени. Ние, лисиците, обаче можем да регулираме ъгъла на наклона на огледалото си в доста широки граници. На практика като опитен велосипедист. Тук внушението работи съвместно с кокетството: опашката ни си остава под дрехите и ние си помагаме с нея съвсем лекичко. Но всяка лисица знае, че целият номер е тъкмо в това „съвсем лекичко“.

Специално за тези записки преведох един откъс от спомените на граф дьо Шермандоа, известен авантюрист от осемнайсети век — в тях той е съхранил за историята сестрицата Ий Хуй. Шермандоа я среща в Лондон, където се спасява от ужасите на революцията. Имат бурна връзка, но с нещастен край — графът умира от разрив на сърцето при странни обстоятелства. Ето как той описва секундата, когато лисицата обръща огледалцето си и насочва отразения лъч светлина право в очите на жертвата си:

„Не мога да кажа, не беше особено красива. Когато я виждах след дълга раздяла, се чудех как това дребничко слабо същество със зли очи бе успяло да стане за мен всичко — любовта ми, живота ми, смъртта ми, спасението на душата ми. Но щом ме погледнеше, всичко се променяше. Отначало в зелените й очи се появяваше съмнение и страх, че не е обичана. В този миг това беше очевидно и всеки път ме заливаше вълна от жалост, която преливаше в нежност. А тя попиваше тези чувства, както сюнгер попива вино, и веднага разцъфваше с мъчителна, умопобъркваща красота. Краткият споделен поглед променяше всичко. Минути преди това не разбирах как се бях увлякъл по тази не чак толкова красива жена — а след това не проумявах как съм могъл дори за секунда да се усъмня във вълшебната сила на чертите й. И колкото по-дълго я гледах в очите, толкова по-силно ставаше това чувство, довеждаше ме до изстъпление, до физическа болка — все едно тя промушваше кинжал през процеп в стената, зад която исках да се скрия, и с няколко завъртания на острието разкъртваше зида до такава степен, че стената рухваше, и аз отново стоях пред нея гол и беззащитен като дете. Изучих тази метаморфоза до съвършенство, но така и не се научих да разбирам природата на огъня, който изпепели душата ми.“

Уви, така е: красотата прилича на огъня, тя изгаря, побърква те с горещината си, обещава, че там, накъдето тласка жертвата си, има успокоение, прохлада и нов живот — а това е лъжа. Всъщност всичко обещано си е точно така — но не за жертвата, а за новия живот, който ще дойде на мястото на жертвата, а после също ще бъде погълнат от този безпощаден демон.

Повярвайте ми, знам за какво говоря. Демонът ми служи от повече от две хиляди години и въпреки че отдавна сме установили служебни отношения, мъничко ме е страх от него. Демонът на красотата е най-силният от всички умствени демони. Подобен е на смъртта, но служи на живота. И не живее в мен — аз просто го излъчвам от лампата си на челото на гледащия, както Аладин — джина, а после, когато джинът се връща в затвора си, мародерствам на бойното поле. Лоша участ и едва ли Будата на Западния рай ще одобри делата ми. Но какво да се прави. Такава е лисичата съдба.

И не само лисичата. Същата е съдбата и на по-малката ни сестрица, човешката жена. Но само безчувственият и тъп самец шовинист може да я упрекне за това. Жената всъщност изобщо не е създадена от реброто на Адам, писачът е объркал нещата от жега. Жената е създадена от раната, от която вадят реброто. Всички жени го знаят, но откакто се помня, на глас го признаха само две — Марина Цветаева („от приятели — на теб, на Ева тайната от древното време: аз съм просто животно, ранено в корема“) и императрица Цъ Си, която страшно се дразнеше, че принадлежи към слабия пол (не привеждам изказването й, понеже, първо, е неприлично, а второ, крайно идиоматично и не се поддава на превод). А реброто на Адам му го връщат и оттогава той все се мъчи да си го натика в раната — с надеждата, че всичко ще зарасне и ще се оправи. Дръжки. Тази рана никога няма да зарасне.

Колкото до острието и стената, граф дьо Шермандоа го описва много добре, образно. Ние, лисиците, наистина правим нещо подобно — напипваме тайните струни на човека, а после, когато ги намерим, държим да изсвирим на тях „Ездата на валкириите“, от което цялото здание на личността се срива. Впрочем, сега това не е толкова страшно. Зданието на съвременната личност прилича повече на землянка — в смисъл, че няма какво да се руши и че почти не е необходимо да прилагаме усилия да я завоюваме.

Затова и завоеванието е нищожно — чувствата на днешните мигащи с очи не са дълбоки и клавесинчетата на душите им свирят само кучешки валс. Предизвикваш у такъв човек най-мощния ураган, който е способен да понесе, а ураганът води само до това, че ти пъхват няколко смачкани стодоларови банкноти. Пък и трябва да внимаваш да не са надраскани, скъсани или, не дай си боже, пуснати в обращение преди осемдесета година. Такива ми ти работи.

Бележки

[1] Горен плъх (англ.) — Б.р.изд.

[2] В очите на гледащия (англ.) — Б.р.изд.