Виктор Пелевин
Върколашки метаморфози (32)

* * *

Уви, Брайън вече не можеше да купи нищо… Тази изтъркана по отношение на мъртвец фраза все пак в наше време е остаряла. Често клиентът е мъртъв, а брокерите му продължават да действат на борсата. И дори когато научат печалната вест, забравената от всички програма продължава да спекулира в киберпространството и да търси изгодни курсове на лирата и йената… От мен обаче Брайън вече със сигурност не можеше да купи нищо. Да не говорим за мисълта, че изкуството трябва да е истина.

С тази тъжна новина ме посрещна Москва. Съобщението в сайта „слухове.ру“, който тайнствено пак ме чакаше най-горе на екрана, гласеше:

Английски аристократ открит мъртъв в храма „Христос спасител“

Призля ми и не можах да прочета всичко докрай — прегледах го само по диагонал, измъквах истината изпод журналистическите щампи: „замръзнала гримаса на неописуем ужас“, „сълзите на безутешната вдовица“, „представители на посолството“, „започнато е разследване“. За Ий Хуй не се притеснявах — за нея това беше, така да се каже, ежедневие. Заслужаваше си да се притеснявам за разследващите случая — да не би и на лицето на някой от тях да не замръзне въпросната „гримаса на неописуем ужас“.

И все пак трябваше да помена с добро лорд Крикет. Съсредоточих се, но вместо лицето му, кой знае защо, си спомних документални кадри от лов на лисици — нещо червено и пухкаво търчи през тревата, нещо беззащитно, пълно с ужас и надежда, и го преследват ездачи с елегантни шапки… Прочетох все пак една заупокойна мантра.

Следващото, което привлече вниманието ми, беше заглавието на колонката отдолу:

Болен хищник търси убежище в Битцевския парк

В този опус имаше един невероятно нагъл абзац, който ме засягаше пряко:

„Лисицата, цялата проскубана, по-точно с останала само на места козина, е предизвикала у свидетелите на случката дори не толкова жал, колкото опасение, че наблизо се изхвърлят радиоактивни отпадъци. Възможно е това старо и болно животно да е дошло при хората е надеждата за coup de grace, който да сложи край на страданията му. Но от днешните ожесточени московчани не може да очакваме безплатно дори тази услуга. Не е известно как е свършила гонитбата на болното животно от двамата конни милиционери“.

Ама че мръсен лъжец, помислих, естествено че никой от свидетелите не беше казал нищо за никакви радиоактивни отпадъци — тоя тип сам си го беше измислил, за да си запълни колонката… Интернет колумнистите впрочем пишат за всичко с еднаква наглост — и за политиката, и за културата, дори за покоряването на Марс. А сега и за лисиците… Специално тоя от „слухове“ си имаше запазена марка — винаги пишеше за неизразимо съжаление, когато държеше да оклепе някого от главата до краката. Винаги се изумявах: как може някой да превърне най-висшето от достъпните на човека чувства, състраданието, в отровно жило. От друга страна — жалиш и жилиш — една буквичка е разликата.

От трета, нищо чудно нямаше. Понеже що е това интернет колумнистът? Същество мъничко надрасло милиционерската немска овчарка, но много по-долу от лисица плътеник.

1) приликата на интернет колумниста с немската овчарка е в умението да лае в строго определен сектор на пространството.

2) разликата е, че овчарката не може да се сети сама точно към кой сектор да лае, а интернет колумнистът го може.

3) приликата на интернет колумниста с лисицата плътеник е в това, че и двамата се стремят да създават миражи, които хората да приемат за реалност.

4) разликата е, че лисицата успява, а интернет колумнистът — не.

Последното не е чудно. Че кой, който може да създава правдоподобни миражи, ще стане интернет колумнист? Никой. Интернет колумнистът не може да убеди в реалността на измислиците си дори самия себе си, та камо ли публиката, мислех си и стисках юмруци. Така че трябва да се спотайва в дупката си и да лае само когато…

И изведнъж забравих и за интернет колумнистите, и за немските овчарки, понеже в ума ми изгря слънцето на истината.

— Да убедиш себе си в реалността на собствените си измислици — прошепнах. — Ами да, разбира се!

Абсолютно внезапно бях решила една загадка, която ме измъчваше много отдавна. От дълго време умът ми беше подхождал към нея ту от една, ту от друга страна — но безрезултатно. А сега нещо се измести, прещрака и всичко си дойде на мястото — все едно случайно бях сглобила главоблъсканица.

И разбрах по какво ние, лисиците, се различаваме от върколаците. Разликата, както се оказва често, беше просто мутирала прилика. Лисиците и вълците са в близко родство — и магията им се основава на манипулирането на възприятията. Начините на манипулиране обаче бяха различни.

Тук трябва да направя кратък теоретичен екскурс, иначе читателят няма да ме разбере.

Хората често спорят дали светът наистина съществува. Или е нещо като „Матрицата“. Много глупав спор. Всичките тези проблеми произтичат от това, че хората не разбират думите, които използват. Преди да почнат да разсъждават по тази тема, би трябвало да си изяснят значението на думата „съществувам“. И тогава наяве ще излязат много интересни неща. Хората обаче рядко мислят правилно.

Не искам да кажа, разбира се, че всички хора са абсолютни идиоти. Сред тях има и такива, чийто интелект почти не отстъпва на лисичия. Ирландският философ Бъркли например. Той казва, че да съществуваш означава да се възприемаш и че всички неща съществуват единствено във възприятието. Достатъчно е да помислиш спокойно по тази тема три-четири минутки и разбираш, че всички останали възгледи по този въпрос приличат на култа към Озирис или вярата в бог Митра. Това според мен е единствената вярна мисъл, осенила западния ум през цялата му позорна история; всичките Хюмовци, Кантовци и Бодриаровци просто бродират по канавацата на това велико прозрение.

Но къде съществува предметът, когато се обръщаме и вече не го виждаме? Понеже не престава да съществува, както си мислят децата и индианците от поречието на Амазонка, нали? Бъркли казва, че той съществува във възприятието на Бога. А катарите и гностиците смятат, че съществува в съзнанието на дявола демиург и аргументацията им изобщо не е по-слаба от тази на Бъркли. От тяхна гледна точка материята е зло, което оковава духа. Между другото, като чета ужасиите на Стивън Хокинг, често си мисля, че ако албигойците са имали радиотелескопи, са щели да обявят Големия взрив за космическа снимка на бунта на Сатаната… В целия този маразъм има и междинен път — да смяташ, че част от света съществува във възприятието на Бога, а другата част е във възприятието на дявола.

Какво може да се възрази? От гледна точка на лисиците, никога не е имало никакъв Голям взрив, както я няма и нарисуваната от Брьогел Вавилонска кула, та дори репродукция на тази картина да виси в стаята, която сънувате. А Бог и дяволът са просто понятия, които съществуват в ума на онзи, който вярва в тях: птичката изобщо не слави Господа, когато пее, попът си мисли, че Го слави. Бъркли казва, че възприятието непременно трябва да има субект, така че тържествено погребва търкулналите се под бюфета монети и падналите зад леглото чорапи в черепа на създадения за тази цел Творец. Обаче как да се оправим с положението, че бърклианският Бог, в чието възприятие съществуваме, сам съществува най-вече в абстрактното мислене на представителите на европоидната раса с годишен доход от пет хиляди евро? И че изобщо го няма в съзнанието на китайския селянин или на птичката, която изобщо не е наясно, че е Божия? Как стои въпросът с това, ако „съществувам“ наистина означава „възприемам“?

Никак, казват лисиците. На основния въпрос на философията лисиците имат основен отговор. И той е — забравяме основния въпрос. Няма никакви философски проблеми, има само анфилада лингвистични задънени улици, породени от неспособността на езика да отрази Истината.

По-добре е обаче да стигнеш в такава задънена улица още в първия абзац, отколкото след четирийсет години проучвания и пет хиляди изписани страници. Когато най-после разбира как стоят нещата, Бъркли почва да пише само за чудодейните свойства на катранената настойка, която открива в Северна Америка. Поради тази причина и до днес разни филистери му се присмиват — защото не знаят, че в онези далечни времена катранът в Америка се е добивал от растението Jimson Weed или Datura, преведено — татул. Преносно — опиум.

Та като зачекнахме тази тема, религиозните лицемери ни обвиняват — нас, плътениците, — че сме заблуждавали хората и сме изкривявали Божия образ. Очевидно тези, които го твърдят, не са съвсем наясно с Божия образ, понеже го изографисват според собствените си джендемски физиономии. Във всички случаи думите „заблуждавам“ и „изкривявам“ са прекалено оценъчни, прехвърлят въпроса в емоционална плоскост и ни отдалечават от същността на нещата. А тя е (моля много внимателно да прочетете следващия абзац, понеже минавам към главното):

Тъй като битието на нещата се състои в тяхната възприемаемост, всяка трансформация може да протича по два начина — или да е възприятие на трансформацията, или да е трансформация на възприятието.

В чест на великия ирландец бих нарекла това правило Закон на Бъркли. И трябва да го знаят всички търсачи на истината, всички бандити и мошеници, бренд маркетолози и педофили, които държат да останат на свобода. Та значи лисиците и вълците плътеници използват в практиката си различните аспекти на Закона на Бъркли.

Ние, лисиците, използваме трансформацията на възприятието. Въздействаме върху възприятието на клиентите, като ги караме да виждат това, което искаме. Илюзията, която им налагаме, за тях е абсолютно реална — белезите по гърба на незабравимия Павел Иванович са достатъчно доказателство за това. Самите лисици обаче продължават да виждат изходната реалност такава, каквато според Бъркли я вижда Бог. Точно затова ни обвиняват, че сме били изкривявали Божия образ.

Това, разбира се, е лицемерно обвинение, базиращо се на двоен стандарт. Трансформацията на възприятието е основата не само на лисичите илюзии, но и на множество пазарни технологии. Фирмата „Форд“ например слага на едно евтино пикапче F-150 красива предна решетка, сменя му каросерията и нарича получения продукт „Линкълн Навигейтър“. И никой не твърди, че фирмата „Форд“ изкривява Божия образ. За политиката просто няма да приказвам — там всичко е ясно. Негодувание обаче, кой знае защо, предизвикваме единствено ние, лисиците.

За разлика от нас, върколаците използват възприятието на трансформацията. Те създават илюзията не за другите, а за себе си. И вярват в нея до такава степен, че илюзията престава да е илюзия. В Библията, мисля, се говори за това — ако имате вяра колкото синапено зърно… Вълците я имат. Тяхното превъплъщение е своего рода верижна алхимична реакция.

Отначало върколакът кара самия себе си да повярва, че му расте опашка. А появяващата се опашка, която при вълците е също такъв орган на внушението, както при нас, въздейства хипнотично на собственото съзнание на вълка и го убеждава, че с него наистина става трансформация — и така до окончателното му превръщане в звяр. В техниката това е познато като положителна обратна връзка.

Превъплъщението на Александър винаги започваше с едно и също: тялото му се извиваше, все едно опънато от невидимо въже между опашката и черепа. Сега вече знаех за какво става въпрос. Енергията, която лисиците насочват към хората, вълците затварят в самите себе си и предизвикват трансформацията не в чуждото възприятие, а в своето собствено, и чак после, като следствие — в чуждото.

Може ли такова превъплъщение да се нарече реално? Никога не съм разбирала докрай смисъла на това определение, да не говорим, че всяка епоха влага в него свои значения. В днешния руски език например думата „реален“ има четири основни употреби:

1) бойно междуметие, употребявано от бандитите и служителите на ФСБ по време на ритуала на смяна на „чадъра“.

2) жаргон, използван от upper rat и хуй сосайъти в разговорите им за сметките им в чужбина.

3) технически термин, имащ отношение към недвижимите имоти.

4) общоупотребително прилагателно, означаващо „нещо, което има еквивалент в долари“.

Последното значение прави термина „реален“ синоним на думата „метафизичен“, доколкото в наши дни доларът е мистична величина, крепяща се единствено на вярата в това, че утре ще прилича на днес. А с мистиката трябва да се занимават не плътениците, а онези, на които това им е професия — политтехнолозите и икономистите. Тъкмо затова няма да нарека превъплъщението на върколаците „реално“ — иначе може да се създаде усещането, че става въпрос за пошли човешки вярвания. Несъмнени са обаче два момента:

1) трансформацията на вълка качествено се различава от лисичата илюзия, въпреки че се базира на същия ефект.

2) вълчата метаморфоза изисква огромна енергия — много повече, отколкото използваме в илюзиите си ние, лисиците.

Тъкмо поради това вълците не могат да остават дълго в животинското си тяло и фолклорът свързва преобразяването им с различни времеви ограничения — тъмната част на денонощието, пълнолуние или нещо подобно. В това покойният лорд Крикет беше съвсем прав.

Спомних си странното изживяване по време на лова ми — когато за пръв път осъзнах реликтовото излъчване на опашката ми към самата мен. Но какво точно си внушавах? Че съм лисица? Нали го знаех и без да си го внушавам… Къде беше проблемът? Чувствах, че съм на прага на нещо важно, което може да промени целия ми живот и да ме изведе накрая от духовната задънена улица, в която се бях набутала през последните пет века. За свой позор обаче първо си помислих не за духовната практика, съвсем не.

Срам ме е да го призная, но първата ми мисъл беше за секса. Спомних си твърдата сива опашка на Александър и разбрах как да изведа любовните ни преживявания на нова орбита. Беше просто. Механизмът за въздействие върху съзнанието, който използват лисиците и вълците, съвпада в основното — различна е само интензивността на внушението и обектът. Аз, така да се каже, наливах на клиента си шампанско и на него му ставаше хубаво. А Александър излокваше цяло шише водка и след това всички около него изпадаха в ужас. Действащата субстанция обаче, алкохолът, беше една и съща.

Та значи ако обединяхме възможностите си, можехме да направим от шампанското и водката най-различни коктейли. Защото сексът не е само съединяване на някои телесни части. Сексът е енергетичен съюз между две същества, съвместен трил. Ако се научим да събираме хипнотичните си вектори, та да се гмуркаме заедно в любовната илюзия, помислих си, ще си направим такава гара за двама, че всяка траверса ще е на цената на златото.

Имаше само един проблем. Първо трябваше да се разберем какво искаме да видим. И то не е думи — думите са несигурна опора. На базата само на думите можеше да си представим крайния маршрут на пътешествието ни съвсем различно. Трябваше да имаме готово изображение, което да е отправна точка на визуализацията ни. Картина например…

Опитах се да си представя някоя подходяща класическа картина. И като напук не се сетих за нищо интересно — сетих се само за ранния Пикасо: „Стар евреин и момче“. Преди много години си отбелязвах с картичка с репродукция на тази картина докъде съм стигнала в „Психопатологията“ на Фройд — така и не можах да я дочета, — и оттогава помня тези две тъжни тъмни фигури до последната подробност.

Не, картините не вършеха работа. Защото не дават представа как изглежда обектът триизмерно. Много по-добре щеше да е нещо на видео. Александър има толкова голям телевизор, помислих. Все трябва да свърши някаква работа, нали?