Мери Джо Пътни
Неприлично предложение (33)

ЕПИЛОГ

Август 1814

Това беше най-грандиозното празнуване в историята на мината Пенрийт. Всъщност това може би беше най-величественото събитие, което някоя мина някога е чествала. Докато Клер и Никълъс се спускаха плавно надолу с новия подемник заедно с дузина други гости, чуха музика, която се носеше нагоре в шахтата, заглушавайки звука от новата помпа на Уат.

Идеята, да празнуват подобрението на мината под земята, беше на Майкъл и всички жители от долината бяха поканени. Огромната галерия в основата на подемника беше ослепително осветена със свещи, украсена с цветя и тълпата се стичаше от близките галерии. Възрастните заемаха местата си около претрупаните маси, а децата се надигаха да достигнат сладките.

Когато музикантите подеха фолклорна музика, започнаха да се сформират двойки за танци. Клер забеляза, че някои от тях бяха методисти — трудно беше да се допусне, че танцуването в мина е грях. Други гости започнаха енергично да пеят. Отекващите от каменните стени гласове накараха Клер да си спомни за църковния хор, който чу в Уестминстърското абатство и сравнението не бе във вреда на уелските песни.

Когато излязоха от подемника, Майкъл дойде да ги поздрави с усмивка на лицето. Беше напълнял доста и изглеждаше толкова здрав и спокоен, че трудно напомняше на измъчения мъж, който беше преди три месеца.

— Какво мислиш сега за мината?

— Мястото изглежда учудващо цивилизовано — отвърна Никълъс. — Но какво ще правиш сега, когато всичко се управлява толкова гладко?

— Не се тревожи — ще измисля нещо.

Клер попита:

— Рафи и Люсиен пристигнаха ли?

— Дойдоха в Брин късно миналата вечер — ухили се Майкъл. — Днес Люсиен трябваше да бъде насилствено принуден да влезе в асансьора, за да види как работи.

Клер се засмя. През месеците, след като Майкъл прекрати враждата си с Никълъс, тя видя обаянието и силата на характера му, който привличаше толкова прекрасни приятели. И макар да знаеше, че четирите години в ада на заблудата и отмъщението са оставили дълбоки рани в душата му, той уверено се справяше с делата на живота. И разбра, че приятелството му с Никълъс е станало по-умерено след дългото изпитание и по-силно, отколкото в миналото.

Тя огледа помещението и видя Люсиен, увлечен в сериозен разговор с минния инженер. Много близо до него Рафи слушаше внимателно едно русо петгодишно момиченце.

— Това е Рафи — само той може да открие най-красивата блондинка на празненството. — Никълъс погледна към Клер. — Искаш ли да го поздравиш?

— След минута. Първо ще говоря с Марджед.

— Не се отдалечавай много — нареди той. Тя му се усмихна превзето.

— Няма, милорд и господарю мой.

Той нежно я потупа под ханша, но никой не успя да види, после отиде да разговаря с приятелите си. Клер откри Марджед, която спокойно чистеше петната върху блузката на Хю, беше изял толкова много марципан, че му беше прилошало.

Когато приключи, Марджед се изправи и прегърна Клер.

— Кой може да повярва, че старата мина може да бъде толкова забавно място? Въпреки това се радвам, че Оуен прие предложението на Никълъс да стане старши майстор в каменната кариера. Съществува по-малка вероятност да го сполети нещастие. — Тя погледна към каменното помещение, където Никълъс, Майкъл, Люсиен и Рафи се бяха събрали. — Те все още са най-красивите мъже, които някога съм виждала — замислено изрече тя. — Разбира се, освен Оуен.

Разговаряха няколко минути, докато избухнаха крясъците на децата и Марджед трябваше да помогне. Клер тъжно ги наблюдава известно време. В някои моменти й липсваха часовете в училище, но както изглеждаше имаше много други задължения, с които непрекъснато беше заета. И сега, след като бъркаше в дълбоката кесия на Никълъс, тя можеше да помага на хората, които бяха на границата на сиромашията. Вече нямаше гладни деца в Пенрийт и долината процъфтяваше, щастливо място, за което си бе мечтала.

Тя започна да си проправя път към Никълъс, като от време на време спираше да разговаря с приятели. Каквото и възмущение да бе предизвикал бракът й, както изглеждаше, беше отминало, след като тя и съпругът й вече бяха част от общността.

И макар да приближи Никълъс откъм гърба, той усети присъствието й. Без да поглежда, се протегна назад, издърпа я пред себе си, после обви ръце около кръста й. Тя се отпусна на гърдите му, изпитвайки чувството, сякаш си е у дома. Тази вечер, помисли — си тя замечтано, щеше да каже на Никълъс, че е почти сигурна — следващият граф Абърдар е на път да се появи на бял свят.

Люсиен и Рафи поздравиха мило Клер, преди да се върнат към деликатния си спор. Рафи заяви:

— Всеки има нужда да вярва в нещо. Аз например вярвам, че след като животът е неизменно предопределен, трябва да се изживее стилно.

Люсиен предложи:

— Макар да вярвам много в честността, убеден съм, че непочтеността е подценен талант.

— Аз пък вярвам в честността — бързо изрече Майкъл. — И в удоволствието да се отпуснеш с ароматна пура.

Очите на Клер заблестяха.

— Аз вярвам, че жените са равни на мъжете.

Падналите ангели гледаха разтревожено.

— Тя е опасна, Никълъс. По-добре я направи завинаги щастлива — каза Рафи.

Никълъс се засмя.

— Точно това смятам да направя. А това, в което аз вярвам, е… — замисли се за миг. — Вярвам в пингвините…

— Не е трудно да се повярва, особено ако си видял зверчетата — подхвърли Люсиен.

Никълъс се захили.

— Вярвам и в… приятелството. — Той притисна по-силно Клер. — Но от всичко най-много вярвам в любовта.