Мери Джо Пътни
Неприлично предложение (2)

1

Уелс, март 1814

Наричаха го графа демон, а понякога и Стария Ник. Хората шушукаха, че бил прелъстил младата съпруга на дядо си, разбил сърцето му и вкарал жена си в гроба.

Единствено последното твърдение заинтригува Клер Морган, когато втренченият й поглед проследи мъжа, който препускаше с жребеца си така, сякаш всички бесове на ада го преследваха. Никълъс Дейвис, циганин, граф на Абърдар, след четири години се бе прибрал вкъщи. Възможно беше да остане, възможно бе и на другия ден отново да си замине. Клер трябваше да действа бързо.

И въпреки това тя малко се забави, знаейки, че той не може да я забележи в скривалището й сред дърветата. Графът бе облечен целият в черно с изключение на аленото шалче около врата. Яздеше без седло великолепния си кон. Беше много далеч, за да види лицето му. Чудеше се дали се беше променил, после реши, че същественият въпрос бе не дали, а колко. Колкото и малко истина да се криеше в злословията, жестоките събития все бяха оставили следи в душата му.

Щеше ли да си спомни за нея? Вероятно не. Бе я виждал само няколко пъти като дете. Беше с четири години по-голям от нея, а по-големите деца рядко обръщаха внимание на малките.

Когато се върна в селището Пенрийт, Клер отново прецени положението. Трябваше по някакъв начин да убеди графа демон да помогне. Никой друг не можеше да извърши такива промени.

 

 

Докато жребецът му се носеше из имението като буен вятър, Никълъс успя да се потопи в безметежно блаженство. Но ездата свърши и той трябваше да се прибере в къщата.

През годините, прекарани в чужбина, той често мечтаеше за Абърдар, разкъсван между копнежа и страха, какво ще намери там. Двадесет и четири часа след завръщането си установи, че страховете му са били оправдани. Глупаво е било да си мисли, че четирите години надалеч могат да заличат миналото. Всяка стая в къщата, всеки акър в долината му навяваха спомени. Някои бяха щастливи, но помрачени от последните събития. Може би в сетните си мигове, преди да умре, старият граф бе проклел и долината, и внука си, когото толкова силно презираше.

Никълъс се приближи до прозореца на спалнята и се загледа навън. Долината, както винаги, беше красива — необитаема по възвишенията, гъсто населена и култивирана в по-ниските тревисти склонове. Крехката зеленина на пролетта тук-таме вече личеше. Скоро щяха да разцъфнат жълтите нарциси. Като момче той помагаше на градинарите да засаждат луковиците им под дърветата, като целият се омазваше с кал. Дядо му бе приел това като поредно доказателство за лошото му възпитание.

Никълъс вдигна поглед към руините на замъка, надвиснал над долината. Векове неговите дебели стени са били и крепост, и дом на фамилията Дейвис. В по-мирни времена прапрадядото на Никълъс беше построил имението, смятайки го подходящо за една от най-богатите фамилии в Британия.

Освен многото други предимства къщата имаше изобилие от спални. Влизането в собствените му стаи се оказа за Никълъс скръбно преживяване, защото бе невъзможно да погледне старото си легло, без да си представи Каролайн в него — изящното й тяло и пламенните й протегнати ръце. Веднага се оттегли в стаята за гости, която му бе безразлична и анонимна като в скъп хотел.

И дори там той спа лошо, преследван от болезнени сънища и още по-болезнени спомени. На сутринта стигна до твърдото решение, че трябва да прекъсне всички връзки с Абърдар. Никога нямаше да намери покой тук, още повече след четири години непрестанно, изтощително пътуване.

Вероятно имаше начин да промени завещанието така, че да може да продаде имението. Трябваше да се посъветва с адвоката си. Мисълта за продажбата му причини болка и празнота. Също както да ти отрежат едната ръка — но понеже крайникът е гноясал, няма друг избор. Дядо му щеше да се обърне в гроба.

Никълъс излезе от спалнята и заслиза към библиотеката. Как да живее през останалата част от живота си, беше твърде трудна и нерадостна тема за обмисляне, но определено можеше да направи нещо през следващите няколко часа С малко усилия и много бренди проблемите можеха да бъдат напълно разрешени.

 

 

Никога преди това Клер не беше влизала в Абърдар. Бе толкова величествен, колкото очакваше, но мрачен, с помпозна мебелировка, все още скрита под груби ленени платна. Четирите години необитаемост го тегнеха във въздуха. И икономът Уилямс беше почти толкова мрачен. Той не искаше да въведе Клер, без да е съобщил за нея предварително, но тъй като беше местен човек, тя успя да го убеди. Поведе я по дълъг коридор, после отвори вратата на библиотеката.

— Господарю, госпожица Клер Морган иска да ви види. Казва, че е спешно.

Запазвайки самообладание, Клер мина покрай Уилямс и влезе в библиотеката, без да даде възможност на графа да й откаже. Ако се провалеше днес, нямаше да има друг шанс.

Графът стоеше до прозореца и се взираше навън в долината. Фракът му беше метнат на стола, а ризата с дълги ръкави му придаваше елегантен вид. Странно, че го наричаха Стария Ник — той едва ли бе навършил тридесет.

Когато Уилямс затвори вратата, графът се извърна и прикова поглед в Клер. Макар да не беше особено висок, той излъчваше сила. Тя си спомни, че дори във възрастта, когато повечето младежи бяха несръчни или срамежливи, той се движеше с абсолютно физическо съвършенство.

На пръв поглед изглеждаше непроменен. Дори беше по-красив отпреди четири години. Но все пак имаше промяна — тя го забеляза в очите му. Преди те искряха от смях, който караше другите да се смеят с него. Сега бяха непроницаеми като шлифован уелски кремък. Дуелите, скандалните събития и публичните свади бяха оставили своя отпечатък.

Докато Клер се чудеше дали да заговори първа, той попита:

— Роднина ли сте на преподобния Томас Морган?

— Негова дъщеря съм. Учителствам в Пенрийт.

Безстрастният му поглед се плъзна към нея.

— Точно така, едно време той имаше едно ужасно невъзпитано дете.

Засегната, тя отвърна:

— Не бях и наполовина толкова ужасно, колкото беше ти.

— Вероятно — съгласи се той с бегла усмивка в очите. — Аз бях истинска напаст. По време на уроците бащата ти често споменаваше за теб — като образец за добродетел и благоприличие. Мразех те, въпреки че не бях те виждал.

Думите му не би трябвало да я наранят, но го сториха. Надявайки се, че ще успее да го подразни, Клер каза ласкаво и подкупващо:

— А на мен ми каза, че си най-умното момче, което някога е учил и имаш добро сърце, въпреки цялата си буйност.

— Доста се е поизсилил горкият — каза графът и шеговитият тон мигновено изчезна. — Сигурен съм, че като дъщеря на проповедник си дошла да търсиш средства за някое скучно, досадно дело. В бъдеще се обръщай към моя управител, вместо да ме безпокоиш. Приятен ден, госпожице Морган.

Той понечи да тръгне, когато Клер бързо изрече:

— Това, което искам, не е от компетенцията на управителя ти.

Изразителните устни на мъжа се извиха.

— Но ти все пак искаш нещо, нали? Всички искат. — Той бавно се отправи към бюфета със стъклени витрини и отново напълни чашата, която държеше. — Каквото и да е то, няма да го получиш от мен. Дядо ми се занимаваше с благотворителност. Хайде, върви си с добро, докато не ми е писнало.

Клер осъзна, че той е почти пиян. Е, и преди това се беше разправяла с пияници.

— Лорд Абърдар, хората в Пенрийт страдат и вие сте единственият човек в тази провинция, който може да промени нещата. Ще ви струва много малко откъм време и пари…

— Не ме интересува колко ще ми струва — високо отвърна той. — Не искам да правя нищо за селото или за хората, които живеят в него! Ясно ли е? А сега, по дяволите, махай се оттук.

Клер почувства как упорството й нараства.

— Не моля за вашата помощ милорд. Изисквам я — троснато заяви тя. — Сега ли да ви обясня, или да изчакам, докато изтрезнеете?

Той смаяно я изгледа.

— Ако някой тук е пил, очевидно си ти. Грешиш, ако си мислиш, че полът ти ще те защити от физическо насилие. Сама ли ще си тръгнеш, или ще се наложи да те изхвърля? — Той се понесе към нея, бялата му риза, разтворена при врата, подчертаваше заплашително широките му рамене.

Преборвайки се с вътрешния си подтик да отстъпи, Клер бръкна в джоба си и измъкна малката книга, която бе последната й надежда. След като отвори томчето с ръчно изписано кратко посвещение, тя го вдигна, за да може да го види той.

— Спомняш ли си го?

Посвещението беше просто: Проповедник Морган, надявам се, че някой ден ще мога да ви се отплатя за всичко, което направихте за мен. Ваш предан Никълъс Дейвис.

Грозничкият момчешки почерк накара графа да се вцепени.

— Не се предаваш лесно, а? Обаче ако се чувствам задължен към някого, това е към твоя баща. Щом иска някаква услуга, ще трябва лично да ме помоли…

— Не може — каза тя прямо. — Почина преди две години.

След неловко мълчание графът промълви:

— Съжалявам, госпожице Морган. Баща ти беше единственият истински добър човек, когото някога съм познавал.

— Дядо ти също беше добър човек. Той направи много за хората в Пенрийт.

Преди Клер да успее да изброи последните благотворителни дела на графа, Никълъс я прекъсна:

— Спести ми ги. Знам, че дядо ми много държеше да изглежда светец пред простолюдието, но това не се отнася за мен.

— Той най-малкото поемаше отговорностите си сериозно — отвърна тя. — А ти не си направил нищо за имението или за селото, откакто си го наследил.

— Възнамерявам да запазя репутацията, която имам. — Никълъс гаврътна питието си. — Нито добрият пример на баща ти, нито моралният живот на графа са ме превърнали в джентълмен. Не ми пука за никой и за нищо и ми е много добре така.

Изумена, тя се втренчи в него.

— Как можеш да изречеш такова нещо? Никой не може да е толкова безчувствен.

— Ах, госпожице Морган, добродетелта ти май е възмутена. — Той се наведе над масата и скръсти ръце пред гърдите си, като я изгледа с искрящ поглед. — По-добре ще е да си тръгнеш, преди да съм разбил на парчета илюзиите ти.

— Не те ли интересува, че съседите ти страдат?

— С една дума, не. В Библията пише, че бедни винаги ще има и ако Господ не може да промени това, определено и аз няма да мога. — Той ехидно й се усмихна. — Повечето от тези, които проявяват щедрост, го правят, защото жадуват за признателността на подчинените си или задоволяват съзнанието за собствените си морални принципи. Аз поне не съм лицемер.

— Но лицемерът поне прави добро дори ако мотивите му са долни. Докато твоята откровеност не струва нищо — студено каза тя. — Но както желаеш. След като не вярваш в благотворителността, от какво се интересуваш? Ако парите са тези, които ще стоплят сърцето ти, знай, че в Пенрийт може да се постигнат огромни печалби.

Той поклати глава.

— Съжалявам, не се интересувам и от пари. Вече имам повече, отколкото мога да похарча за десет живота.

— Колко хубаво — измърмори тя. Искаше й се да се обърне и да си тръгне, но това би било поражение. Решила, че все пак има някакъв начин да му въздейства, тя попита: — Какво би те накарало да промениш намерението си?

— Моята помощ има цена, която ти не би могла да платиш.

— Опитай все пак.

Този отговор привлече вниманието му. Никълъс я огледа от глава до пети с оскърбителна прямота.

— Това предложение ли е?

Възнамеряваше да я изплаши и успя. От унижение лицето й се обля с руменина, но тя не отклони поглед.

— Ако кажа да, това ще те убеди ли да помогнеш на хората в Пенрийт?

Той учудено я изгледа.

— Боже Господи, действително ли си готова да легнеш с мен, ако това ще помогне на съселяните ти?

— Ако съм сигурна, че това ще помогне, готова съм — безразсъдно отвърна Клер. — Моята чест и няколко минути страдание са малка цена, ако ще спасят гладуващите семейства и хората, които ще загинат, когато мината в Пенрийт се срути.

В очите му проблесна интерес и за миг той изглеждаше готов да я разпита за подробности. После изражението му отново стана равнодушно.

— Колкото и да е интересно да вкарам в леглото си една нова Жана д’Арк, идеята не ме привлича.

Тя изви вежди.

— Помислих си, че развратниците се забавляват, като прелъстяват невинни.

— Лично аз винаги съм намирал невинността за скучна. Предпочитам жена с опит и готова по всяко време.

Пренебрегвайки забележката му, тя замислено каза:

— Мога да разбера защо една честна жена не би те съблазнила, но красотата сигурно би разпръснала отегчението ти. Има няколко доста любвеобилни жени в селото. Да разбера ли дали някоя от тях не би пожелала да жертва доброто си име за добро дело?

С леко движение той пристъпи към нея и улови лицето й между дланите си. Лъхаше на бренди и ръцете му бяха тъй горещи, че почти опариха кожата й. Клер се отдръпна, после се застави да остане абсолютно неподвижна, докато той заразглежда лицето й, сякаш искаше да вникне в дълбоките тайни на душата й. И когато тя се разбунтува, той провлачено изрече:

— Сама не знаеш какво представляваш.

И за нейно облекчение се отдалечи и се върна до масата, където си наля още бренди.

— Госпожице Морган, не се нуждая от пари и без глупавата ти помощ мога да получа всяка жена, която пожелая, и нямам желание да разруша трудно извоюваната си репутация, като се обвържа с добри дела. Сега ще излезеш ли, или да използвам сила?

Клер изпитваше силно желание да се извърне и да побегне. Вместо това твърдо рече:

— Все още не си обявил цената за помощта си. Трябва да има такава. Кажи ми, може би ще мога да платя.

Той се отпусна с въздишка върху дивана и я заразглежда от безопасно разстояние. Клер Морган беше дребна, с доста слаба фигура, но изпълваше категорично мястото, където стоеше. Страхотна млада жена. Вероятно умствените й способности дълго са били извайвани от духовния й баща.

И макар никой да не я бе нарекъл красива, тя не беше непривлекателна въпреки старателните си усилия да изглежда строга. Обикновената й рокля подчертаваше изящната й фигура, а изпънатата й назад тъмна коса предизвикваше неочакван ефект, от който наситеносините й очи изглеждаха огромни. Светлата й кожа имаше примамливата гладкост на коприна, обляна от слънчева светлина; пръстите на Никълъс продължаваха да горят от усещането на пулсиращата кръв край слепоочията й.

Не, не красива, но чаровна, и то не само заради упоритостта си. И макар да беше дяволски досадна, той се възхити на смелостта й да дойде тук. Господ знае какви ужасии се разправяха за него в околността. И въпреки всичко тя беше тук с огромната си загриженост и с дръзките си искания. Обаче усилията й щяха да бъдат безуспешни, защото се опитваше да го обвърже с място и хора, които вече беше решил да напусне.

Но какво, по дяволите, можеше да направи с една жена, която бе готова да изтърпи най-греховните страдания в преследване на целите си? Какво би могъл да я помоли, което да бъде толкова ужасно, че лесно ще я накара да се откаже от опита си?

Отговорът дойде с простотата на съвършенството. Като баща си тя би трябвало да е методистка, част от затворена общност на здравомислещи непорочни вярващи. Положението й, цялата й същност щеше да зависи от това, как нейните другари я приемат.

Той се облегна назад победоносно и се подготви да се отърве от Клер Морган.

— Имам цена, но тя е такава, която ти няма да платиш.

Тя попита предпазливо:

— Каква?

— Не се безпокой — неохотно предложената ти почтеност е в безопасност. Ще е доста отегчително за мен да я получа, а ти вероятно щеше да се забавляваш, ако станеш мъченица на порочната ми похот. Това, което наистина искам — той спря, за да отпие голяма глътка от брендито, — е твоята репутация.