Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Паднали ангели (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Thunder and Roses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 204 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2009)
Разпознаване и начална корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Мери Джо Пътни. Неприлично предложение

ИК „Ирис“, 2000

Редактор: Елена Панова

Коректор: Румяна Маринова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

21

Морис посвещаваха неделите на семейството си, както и на Господ. Следобедите обикновено включваха разходка. Понякога идваше и Марджед, но по-често тя оставаше вкъщи, признавайки си откровено, че от време на време се нуждае от спокойствие. Що се отнася до Оуен, той се забавляваше, когато оставаше сам с децата. Ако един баща не положи усилия, много лесно може да пропусне годините им на растеж.

Беше типичен уелски ден, редуваше се дъждовно време със слънчево. По настояване на по-големия син на Оуен, Тревър, те поеха по непозната за тях пътека по хълма. Малко хора минаваха по този път, защото той пресичаше имението с господарската къща Брин на Майкъл Кениън, където посетителите не бяха добре дошли. Оградено с каменна стена, имението беше много по-различно от Абърдар, кръстосвано от многобройни пътеки. Все пак Оуен знаеше, че ако те не се доближат до собствеността на Кениън, нямаше да има проблем, а пътеката беше прекрасно място през пролетния ден.

Мегън, малката госпожица, вървеше до баща си, докато момчетата тичаха напред-назад като кученца. На Оуен му беше приятно да наблюдава как малкият Хю се закача и играе с другите му синове. След като напусна мината, детето като че ли порасна с десет сантиметра, също така наддаде няколко килограма и лицето му придоби здравословен тен. Според Марджед той беше възприемчив ученик, поглъщаше всеки нов урок със същото настървение, което показваше и на кухненската маса. Когато пътеката се изви нагоре, Оуен попита Мегън:

— Скоро е рожденият ти ден. Искаш ли нещо специално?

Тя недоверчиво го изгледа.

— Котенце.

Оуен надигна вежди.

— Вече имаме котка.

— Но аз искам котенце — настоя тя. — Лично мое.

Той потисна усмивката си.

— Котенцата стават големи котки — предупреди я той. — И след като ти искаш твое, ще трябва сама да се грижиш за него. Скоро ще навършиш десет — вече си голяма. Щом си сигурна, че точно това искаш, ще разговарям с майка ти. Ако няма нищо напротив…

Мегън го прекъсна с нетипичното за дамите гукане от удоволствие.

— Мама каза да говоря с теб и ако ти не възразяваш, всичко ще бъде наред. Котката на Едълуин наскоро е родила котенца. След две седмици ще може да се отделят от майка им.

Оуен се ухили. Никога не му оставяха избор. Не че можеше да откаже нещо на Мегън, след като тя толкова много приличаше на майка си.

Задоволството му беше прекъснато, когато Тревър изтича от гората.

— Татко, ела, бързо, Хю… — задъхваше се той. — Беше се отдалечил да набере жълти нарциси за мама, а след малко се втурна към нас сякаш самият дявол го преследва. Попитах го какво има, но плаче непрекъснато и не иска да говори.

Оуен тръгна с широка крачка. След като се провираха между дърветата няколко минути, те стигнаха до другите две деца. Хю ридаеше обезумяло и здраво притискаше нарцисите до гърдите си. По-малкият син на Оуен, Дейвид, го успокояваше, потупваше го по раменете без никакъв резултат и с облекчение посрещна баща си.

Оуен вдигна Хю в прегръдките си и започна да го успокоява. За всички новият им брат беше все още едно крехко момче. Когато сълзите на детето пресъхнаха, той попита:

— Какво стана, момчето ми?

Хю разтърка очи с мръсните си юмручета.

— Аз… аз видях портите на ада, чичо Оуен.

Въпреки многобройните и търпеливо зададени въпроси Оуен не успя да получи по-свързано обяснение. Най-после той каза:

— Тревър, заведи Дейвид и Мегън вкъщи. Хю ще ми покаже какво е видял.

Тревър покорно поведе по-малкия си брат и сестра си обратно по пътеката. Хю изглеждаше нещастен, но когато Оуен го хвана за ръката, той тръгна послушно. Те навлязоха по-дълбоко в гората, докато стигнаха разрушен участък на каменната стена. Хю пусна ръката на Оуен и се промуши през дупката.

Оуен се намръщи.

— Това е частна собственост, имението на Кениън. Не трябваше да влизаш тук.

— Видях жълти нарциси и исках да откъсна няколко, за да ги подаря на леля Марджед — виновно изрече детето. — Не е далеч.

И понеже знаеше, че ще бъде по-добре за Хю да се изправи с лице срещу страха си, вместо да има нощни кошмари, Оуен се промъкна през малката дупка в стената. От другата страна се издигаше планински склон, покрит сякаш с пъстър килим нарциси, които жълтееха чак до върха. И макар склонът да беше доста обрасъл, клоните все още бяха голи, така че се виждаше димът, издигащ се от другата страна на планинския хребет.

С разтревожен израз на лицето си Хю погледна през рамо и докосна с пръст устни. И тогава се приведе и крадешком си проправи път към билото на планинския хълм, който се издигаше стръмно над малка падина. Когато се прикриха зад един храст, Оуен обви с ръка раменете на Хю и погледна надолу, за да види какво беше уплашило момчето.

„Портите на ада“ се оказа порутена колиба, издигната на склона. Слънчевата светлина се пречупваше през виещия се белезникав дим и се създаваше оптична илюзия, която обясняваше защо Хю бе преиначил гледката.

— Виж, момчето ми, как слънчевата светлина блести на пушека — каза Оуен. — Това е къщата на горския пазач.

Макар Хю да не отговори, той леко се отпусна. Но вместо да си тръгне, Оуен любопитно се вгледа в колибата. Беше странно, че е запален толкова силен огън в този топъл пролетен ден.

Докато наблюдаваха, пушекът бавно намаля и няколко минути по-късно вратата се отвори. И оттам излязоха двама мъже с тъмни дрехи. Хю скри лице в прегръдките на Оуен.

— Дяволи — прошепна той.

Мъжете бяха Джордж Мадок и бащата на Хю, Уилкинс. Проницателният поглед на Оуен се изостри. Ако Хю неочаквано е зърнал ужасния си баща, вероятно това е помогнало момчето да повярва, че е видял ада.

Мадок затвори, заключи вратата и двамата мъже се отдалечиха в противоположна посока на наблюдателите им. Докато изчакваше да се скрият от погледа им, Оуен обмисляше на какво точно е свидетел. Като управник на лорд Майкъл Кениън Мадок имаше право да бъде тук. А собствената къща на Мадок беше в имението на Кениън, близо до селището. Но присъствието му в грубата тайна колиба беше странно. И защо Най Уилкинс бе тук? В мината той беше нещо като любимецът на Мадок, но днес бе неделя. Изглеждаше необичайно мъжете да се срещат като приятели — Мадок притежаваше осъзнато чувство за превъзходството на своя пост.

Когато мъжете се отдалечиха на безопасно разстояние, Оуен каза на Хю:

— Изчакай тук. Искам да огледам отблизо.

След като тихо си проправи път надолу по хълма, Оуен се вторачи в едно от малките прозорчета. Вътрешното обзавеждане се състоеше от огромна пещ, която му напомняше на керамичната пещ, която беше видял в Суонзи. Но не можеше да си представи, че Джордж Мадок се интересува от керамика. Той разгледа инструментите, поставени върху грубата маса. Някои разпозна, други не.

Беше замислен, докато с Хю се връщаха в селото. Вероятно си въобразяваше и предположението въобще не беше разумно. Въпреки това, когато Никълъс Дейвис се върнеше от Лондон, Оуен щеше да му разкаже за тайнствената колиба.

 

 

Клер разбра, че животът без целувки беше много по-лесен и по-спокоен, отколкото живот, изложен на опасност. Но уви, също много по-малко приятен. Липсваше й не само физическият контакт, но и близостта, която произтичаше от него. Сега Никълъс не я докосваше, освен по формални поводи — такива, като да й помогне да се качи и слезе от каретата. И макар все още да разговаряха лесно, част от него се беше отдалечила. По време на пътуването им до Абърдар той повече яздеше своя кон, вместо да седи в каретата с Клер и Поли. Това я предпази от нервното напрежение, но направи пътуването много по-дълго от това до Лондон.

Клер изпита странна смесица от чувства, когато се върна в долината. Беше в своя дом, най-познатото й място в света. И въпреки това се чувстваше много различна от жената, която напусна Абърдар. Бе се променила и домът й нямаше да бъде същият.

Първото нещо, което направи, след като пристигнаха в Абърдар, беше да се срещне с Рийс Уилямс. След обяснението какво бе поръчала за къщата и кога покупките й щяха да пристигнат тя откровено запита:

— Някой от домашните прислужници да е напуснал заради нежеланието си да остане в една къща с покварена неморална жена?

След миг на колебание икономът отговори със същата откровеност:

— Две — Тигуен Елайъс и Бронуин Джоунс. Бронуин не искаше да си ходи, но майка й настоя.

Можеше да бъде и по-лошо — добродетелността беше важно нравствено изискване в долината. Клер попита:

— Имаше ли други проблеми?

— Не мисля. Можех лесно да наема нови прислужници, но си помислих, че е по-добре, щом се върнете, вие да го направите сама. Повечето хора няма да откажат добрата работа заради някакви клюки. Аз лично не бих го направил.

И така — прагматизмът бе на нейна страна. За миг си помисли да разбере за личното му мнение за моралните й качества или липсата на такива, но после реши, че ще е по-добре да не знае.

На следващия ден след завръщането им у дома тя се зае с преценката на това, което беше направено в нейно отсъствие. Рийс Уилямс и слугите бяха свършили много работа в общите помещения и сега те бяха чисти, ярки и вече разчистени от претенциозните грозни мебели. Като се прибавеха тапетите, боята и дамаската, които беше поръчала в Лондон, къщата скоро щеше да бъде толкова прекрасна, колкото заслужаваше.

И макар домакинските й дела да вървяха добре, тревогата й нарасна, когато мина пладне. Срещата на методистката й група беше тази вечер и тя не беше сигурна как ще я приемат. По време на вечерята Никълъс забеляза мрачното й настроение и я попита дали нещо се е случило. Когато му обясни, той мило каза:

— Бих предложил да дойда с теб, но съм сигурен, че това ще увеличи проблемите ти. Не мисля, че си решила да не отидеш.

Тя поклати глава.

— Ако го направя, ще постъпя като страхливка. По-лошото е, ако реша, че предпочитам да съм със старите си приятели, отколкото да разговарям интимно с благородници. — Лицето й помръкна. — Но ако ме помолят да си тръгна, най-малкото знам къде да отида.

 

 

След вечеря Клер се качи на горния етаж и надяна една от старите си рокли, която можеше да облече и без чужда помощ. Членовете на групата бяха най-близките й приятели и хората, които най-много й вярваха. И въпреки това дълбоко в душата си тя почувства, че заслужава да бъде изгонена от сбирката им. Макар официално все още да беше девствена, нямаше съмнение, че беше виновна за неморалното си поведение. И най-лошото от всичко — тя не съжаляваше. Беше объркана и щастлива, но наистина не съжаляваше.

Тя подкара двуколката към къщата на Морис и пристигна точно когато срещата започна. След като пристъпи вътре, в стаята мигновено настана тишина и всички погледи се приковаха в нея. Марджед наруши мълчанието, приближи се и я прегърна.

— Клер, радвам се да те видя. Можеш ли да дойдеш скоро в училище? Липсваш много на децата — усмихна се. — Очакват с нетърпение да видят пингвините на лорд Абърдар.

Клер беше щастлива от подкрепата на приятелката си, но това не означаваше, че останалите от групата щяха да гледат благосклонно на нея. Тя плъзна поглед из стаята и им се усмихна. Някои й отвърнаха на усмивката, а младият Хю Лойд й намигна. Накрая погледът й се спря на Едит Уикс, която най-вероятно я осъждаше. Клер ги попита:

— Все още ли ме приемате?

Едит зацъка с език.

— Извърши много лоша постъпка, дете. Половината долина е убедена, че си уличница.

— Не съм любовница на лорд Абърдар — отвърна Клер, благодарна, че може да каже истината.

— Е, надявам се да е така — оживено изрече Едит. — Но винаги се намират хора, които мислят най-лошото, такива като госпожа Елайъс. — Тя подсмръкна. — Когато Господ дойде да отдели овцете от козите при Второто пришествие, няма да открие много вълна по нея. Разправяше, че няма да благоволиш да дойдеш днес на срещата, след като работиш в голямата къща, но аз знаех, че ще си сред нас.

Искаше й се да запее от облекчение. Клер се наведе и прегърна Едит.

— Благодаря ти, че ми вярваш. Не мога да твърдя, че поведението ми не заслужава порицание, но не съм извършила смъртен грях. Как върви неделното училище?

В качеството си на водач на групата Оуен каза с любезен укор:

— Запазете разговорите за по-късно, дами — време е да започнем службата. Хайде да запеем псалмите Господни.

Благодарна за подкрепата на приятелите си, Клер се отпусна в познатия ритъм на химните, молитвите и дискусиите. Когато дойде нейният ред да говори, тя разказа накратко за Лондон, изпълнен със силни усещания и изкушения, и заяви, че искрено се радва да си бъде отново у дома.

След като срещата приключи, всички останаха на чай, кейк и с нетърпение очакваха да чуят подробности за пътуването на Клер. След като ги затрупа с приказки за Кулата, механичните чудовища и посещението й във Фаундри, за личния параклис на Джон Уесли, тя се надигна със съжаление.

— Време е да си тръгвам.

Когато групата се разпръсна, Оуен каза:

— Ще те изпратя до Абърдар, Клер. Не искам да се прибираш сама толкова далеч.

Тя го изгледа любопитно — долината винаги е била безопасна, но с готовност се съгласи. Докато яздеха обратно до Абърдар в нейната двуколка, той й обясни, че целта му е била да разговаря с Никълъс. Нищо важно вероятно, но може би негово благородие би се заинтересувал.

Щом отвориха външната врата, Никълъс излезе от библиотеката, сякаш беше чакал във фоайето да се върне Клер. Като видя Оуен, той широко се усмихна и сърдечно му предложи ръка.

— Какъв късмет, имам няколко въпроса, на които се надявам, че можеш да ми отговориш.

— Аз също имам няколко лични въпроса — отвърна Оуен.

— Да остана ли? — запита Клер.

— Разбира се — отговори Никълъс и ги поведе към библиотеката. — Оуен, първо ти.

След като Оуен се настани на мекия кожен стол, той обясни:

— Може да не означава нищо сериозно, но преди няколко дена видях нещо много странно. — Той продължи да разказва за колибата, която с Хю бяха открили в имението на Кениън.

Когато приключи, Никълъс измърмори:

— Интересно. Имаш ли някакво предположение какво е, ако въобще означава нещо?

— Ако трябва да дам мнение, бих казал, че колибата се използва за добиване на висококачествена руда — бавно каза Оуен. — Може би злато, но по-вероятно сребро.

— Възможно ли е? — изненадано попита Никълъс. — Чувал съм, че случайно е намирано злато и сребро в Уелс, но никога в промишлено количество и никога в този район.

— Понякога много чисто сребро на буци се открива в така наречените сребърни жили — обясни Оуен. — Веднъж видях една, която бе намерена близо до Еби Вали. Удивителен материал — толкова чиста проба, че може да се разтопи и да се отлее в кюлче без нищо друго освен малка пещ — като тази, която видях в колибата. Не мисля, че сребърна жила може да бъде открита във въглищното находище, но си спомних за затворената шахта, за която ви обясних, че тънкият въглищен пласт се прекъсва там, където скалата се променя. Възможно е тази различна скала да съдържа сребро.

Никълъс сви вежди, докато обмисляше.

— И така, възможно е Уилкинс да е открил сребро и да е отишъл лично при Мадок. Ако металът е в малко количество и е много чист, може да се извади от мината, без никой друг от мъжете да е забелязал. Имението на Кениън е идеалното място да бъде разтопен тайно, тъй като лорд Майкъл не е в имението и Мадок надзирава собствеността му.

— Защо Уилкинс ще отиде при Мадок, а не запази ценното откритие за себе си? — попита Клер.

— Най Уилкинс не е достатъчно умен, за да преработи и продаде среброто без опитен партньор като Мадок — отвърна Оуен. — Ако нашите предположения са верни, двамата могат да направят доста добри пари.

— Точно това търсехме! — възкликна Клер и от вълнение почти подскочи от стола. — В договора на лорд Майкъл е упоменато само въглища, и той няма никакви права върху минералите. Ако Мадок и Уилкинс добиват сребро или някаква друга ценна руда от мината, имаш основание да прекратиш договора. Дори лорд Майкъл да не знае за това, което неговите работници правят, със сигурност компанията ще отговаря пред закона за добиването на нещо, което ти принадлежи.

За миг настана пълна тишина. И тогава Никълъс се прокашля, скочи от стола, спусна се към Клер и я целуна. Едва след време се опомни, че го направи необмислено и бързо.

Обърна се към Оуен и обясни:

— Видях се с лорд Майкъл Кениън в Лондон. Бил е в армията на полуострова и затова е занемарил делата си. И тъй като категорично отказа да направи някакви промени, ние се опитвахме да измислим начин за прекратяване на договора. И сега, с Божия помощ, успяхме, благодарение на теб и на Хю.

Оуен се усмихна.

— За първи път си прав — всичко е благодарение на Бога. Трудно е да повярвам, че откриването на пътя до колибата и това, че отидох там, беше само заради Хю.

Склонен да го отклони от богословски тълкувания, Никълъс каза:

— Засега всичко е още предположение — това, от което се нуждаем, е доказателство от първоизточника. Можеш ли пак да ме заведеш в рудника? Ако двамата успеем да докажем, че сме видели незаконно добиване на минерали, мога да отида в съда, да спра производството, и тогава да започна сам да ръководя мината.

Оуен се намръщи.

— Няма да е лесно да се слезе в рудника. След като Мадок забрани да идваш, той даде нареждане на всички незабавно да го уведомят, ако навлезеш в неговата собственост. Мъжът, който наблюдава главната шахта, е добър младеж, но никога няма да се противопостави на заповедта на Мадок.

— Какво ще кажеш да отидем през нощта? Веднъж след като слезем под земята, няма да има значение кое време на денонощието е.

— След първото ти посещение Мадок огради главния вход на мината и през нощта има кучета и пазачи. Вероятно ще успеем да минем покрай тях, но ще бъде невъзможно да развием скрипеца, без да ни забележат. Всички смятахме, че Мадок е полудял, за да полага такива усилия, да те държи далеч от мината. — Оуен сви рамене. — Разбира се, винаги сме го смятали за малко луд.

Клер се обади:

— От това, което каза, трябва да изключим главната шахта, но какво ще кажеш за старата шахта Байчън? Онази, която се използва само за вентилация.

Очите на Оуен се разшириха.

— Каква памет имаш, девойко. Почти бях забравил за нея.

— Ще може ли? — попита Никълъс.

— Вероятно — замислено отвърна Оуен. — Много е тясна, но има ведро, което може да спусне и издигне само един човек. Ведрото се управлява от мъж и кон, така че ще се нуждаем от помощта само на още един човек. И това не е единственото предимство, шахтата е доста близо до затворения тунел, така че няма да се наложи да вървим много под земята и да рискуваме да ни видят. Ще го направим.

— Да го направим след четири дни. Ще имам време да се видя с моя партньор в Суонзи, с който да обсъдим законовото положение — каза Никълъс. — А също така, преди да влезем в мината, искам да посетя тази колиба, за да мога да я огледам по-внимателно. Ако там топят сребро, трябва да има следи около пещта или върху оборудването. Някои доказателства.

Оуен кимна.

— След четири дена. Това ще ми даде възможност да проверя дали въжето и ведрото са в добро състояние. — Той помръкна. — Колкото по-скоро го направим, толкова по-добре. През последните две седмици проблемите с газа нараснаха и три тунела се срутиха заради лошите подпори. Никой не е загинал, откакто вие заминахте, но чувствам го в душата си, че скоро нещо ужасно ще се случи.

— След една седмица мината ще бъде в мои ръце и аз ще мога да направя необходимите подобрения — уверено заяви Никълъс. Циганският инстинкт му подсказваше, че ще намери начин да отнеме управлението от лорд Майкъл. И ако Майкъл не харесаше това, щеше да бъде дяволски лошо.