Мери Джо Пътни
Неприлично предложение (19)

18

Макар Никълъс да се съмняваше, че ще може да заспи, спокойното дишане и топлината на Клер надделяха над скръбта и болката му. Той се събуди призори и остана да лежи неподвижен, не искаше да обезпокои жената, която спеше в прегръдките му. Най-лошото беше отминало; беше оцелявал и след други предателства, щеше да оцелее и този път. Но щеше да е много по-трудно, ако Клер не бе до него.

Предната нощ си мислеше, че се е преструвал много успешно, но само до мига, когато тя реши да си тръгне. Тогава изпадна в отчаяние. В този момент той щеше да падне на колене и да я моли, ако трябваше да я убеди да остане.

Щеше да е по-добре, ако беше успял да се сдържи, докато си тръгне, защото винаги грешеше, когато разкриваше слабостта си. Но не беше свикнал да се разкайва за постъпките, които вече не можеше да промени, не го направи и сега.

Определено не съжаляваше, че Клер е в леглото му. Все още се долавяше замайващият й парфюм, който възбуди живи спомени за ослепителния й външен вид. И тази сутрин в обикновената си нощница и с коса, изскочила от плитката й, тя беше прелестна, по-примамлива и от най-скъпите куртизанки.

Никълъс развихри фантазиите си — те вече бяха любовници и скоро щеше да я събуди с целувка, която да бъде първата стъпка към задоволяването. Втренченият му поглед се плъзна върху устата й. Дори когато разтегляше устни в най-бляскавата си усмивка, тя не можеше да скрие естествената им пълнота. В тишината и слабата светлина на сутринта устните й бяха толкова сочни и сладки, че едва успя да се въздържи да не ги докосне.

Мислено си представи най-възпламеняващите целувки, които бяха споделяли. Списъкът беше дълъг, но Клер се оказа възприемчива ученичка в изкуството на страстта. Фактът не го изненада — отдавна беше разкрил, че интелигентните жени са най-добрите партньори в леглото. Когато станат любовници, тя щеше да бъде несравнима.

Но след като все още това не се беше случило, трябваше да контролира желанията си. Не смяташе, че въздържането му ще бъде проблем — докато осъзна, че вече гали стройното й тяло.

Като се насили да спре, вдигна ръка на милиметри от гърдата й, но тя отказа повече да се отдалечи. Въпреки дрехата, той усети биещото й сърце върху дланта си.

Време беше да премести ръката си. Каза си го убедително и съумя да повдигне длан на няколко сантиметра — достатъчно, за да могат пръстите му да галят зърната на гърдите й.

Не знаеше дали да се смее, или да се ругае. Тялото му отказваше да се подчини и щеше да бъде забавно, ако не бе толкова опасно.

Клер издаде въздишка на задоволство, сгуши се по-близо, а ръката й се плъзна по тялото му. За миг желанието му го накара да докосне рамото й и той се наведе напред. Щеше да я целуне толкова настойчиво, че да я възбуди на мига, в който отвори очи. Очакваше с нетърпение да повдигне нощницата й и да разкрие копринената й кожа. Когато целунеше гърдите й, щеше да чуе онзи възхитително задъхан стон дълбоко в гърлото й. После щеше да затвори очи, когато копнеещото й тяло надделееше над неспособното й да разсъждава съзнание. Фантазията беше толкова жива, че почти го смаза.

Но, разбира се, Никълъс не направи нищо. За миг се почувства като парализиран, уловен в капаните на похотта и съвестта. За да изтръгне от съзнанието си съблазнителните картини, той си представи най-лошия момент в живота си — онова толкова отвратително събитие, способно да потисне желанието му. Не напълно, но достатъчно, за да успее да стане. След като внимателно измъкна дясната си ръка изпод главата й, той се надигна от леглото и потрепери, сякаш всичките му задрямали болки и рани пламнаха в болезнен живот. Но въпреки предпазливостта му, Клер се събуди.

Дългите й тъмни мигли трепнаха и тя го изгледа сериозно. В дълбочината на сините й очи видя срам, но не и съжаление.

— Успя ли да поспиш?

— По-добре, отколкото очаквах.

Тя седна, кръстоса крака и го загледа с любопитство.

— Продължаваш да твърдиш, че ще успееш да ме прелъстиш, а въпреки това пропускаш идеалната възможност. Не забравяй, че съм благодарна за въздържаността ти, но ми изглежда доста странно.

Той унило се усмихна.

— Помолих те да останеш като приятел, молба, която щеше трудно да откажеш. Ако се възползвам от това, ще е доста нечестно.

Тя меко, гърлено се засмя.

— Мъжките правила за честност са доста странни и непоследователни.

— Безспорно е вярно. — Втренченият му поглед се плъзна над деколтето на нощницата, където се разкриваше съвсем малка част от голата й плът. И понеже това беше единствената видима част от кожата й, тя стана учудващо еротична. За щастие той носеше широката си нощна риза, която скриваше едва сдържаната му възбуда. Опитвайки се да прехвърли мислите си към по-възвишени неща, той поясни:

— Честта, както и методистката вяра, е духовна и индивидуална. Няма да изпитам угризение на съвестта, ако те прелъстя и унищожа репутацията ти, но не мога да го направя с измама.

— Що за циганин си ти? — подразни го тя. — Мислех си, че коварството е начин на живот сред хората на майка ти.

Той се усмихна.

— Така е, но аз съм развратен от общоприетата английска моралност.

Тя захапа долната си устна и той изпита силно желание да направи същото. Идеята толкова отвлече вниманието му, че почти не чу думите й.

— Ще се прибираме ли скоро вкъщи? Лондон е възхитителен, но има много неща, които трябва да се свършат в Пенрийт.

— Опитваш се да ме измъкнеш от бойното поле?

— Да — призна си тя. — Не мога да си представя, че лорд Майкъл е доволен от резултата на сблъсъка ви от миналата нощ.

— Не, няма да ме застреля в гърба — успокои я Никълъс. — Нито пък аз ще позволя да ме въвлече в още един двубой.

Клер недоверчиво го изгледа.

— Надявам се, че си прав и въпреки това бих искала скоро да се върнем в Уелс. Видях от Лондон толкова, колкото мога да понеса.

— По-голямата част от делата си ще приключа след няколко дни — каза той. — И тогава ще можем да си вървим.

— Добре. — Вече по-щастлива, тя се измъкна от леглото. — Време е да се прибирам в стаята си. Още е рано, така че никой от слугите няма да разбере къде съм прекарала нощта.

— Има ли значение какво мислят?

Тя унило се усмихна, докато намяташе кадифения си халат.

— Вероятно не, но тъй като не съм възпитана като аристократка, не съм безразлична към мнението на хората.

Когато тя постави ръка на дръжката, го прониза същото разкъсващо чувство както предната нощ, когато тя понечи да си тръгне. Тази сутрин беше много по-леко, но съвсем ясно доловимо. Със съзнанието, че постъпва като глупак, той каза:

— Мисля да получа целувката си за деня.

Тя се извърна към него и го погледна леко изплашено.

— Няма ли да я запазиш за по-късно?

— Винаги можеш да получиш още, ако пожелаеш. — С две широки крачки скъси разстоянието помежду им и я притегли в прегръдката си. Въпреки че затаи дъх, когато усети възбудата му през нощните им облекла, тя не се отдръпна.

Той бавно засмука долната й устна, която го привличаше отпреди малко. Тя отвори уста и трепкащият й дъх погали бузата му. Когато езикът му се плъзна в горещата й, покорна и влажна, уста, нейният език го посрещна, нежно го докосна и се впусна в безсрамно преследване.

Целувката продължаваше и продължаваше, отнемаше дъха им и разтуптяваше в луд ритъм сърцата им. Той установи, че я притиска до вратата и с горещи спазми потрива в нея пламналите си слабини. Халатът и нощницата й неусетно се повдигнаха, Никълъс обхвана голото й бедро с ръка и я притисна по-силно до тръпнещия си фалос.

— Ах, Клер — дрезгаво прошепна той. — Толкова си прекрасна. Толкова привлекателна.

Не трябваше да говори, защото думите му я накараха да отвори очи и да промълви:

— Време е… да приключим с целувката.

Беше стигнал толкова далеч, че почти забрави за споразумението им. Когато се опомни, силно изстена:

— Вчера не успях да те целуна. Мога ли да го направя сега? — Без да чака отговора й, той притисна устни в нейните.

Тя се задъха, но успя да каже:

— Не! Вчера си е за вчера и не можеш да получаваш минали целувки. Освен това имаше много неофициални.

Първичната мъжка част на мозъка му все още не беше готова да се откаже. Той разтриваше бедрата й и галеше гладката извивка на ханша й.

— Тогава мога ли да получа утрешната?

Тя издаде почти истеричен кикот.

— Ако продължим така с целувките, следващия път ще можеш да ме целунеш някъде около 1830 година. Достатъчно, Никълъс.

Достатъчно. Дъхът му секна. „Премести си ръката дори от това да те обхване пустота. Позволи й да покрие стройните си оголени бедра. Постави дланите си на вратата и се отдръпни от нея. Погледни някъде другаде, не в сочните й устни и страстните й очи. Честност. Помни, че трябва да си честен.“

Но трябваше да й каже още нещо.

— Клер. — Той мъчително преглътна и се отдалечи на безопасно разстояние. — Благодаря ти, че остана.

Тя се усмихна обаятелно.

— За това са приятелите. — После бързо излезе.

Дълго време Никълъс се взираше в затворената врата и тялото и съзнанието му пулсираха от желание.

Кой би си помислил, че прекалено моралната учителка може да бъде толкова чувствена?

И кой можеше да предположи, че неприятната жена, която дойде в Абърдар, щеше да стане негова приятелка?

 

 

Величественият портиер в клуба на британското правителство поздрави Никълъс, сякаш последното му посещение е било предния ден. Този изключителен клуб изглеждаше точно както преди четири години — ако имаше промяна, щеше да се изненада.

И тъй като Рафи все още не беше пристигнал, Никълъс се разходи в читалнята и прегледа вестник „Таймс“. Както очакваше, абдикирането на Наполеон беше сред новините на деня, заедно с предположения за бъдещето и статии, прославящи британския кураж и мъдрост.

Чул познатия глас, той вдигна поглед и видя Рафи да се насочва към него. Почти прекосил стаята, дукът бе спрян от темпераментен млад мъж, който избоботи:

— Чухте ли новините, ваша светлост? Казват, че династията на Наполеон ще падне и крайните консерватори ще се възвърнат на френския трон.

Пронизвайки с поглед младежа, Рафи попита смразяващо:

— Наистина ли?

Младият мъж се изчерви и се отдалечи, мрънкащ някакви извинения.

Никълъс го наблюдаваше. Когато Рафи се приближи, графът каза:

— По-добър си в подигравките отпреди четири години.

— Надявам се да е така — отвърна Рафи с ленива усмивка. — Придобил съм малко опит.

Никълъс не успя да се сдържи и се засмя.

— На колко души си позволил да те видят такъв, какъвто си в действителност?

— Арогантността ми е доста истинска. И тъй като ти самият се нуждаеш от арогантност, имаш проблеми при разпознаването й в другите — отбеляза Рафи. — Но ако искаш да знаеш пред колко души действително съм се отпускал, техният брой е шест.

Той показваше привързаността си в редки случаи, но сега приятелски постави ръка върху рамото на Никълъс. Неподготвен, Никълъс отскочи.

— Проклятие. — Рафи бързо отдръпна ръка. — Съжалявам… изглеждаш напълно нормално, забравих, че гърбът ти трябва да прилича на шахматна дъска. Много ли е зле?

Никълъс сви рамене, въпреки че го наболяваше.

— Нищо сериозно.

Рафи не изглеждаше убеден, но смени темата.

— Имаш ли нещо против, ако веднага отидем в бюфета? Бях толкова зает миналата вечер, че не ядох достатъчно, а пропуснах и закуската.

— Чудесно. — Като се насочиха към бюфета, Никълъс добави: — След събитията от миналата вечер не бях сигурен дали искаш да остане уговорката ни. Майкъл ще погледне на тази среща като на споразумение с врага.

— Не ставай смешен — няма да се откажа от приятел, защото друг временно се е скарал с него. — Рафи леко се усмихна. — Освен това той няма да разбере.

Студените ястия и другите храни бяха поставени на бюфета. Няколко маси бяха заети, затова, след като си избраха храна, те си намериха тихо ъгълче, където можеха да разговарят необезпокоявани. Когато видя дука, без да му бъде поръчано, сервитьорът донесе бутилка бяло вино, после се оттегли. След като останаха сами, Никълъс попита:

— Как е Майкъл тази сутрин?

Рафи разряза лука от туршията наполовина и го налапа с парче печено говеждо.

— Физически е добре, въпреки дяволската болка в главата си. Диагнозата на Клер беше потвърдена от доктора, който го прегледа. — Той хвърли замислено поглед към Никълъс. — Харесах я много. Има хладна глава на раменете си. — След като се замисли за миг, той добави: — И много хубави рамене.

— Така е, правилно си забелязал — съгласи се Никълъс, без настроение да обсъжда ексцентричната си връзка с Клер. — Радвам се, че Майкъл не е ранен сериозно, но какво мислиш за психичното му състояние?

— Когато отидох при него тази сутрин, беше учтив, но много въздържан, като че ли не сме близки познати. Въобще не спомена за дуела. — Рафи се поколеба, сякаш обмисляше дали да каже повече. — Когато споменах името ти, булото се разпръсна. Въобще не спомена защо е избухнал миналата нощ и дали възнамерява отново да те преследва.

Никълъс се изправи.

— Имам среща с адвоката си, така че трябва да тръгвам. След няколко дни се връщам в Уелс, но се надявам не след дълго пак да съм в Лондон.

— Добре. Помисли си и ако желаеш, можеш да ми погостуваш това лято в замъка Бърн за няколко седмици.

— Ако нещата в Пенрийт са наред, за мен ще бъде удоволствие. Но ако не мога да се откъсна, винаги си добре дошъл в Абърдар.

Когато двамата мъже се ръкуваха за довиждане, Рафи каза сериозно:

— Знам, че не се тревожиш за това, което Майкъл може да ти стори, но… моля те, направи ми тази услуга. Бъди внимателен.

Напълно трезва забележка при раздялата им.

 

 

Когато приключиха с вечерята, Никълъс я попита:

— Ще се присъединиш ли към мен в библиотеката? Бих искал да погледнеш договора за мината в Пенрийт. Може би ще откриеш нещо, което с адвоката ми сме пропуснали.

— Търсиш начин да прекратиш договора, така че да можеш да поемеш управлението на мината?

— Точно така. — Той направи гримаса. — Адвокатът ме увери, че всичко може да бъде решено в съда, но този договор е толкова елементарен, че е трудно да се открие слабо място. Дълъг и сложен договор щеше по-лесно да се прекрати.

В библиотеката Никълъс й подаде копието от договора и тя седна да го разучи. Докато четеше, той взе арфата и тихо засвири. След като три пъти задълбочено прочете договора, Клер го остави на бюрото.

— Разбирам какво искаше да кажеш с това, че е елементарен. Всичко, което пише тук, е, че лорд Майкъл Кениън или правоприемникът му имат право да добиват въглища от посочения терен за двадесет и една години. Ако договорният наем бе базиран на печалбата, можеше да имаш причина, щом Мадок присвоява незаконно, но след като цената е фиксирана, това няма да помогне.

— И за нещастие петстотинте лири наем се плащат навреме на всяко Благовещение — каза Никълъс. — Проверих, надявайки се, че компанията е закъснявала с плащането, но нямах този късмет.

— Има ли шанс шахтите в мината да се простират извън границите на договорената площ?

Никълъс вдигна вежди.

— Добра идея. Теренът, посочен в договора е доста голям и вероятно мината е останала в границите му, но ще проверя. Някакви други идеи?

— Съжалявам, това е най-доброто, което мога да измисля.

Той се усмихна.

— Твоята идея е по-добра от тази на адвоката ми. Предложи ми да подам молба да си върна земята, твърдейки, че Майкъл е използвал привързаността на дядо ми и го е преследвал да му прехвърли правата върху минералите, следователно ме е лишил от правото ми на законно наследство. Слаб аргумент — не само, че петстотинте лири са малка цена, но дядо ми е бил психически здрав, когато е подписвал договора. Но ако продължим да обсъждаме, може би ще достигнем до някакво законно предизвикателство, което ще проработи.

Той отново започна да свири на арфата и този път запя на уелски. Клер събу чехлите си и се настани върху дивана с присвити колене. На втората песен той я убеди да се присъедини към него. Макар гласът й да не беше забележителен, миговете, в когато се отдаваше на песента, й вдъхваха сила, въздействаха й и като всички свои съграждани тя обичаше музиката.

Минаваха от песен на песен, понякога на английски език, друг път на уелски. Клер пееше, когато знаеше думите и слушаше доволно, ако не познаваше текста. Беше вечер, в която се развличаха като добри приятели и всяка минута при всяка мелодия тя искрено се забавляваше. Несъмнено Никълъс изглеждаше невъзможно романтичен — когато се наведеше над арфата, цялото му тяло се изпълваше със самовглъбението на творческия акт да създава музика, но невинаги бе доволен от успеха си. Какво значение имаше, след като можеха да се веселят без напрежение.

Поне това си мислеше, докато той не започна да пее любовни песни. Всеки негов поглед я милваше, всяка фраза, разбиваща сърцето, беше отправена към нея и тя почти бе покорена, преди да осъзнае опасността. Без да я докосне, той бе сломил съпротивата й и я бе подготвил за леглото си.

Мечтателността и веселото й настроение сякаш се изпариха. Като се изправи на дивана, тя каза с укор:

— Отново се опитваш да ме прелъстиш.

Той приключи песента, после й се усмихна с ленива невинност.

— Дори не съм те докосвал от сутринта.

Тя се намуси.

— Но песните, които пееш, могат да замаят главата на всяка жена.

Той широко се усмихна.

— Надявам се да е така.

Предишните й надежди бяха попарени като от слана, когато осъзна, че нищо не се е променило.

— Таях надежди, че си решил да спреш опитите си да ме прелъстиш — каза тя огорчено. — Ако сме приятели, как можеш да желаеш погубването на живота ми?

— Проблемът е, че не разбирам страстта като погубване. — Пръстите му танцуваха върху струните. — Намирам я за освобождение. Задоволяване. Както казах, когато прие предизвикателството ми, ако аз спечеля, и двамата печелим.

— А ако аз спечеля, ти губиш — хапливо отвърна тя. — И това е което предпочитам. — Тя се надигна, обу пантофките си и се насочи към вратата. Неразумно беше да се чувства предадена — мисълта, че Никълъс е приключил битката си да я прелъсти, беше изцяло в нейна полза — но въпреки това се чувстваше дълбоко наранена. Когато се нуждаеше от нея предната вечер, тя мигновено потисна угризенията на съвестта си, за да му помогне, но той не откликна по същия начин.

Почти беше затворила вратата, когато той отново запя. Мигновено разпозна песента на поета принц от дванадесети век, наречен Хауел Оуен Гуинъд. Но тя никога не бе звучала толкова магически, колкото с гласа на Никълъс:

Моят избор е една слугиня —

мила, нежна, страстна и добра

и красива е с плаща виолетов,

с русата копринена коса.

Покорена от музиката, тя спря, а след малко бавно се извърна към него. Тъмният огън в очите му разпръсна гнева и съпротивата й, кадифеният му глас разказваше невероятната история за страстта на мъжа, копнеещ за жена.

Моят избор беше ти, любима,

неспокойно ли ти е с мен?

Защо вехнеш, а не ми показа

как в мълчание да те обичам?

Стъпка след стъпка тя неохотно прекоси стаята обратно. Очите му проблясваха, а гласът му се извисяваше до заключението на песента.

Моят избор е една слугиня

и не съжалявам за това,

че не съм избрал благовъзпитано

аз лейди благородна, влюбена.

Когато и последните ноти заглъхнаха, той махна с ръка и каза меко:

— Тази целувка трябва да е от теб.

Толкова могъщ беше чарът му, че тя вдигна ръка и пое неговата. Циганска магия. Магията на музиката.

Старият Ник със своята демонска мощ.

Отвращавайки се от себе си, тя осъзна колко малко й оставаше да се предаде. Ръката й се отпусна.

— Ти си като паяк, оплиташ мрежа от звуци, за да уловиш глупавата си муха. Но този път това няма да помогне.

Никълъс се усмихна мислено.

— Да станеш част от друго същество, е крайна мярка. Това, към което мъжете се стремят, дори и най-добрите, го постигат за кратко. — Дълбоки, меланхолични акорди се понесоха от арфата и се преплетоха с думите му. — Кой е казал, че мухата не се забавлява от тази крайна мярка, която слага край на самотата?

Раздразнена от способностите му да звучи романтично, тя изсъска:

— Това е прекрасна метафора, но реалността е, че мухата става храна на паяка. Мухата умира, дори паякът да продължи да поглъща други глупаци. — Извъртя се и се запъти към вратата. — Намери си други жертви.

Тя чу звъна на струните, когато постави арфата на пода, за да я последва.

— Клер.

Неохотно се извърна към него.

— Нямаш право да ме спираш — вече получи целувката си за деня, а също и утрешната.

— Мислиш ли, че не го знам — унило й отвърна той. Наведе се над нея, толкова близко, че топлината на тялото му я милваше. Но не я докосна.

— Не мога да те целуна, но ти можеш. — Усмихна й се омайно с циганската си усмивка. — Ще се съпротивлявам, ако пожелаеш да го направиш.

Кипна от яд.

— Проклятие, това не е шега!

— Защо си толкова напрегната? — тихо попита той. Замига, за да възпре появилите се сълзи.

— Твърдиш, че вярваш в приятелството, но само когато на теб ти е изгодно. Ти си студен човек, егоист, Никълъс, като всеки друг мъж, когото съм срещала. — Той се олюля назад и тя със задоволство разбра, че думите й го бяха наранили. Замълча за минутка, после продължи: — Може би приятелството между мъж и жена е рядко, защото гледната точка на двата пола е различна. Очевидно мислиш, че нашето приятелство ще бъде платоническо, но аз смятам, че такава дружба засилва страстта.

Пръстите му се плъзнаха по косата й, толкова леко като пролетна паяжина.

— Да, искам да се любим и има нещо егоистично в това. Но ако просто исках да задоволя похотта си, щеше да бъде много по-лесно да го направя другаде. С теб страстта за мен би означавала много повече.

Напрежението в гласа му почти я покори, но ако се размекнеше, щеше да загуби. Гневът беше безопасен.

— Твоят омагьосващ цигански език може да продаде и въглищата на Нюкасъл, но този път това няма да помогне. Без значение в каква светлина се представяш, факт е, че твоето желание е на първо място, а това, което аз искам — на второ.

Знаеше, че постъпва неразумно и нямаше да се изненада, ако той даде воля на гнева си, но неговият отговор беше мек:

— Ти каза, че си загрижена повече за хората в Пенрийт и за миньорите, отколкото за собственото си благополучие — изтъкна той. — Давам всичко от себе си, за да видя, че ще получат благополучието и безопасността, която желаеш. Страстта е моят завършек на споразумението ни и само се опитвам да те накарам да пожелаеш същото. И успях, нали? Затова си толкова напрегната.

Нейната откровеност я принуди да си признае.

— Прав си, Никълъс, но това не ме прави по-малко сърдита. Лека нощ, Никълъс.

Излезе и затвори след себе си вратата. Опитваше се да я накара да пренебрегне собствените си интереси, но с Божията помощ, тя го превъзхождаше. Искаше я и Клер използваше този факт, за да го накара да се чувства толкова измъчен, колкото тя самата.

И все пак той имаше последната дума, затова, когато си легна, тя го чу да пее веселата песен „Бледоликият циганин, о!“. Думите бяха от стара балада, танцуваха в съзнанието й, припомняха й историята за една дама от благороден произход, която оставила всичко — злато, коприна и новороден син, и побягнала с бледоликия циганин с нечиста кръв.

Дамата от баладата беше безнравствена блудница и не бе с всичкия си, след като бе предпочела студеното открито поле, вместо да се излежава в леглото си с пухени завивки. И въпреки това, ако циганинът, който я бе примамил, приличаше на Никълъс, Клер не можеше да я обвинява ни най-малко.