Мери Джо Пътни
Неприлично предложение (1)

ПРОЛОГ

Уелс, 1791

Зимната мъгла забулваше всичко наоколо, когато те се покатериха върху каменния зид, ограждащ имението. В призрачната картина нямаше и следа от човешко присъствие и никой не забеляза как неканените гости скачат от оградата и прекосяват грижливо поддържания парк.

Ники тихо попита:

— Мамо, кокошка ли ще откраднем?

Марта, майка му, поклати глава.

— Имаме много по-важна работа.

Думите сякаш пресякоха дъха й, тя избухна в кашлица, преви се и слабото й тяло се разтресе. Загрижен и уплашен, Ники докосна ръката й. Нощуването под живия плет бе влошило кашлицата й, а и нямаха какво да ядат. Той се надяваше, че скоро ще се върнат в циганския катун, където щяха да намерят храна, огън и приятелска подкрепа.

Марта се изправи, лицето й бе бледо, но решително и те продължиха да вървят. Единственото петно в зимната белота беше ярко лилавата й пола.

Накрая излязоха на широка морава, която заобикаляше извисяващата се каменна постройка. Уплашен, Ники попита:

— Големи господари ли живеят тук?

— Аха. Гледай добре, някой ден това ще е твое.

Той се вторачи в къщата. Изпитваше странна смесица от объркани чувства. Изненада, вълнение, съмнение, а и презрение.

— Циганите не живеят в каменни къщи, закриващи небето.

— Но ти си didikois — смесена кръв, по баща. Редно е да живееш точно на такова място.

Момчето я изгледа стреснато.

— Не! Аз съм tacho rat, истинска кръв, не съм gorgio, бял човек.

— Вярно е — твоята кръв е и на циганин, и на бял човек. — Тя въздъхна, красивото й лице се изопна. — И макар да си отгледан като циганин, бъдещето ти трябва да е като на бял.

Ники понечи да протестира, но когато се чу тропот на копита, тя го спря рязко. Скриха се в храсталака и проследиха двамата ездачи, които бавно яздеха по алеята, после спряха пред къщата. По-високият слезе от коня и бързо изкачи широките каменни стъпала, оставяйки жребеца си на своя придружител.

— Чудесни коне — завистливо прошепна Ники.

— Аха. Това трябва да е граф Абърдар — измърмори Марта.

Изчакаха, докато високият мъж влезе вътре и слугата отведе конете. После Марта кимна на Ники, те се забързаха през тревата и изкачиха стъпалата.

Вместо да почука, майка му улови дръжката на вратата. Тя лесно се отвори и жената пристъпи вътре, следвана от Ники. Очите му се разшириха, когато видя, че бяха влезли в предверие с мраморен под, толкова огромно, че можеше да побере целия цигански катун.

Единственият мъж, когото забелязаха, бе облечен с портиерска ливрея. Той ахна:

— Цигани! — Сграбчи звънчето и зазвъня за помощ. — Веднага изчезвайте оттук! Ако не напуснете имението до пет минути, ще отговаряте пред съда.

Марта улови ръката на Ники.

— Тук сме, за да се видим с графа. Имам нещо, което е негово.

— Сигурно нещо, което сте откраднали — изръмжа слугата. — Махайте се.

— Не! Трябва да го видя.

— Невъзможно — озъби се слугата и запристъпва към тях.

Марта изчака да се приближи, после отскочи встрани.

Като ругаеше, прислужникът се наведе и безуспешно се опита да хване натрапниците. В това време се появиха още трима слуги, дочули звънеца.

Втренчила яростен поглед в мъжете, Марта рече заплашително:

— Трябва да видя графа! Клетвите ми ще сполетят всеки, който се опита да ме спре.

Слугите застинаха по местата си. Макар да бе жена, Марта лесно объркваше и плашеше белите хора. Ники се гордееше с нея. Кой друг, ако не циганин, можеше да упражнява такава власт с думи?

Майка му стисна ръката му и те заотстъпваха заднешком навътре в къщата. Преди слугите да успеят да се отърсят от уплахата, плътен глас избоботи:

— Какво, по дяволите, става тук?

Висок, властен и арогантен, графът влезе с широка крачка.

— Цигани — изрече той с отвращение. — Кой позволи на тези мръсни твари да влязат вътре?

Марта заговори без увъртане:

— Доведох внука ти, господарю на Абърдар. Синът на Кенрик — единственият внук, когото ще имаш някога.

В стаята настана мъртва тишина, когато стреснатият втренчен поглед на графа се прехвърли върху Ники. Марта продължи:

— Ако се съмнявате в думите ми…

След миг старецът се отърси от вцепенението си:

— О, вярвам, че това отвратително копеле може да е на Кенрик — произходът му е изписан на лицето. — Той изгледа Марта похотливо, както белите мъже често гледаха към циганките. — Лесно е да се разбере защо синът ми е легнал с теб, но циганското копеле не ме интересува.

— Моят син не е копеле. — Марта бръкна в пазвата си и измъкна два мръсни прегънати листа. — Понеже белите хора държат много на документите, аз запазих доказателство — брачното ми свидетелство и удостоверението за раждане на Ники.

Граф Абърдар нетърпеливо хвърли поглед на документите и след миг се вцепени отново.

— Синът ми се е оженил за теб?

— Аха, така е — гордо отвърна тя. — Официално и в църква, а не по цигански. И се радвай, че го е сторил, щото сега имаш наследник. Другите ти синове са мъртви. Ти си като сухо дърво на тоя свят.

Вбесен, графът процеди:

— Много добре. Колко искаш за него? Достатъчни ли са петдесет лири?

За миг Ники забеляза ярост в очите на майка си. Но изражението й рязко се промени, доби лукавство.

— Сто златни гвинеи.

Графът извади малък ключ от джоба на жилетката си и го подаде на най-възрастния слуга.

— Вземи ги от касата ми.

Ники се засмя на глас и заговори на цигански:

— Това е най-чудесният ти план, мамо. Не само убеди този стар глупак, че съм негова кръв, но той склони да ни даде злато! Ще живеем разкошно цяла година. Когато избягам довечера, къде ще се срещнем — може би до стария дъб до зида?

— Няма да бягаш, Ники. Белият мъж наистина е твой дядо и сега този дом е твой. — Пръстите й леко погалиха косата на момчето. За миг си помисли, че майка му ще каже още нещо, защото едва ли думите й означаваха това, което изрече.

Прислужникът се върна и подаде на Марта кожена торбичка със звънтящи монети. След като внимателно провери съдържанието, тя вдигна горната си пола и напъха торбичката в джоба на фустата. Ники се смая от действията й — не знаеха ли тези бели мъже, че тя ги урочасваше, прави им магия, като вдига полата си в тяхно присъствие? Но като че те не осъзнаваха оскърблението.

За последен път тя погледна Ники, сякаш с обезумели очи.

— Отнасяй се добре с него, старче, или моите клетви ще те преследват до гроб. Дори да умра тази вечер, пак ще те стигнат.

Тя се обърна и си тръгна по излъскания под, навлечените й една върху друга поли се развяваха. Един от слугите й отвори вратата. Вирнала глава като принцеса, тя пристъпи навън.

В този миг Ники осъзна ужасен, че майка му наистина ще го остави на белия мъж. Той се спусна след нея и запищя:

— Мамо, мамо!

Преди да успее да я настигне, вратата се затвори пред лицето му. Уловен бе в капана на къщата. Когато сграбчи дръжката, един от прислужниците го хвана за китката. Ники удари мъжа в корема и заби нокти в лицето му. Слугата изрева.

Като риташе с крака и размахваше юмруци, Ники крещеше:

— Аз съм циганин! Не мога да остана в това грозно място!

Графът се намръщи отвратен, без да крие силната си неприязън. Лошият нрав на копелето трябваше да бъде изтръгнат — заедно с всяка следа от циганската му кръв. Кенрик също беше буен, разглезен от безумно привързаната си майка. Известието за смъртта му й бе причинило апоплексия и я беше превърнало в жив труп — състояние, в което се намираше и в момента.

Графът заповяда властно:

— Заведете момчето в детската стая и го измийте. Изгорете тези парцали и намерете нещо по-подходящо.

Двама мъже трябваше да се преборят с момчето. То продължаваше да вие за майка си, докато влачеха мръсното му телце нагоре по стъпалата.

Графът отново хвърли поглед на документите, за да се увери, че малкият езичник бе единственият оцелял наследник на рода. Никълъс Кенрик Дейвис според удостоверението за раждане. Невъзможно бе да се съмнява чий син е. Ако момчето не бе толкова мургаво, то можеше да бъде самият Кенрик на същата възраст.

Но Боже мой, циганин! Тъмнокож, див, тъмноок. Едва седемгодишен, а толкова опитен в лъжите и кражбите, колкото и невеж за цивилизования живот. Въпреки всичко това опърпано мръсно същество беше наследник на Абърдар.

Години графът отчаяно се беше молил за наследник, но никога не си бе представял, че молитвите му ще се сбъднат по този начин. Дори болната графиня да умре и той да успее да се ожени повторно, синовете на втората му съпруга щяха да бъдат наследници едва след това циганско копеле.

Бе потънал в мисли, пръстите му стискаха хартията. Може би, ако успее някога да се ожени пак и да има други синове, нещо би могло да се направи. Но дотогава трябва да даде най-доброто на момчето. Преподобният Морган, методисткият свещеник в селото, можеше да научи Никълъс да чете и горе-долу да се държи прилично, преди да бъде изпратен в подходящо училище.

Графът се обърна и влезе в кабинета си, затръшвайки вратата между себе си и жалните викове „Мамо! Мамо!“, които печално отекваха из коридорите на Абърдар.