Мери Джо Пътни
Неприлично предложение (6)

5

Един пингвин успя да измъкне шалчето на Никълъс, но другите му дрехи си бяха на мястото. След като се изтри с жилетката си, се облече и се върна при конете, като тихо си подсвиркваше. Клер седеше, кръстосала крака, под едно дърво, с хладно изражение на лицето си. За негово съжаление нямаше и следа от очарователната й срамежливост, когато бе започнал да се съблича.

Предлагайки й ръка, той каза:

— Трябваше да дойдеш с мен. Пингвините бяха в отлична форма.

Тя пренебрегна подадената ръка и стана сама.

— Сигурна съм, че щях да бъда толкова заслепена от твоя блясък, че нямаше да ги забележа — разгорещено заяви тя.

— Ах, започнах да ти правя впечатление — отвърна с наслада.

— Как бих могла да го отрека.

Слънцето се бе скрило зад облаци. Задуха студен вятър. Двамата не пророниха и дума по пътя към дома. След като прибраха конете в конюшнята, Никълъс съпроводи Клер до къщата. Беше доволен, че тя вече приемаше допира му нормално.

Доброто му настроение се изпари в мига, в който пристъпиха в къщата на дядо му. Като я въведе в главния салон, той попита:

— Какво мислиш за това място, Клер?

— Прекалено е огромно — каза тя след кратка пауза. Той огледа стаята с отвращение.

— Но харесваш ли я?

Тя се намуси.

— Въпросът ти не е честен. Аз съм проста жена с вкус на провинциалистка. Знам как да оценя дъбов стол, варосани бели стени и бродирана кувертюра, но не разбирам нищо от прекрасна мебелировка, произведения на изкуството и аристократичен стил.

— Това не означава, че мнението ти няма стойност. Тази къща задоволява ли твоя вкус?

— За да бъда честна, намирам го за тягостно. — Проницателният й поглед обходи стаята. — Твърде е претрупано. Сякаш някой събирал мостри на произведения на изкуството и порцелан, чиято цена може да изхрани едно бедно семейство за цяла година. Не се съмнявам, че притежавате най-доброто. — Тя прокара пръст по рамката на една картина и се намръщи от прахта. — И все пак аз предпочитам моята къщичка.

— Прекалено претрупано — повтори той. — Точно така мисля и аз. Циганите не обичат да бъдат затворени през лятото. Тази къща винаги ме е задушавала.

— Нима се смяташ за циганин?

Никълъс сви рамене.

— Когато ми е удобно.

Той вдигна една порцеланова фигурка, която изобразяваше лъв, поглъщащ непослушно дете. Не беше случайно, че дядо му се прехласваше пред нея. Никълъс винаги бе изпитвал силно желание да я счупи на парчета.

Е, защо не? С бързо движение той запрати фигурката в камината. Тя се разби на парчета със силен трясък.

Никълъс се извърна доволно към Клер, която го наблюдаваше унило.

— Тогава ти разрешавам да промениш каквото искаш — каза той. — Изнеси излишните неща, наеми прислужници. Изчисти, боядисай, постави тапети — каквото намериш за добре. След като си виновна за това, че трябва да прекарам повече време в този мавзолей, можеш да оживиш това място и да го направиш поносимо за живеене. Купи каквото мислиш, че е необходимо и не се притеснявай за парите. Не само ще вложа средства в имението, но ще зарадвам Уилямс, който умира от скука. Мисля, че намира работата си тук за доста отегчителна. Ще го предупредя да изпълнява нарежданията ти като мои.

— Нима обновлението на къщата е задължение на любовницата? — попита слисано тя.

— Повечето любовници щяха да припаднат от радост при тази възможност — увери я той. — Ако искаш, качи се на тавана. Там има купища мебели. Може би ще откриеш нещичко по вкуса си.

Леко учудена, тя каза:

— Може би по-късно. Преди да направя промени, ще трябва да огледам и да помисля.

— Мъдра жена. — Той хвърли поглед към позлатения часовник на полицата над камината.

— Сега трябва да се срещна с управителя си, така че ще те оставя да правиш каквото искаш през останалата част на следобеда. Ще вечеряме в шест. Ако искаш първо да се изкъпеш, позвъни от стаята си. Персоналът ще ти донесе гореща вода. Ще се видим на вечеря.

Никълъс се оттегли, къщата вече го потискаше по-малко. За три месеца здравомислещата Клер щеше да обнови огромния Абърдар. Може би след време той нямаше да се чувства вече така неуютно в къщата на дядо си.

 

 

Следващия час Клер прекара в оглеждане на салоните. Основното разположение и пропорциите бяха интересни, но мебелировката бе избирана повече за да демонстрира величие, отколкото за удобство. Имаше прекалено много ненужни неща.

Когато приключи с огледа, Клер се прибра в спалнята си, която беше голяма, колкото цялата нейна селска къща. Беше претрупана с мебели, но сините драперии и кувертюрата на леглото бяха прекрасни. Ако изнесеше всичко ненужно и двете картини с мъртви животни, мястото щеше да стане много приятно.

Изтощена, тя даде воля на желанията си. Хвърли се върху леглото, подпря глава с ръце и се замисли за това, което се беше случило, откакто бе пристигнала в Абърдар. Струваше й се, че са минали дни, а не няколко часа.

Все още изпитваше колебание и чувство на недоверие към неочакваното решение на графа да прехвърли управлението на домакинството върху нея и към разрешението му да прекарва времето си както пожелае. Но сега, когато се бе възстановила от изненадата, намери за приятна перспективата да промени това безвкусно, прашно, занемарено имение. През останалата част от следобеда обмисляше, правеше списъци и си нахвърляше бележки.

Часовникът удари пет и я изтръгна от заниманията й. Време беше да се приготви за първата си вечеря с Никълъс.

Работата я бе успокоила и Клер вече не изпитваше онази плахост и несигурност, която я бе обхванала при езерото. Освен това животът в толкова голяма къща я уморяваше. Дори почувства неудобство да позвъни за тоалетните принадлежности, тъй като семейство Морган никога не бяха имали собствена прислуга.

Притеснението я напусна, когато малката домашна прислужница, която отговори на позвъняването й, се оказа нейна бивша ученичка. Дилис беше мило момиче, което буквално се прекланяше пред учителката си и приемаше присъствието на госпожица Морган така, сякаш беше напълно естествено учителката да бъде гостенка на графа.

Клер забеляза, че да помоли Дилис за приборите от банята е по-трудно, отколкото да накара ученичката да каже таблиците. Обаче не успя да се сдържи да не помогне, когато Дилис влезе в стаята с двете тежки медни ведра гореща вода. Ако беше истинска лейди, предположи Клер, щеше да стои и да остави момичето да се мъчи само.

Огромната седяща вана беше истинска наслада; Клер никога не бе си позволявала лукса да се къпе в толкова много топла вода. Тя се кисна в коритото толкова дълго, че накрая се наложи да оправи косата си и да се облече на бегом.

Само една от роклите й беше подходяща за вечеря, но бе стара и никога не е била модерна. Обаче наситената синя материя бе в хармония с очите й, а деколтето разкриваше гладката кожа на раменете й.

Тя сведе поглед, като се опита да си представи как ли ще изглежда в модна рокля с изрязано деколте. Със съжаление установи, че дори да притежава такава дреха — и да има куража да я облече — резултатът с нищо няма да е по-забележителен.

След като подсуши косата си и я уви в лъскав кок на тила, тя се огледа критично в огледалото. След банята косата й леко бе бухнала около лицето и смекчаваше типичната й строгост. За щастие кожата й беше гладка и имаше естествения розов цвят, типичен за уелсци.

Образът в огледалото отразяваше точно нейната същност: една скромна жена в пълния смисъл на това понятие. Гордостта облагородяваше външността й, макар тя да беше твърде обикновена, за да породи у граф Абърдар неудържимо страстно желание. Клер благодари на Бога за това. Беше й доста неудобно да бъде обект на съблазнителните му погледи — ако той наистина бе решил да я ухажва, тя нямаше да успее да му се противопостави.

Следа като избърса овлажнелите си длани, тя слезе долу за вечеря. Денят скоро щеше да приключи и Клер не можеше да спре да мисли кога графът щеше да поиска първата си целувка. И по-важното — как щеше да реагира тя, когато го направеше?

Никълъс вече бе в семейния салон и си наливаше питие от гарафата. Облечен с красиво черно сако и панталони, изглеждаше готов за вечеря сякаш с принц-регента. Тя спря на входа, внезапно връхлетяна от абсолютната нелепост на ситуацията. Какво, за Бога, правеше тя, обикновената Клер Морган, в Абърдар?

Когато чу стъпките й, той вдигна поглед и замря, втренчил поглед в нея.

— Тази вечер изглеждаш прекрасно, Клер.

Долови толкова топлина в гласа му, че потрепери. Не само беше богат и красив, но имаше способността да накара една жена да се чувства красива й да усеща любовта, с която се обръща към нея. Може би именно това беше талантът на развратника.

— Благодаря — отговори тя, опитвайки се да прозвучи така, сякаш комплиментите бяха нещо обичайно в живота й. — Ще бъде ли неприлично да отбележа, че и ти си гледка, която може да покори сърцето на всяка жена?

Той я погледна с надежда.

— Нима си покорена?

— Ни най-малко. — Опитваше се да звучи строго, но не можа да удържи усмивката си.

— Жалко. — Той се протегна към друга гарафа. — Искаш ли да ти налея малко шери?

За миг наистина реши да приеме, но поклати глава.

— Не, благодаря.

— Точно така — методистите отбягват всичко, което се счита за силно питие. — Той постави гарафата на масата и се замисли.

— Пиеш английска светла бира, нали?

— Разбира се, всички пият.

Той вдигна бутилката.

— Тогава опитай от това немско вино. По-слабо е дори от бирата. — Докато тя се колебаеше, той каза: — Давам ти дума, че от него няма да се напиеш дотолкова, че да затанцуваш върху масата. — И маниерно въздъхна с подчертано съжаление. — За нещастие.

Тя тихичко се засмя.

— Много добре, ще опитам малко. Но не трябва да се тревожиш за масата — аз въобще не танцувам.

— Боже, забравих това. — Той отвори бутилката и напълни чашата й с вино. — Какво правят методистите, за да се забавляват?

— Молят се и пеят — бързо отвърна тя.

— Ще трябва да разширя репертоара ти. — Подаде й чашата. — Ще полеем ли сътрудничеството ни?

— Добре. — Тя вдигна чашата си. — След три месеца мината може би ще бъде в безопасност, а селището Пенрийт — по-богато и по-щастливо. Освен това се надявам да достигнеш до духовно пречистване, да станеш трезв вярващ човек, а аз отново да се прибера у дома с неопетнена репутация и кариера.

Той чукна чашата си в нейната и черните му очи заблестяха.

— Моето определение за взаимно задоволство леко се различава от твоето.

— И как?

Той се ухили.

— По-добре да не ти казвам. Сигурно ще плиснеш виното в лицето ми.

Клер с учудване установи, че се закача с мъж. И не само че поддържаше шеговития им разговор, изпълнен с неприлични намеци — тя се забавляваше.

Желанието й да се държи изтънчено, интелигентно и да се контролира се изпари, когато направи грешка и погледна Никълъс в лицето. Когато се вгледа в тъмните му очи, й се стори, че е уловена в капан — не можеше да отклони поглед. По тялото й се разля необичайна топлина, сгряваща всяко място, по което той плъзваше бавния си втренчен поглед. Първо пламнаха устните й, после гърлото й започна да пулсира, сякаш той го галеше с върха на пръстите си.

Когато плъзна поглед по гърдите й, зърната й веднага щръкнаха, изгарящи от желание. Милостиви Боже, ако той можеше да й влияе така от няколко метра разстояние, какво ли щеше да стане, когато я докосне?

Преди да успее напълно да се успокои, бе спасена от тихия гонг за вечеря. Никълъс извърна глава, освобождавайки я от магията на втренчения си поглед.

— Ще проверим ли на какво е способен готвача? Не съм вкусвал истинска храна, откакто се върнах в Абърдар, затова нямам представа какви са уменията му. Всъщност не знам дали е готвач или готвачка.

— По-рано разговарях с Уилямс и той спомена, че една от двете домашни прислужнички, Гладис, е била принудена да изпълнява временно и длъжността на готвачка — обясни Клер, надявайки се да звучи хладно. — Нуждаеш се от любовница — нуждаеш се от домакиня, която да сложи в ред покъщнината ти.

— Не можеш ли да бъдеш и двете?

Отново обхвана с ръка кръста й, нежно и привличащо. Тя се отдръпна. Стори й се, че роклята й е много по-тънка от облеклото, което носеше по-рано и усещането, почти толкова интимно, колкото, ако беше поставил длан на голата й плът.

Естествено той го забеляза.

— Мисля си, че трябва да се отпускаш повече с мен — измърмори той тихо. — Не трябва да се страхуваш, Клер.

Тя се намръщи.

— Ако въобще имам някакъв ум, би трябвало да се страхувам. Ти си два пъти по-едър от мен и вероятно четири пъти по-силен. Аз изцяло съм в ръцете ти. Фактът, че съм доброволно под твоя покрив означава, че ти можеш да извършиш дори убийство и много хора биха казали, че го заслужавам заради безсрамното си поведение.

Лицето му се помрачи.

— Нека да повторя: не се интересувам от жени, които не ме желаят. Заради титлата и по-голямата ми физическа сила ти ще продължиш да възпираш силата на привличане между нас, така че имаш право да кажеш не. Може би… — Той вдигна ръка и погали бузата й с опакото на ръката си.

Бавното движение сякаш изгори кожата й, прелъстително и заплашително. Клер изведнъж се почувства уязвима. Допирът му я лишаваше от здрав разум и предизвикваше непозволен копнеж.

Той прошепна:

— Да продължавам ли?

От цялото си сърце тя искаше да каже да. Вместо това изсъска:

— Не!

Ръката му мигновено се отдръпна.

— Виждаш ли колко лесно можеш да ме спреш.

Помисли си, че го каза прекалено бързо. Явно не бе много умел. С изпънати нерви тя изтърси:

— Защо не пристъпим направо към целувката за деня и да приключим с това? Ще се забавлявам по време на вечерята много повече, ако не се чувствам като мишка, дебната от котка.

Никълъс лениво се усмихна.

— Мой ред е да кажа не. Очакването е част от удоволствието на любовната игра. След като имам право само на по една целувка на ден, бих искал да я отлагам, колкото е възможно, по-дълго. — Той я поведе към трапезарията. — Затова не се страхувай — обещавам да не ти скоча през масата, преди да си събрала сили от храната.

Тя трябваше сама да се досети, че се страхуваше не от това, че той няма да спре, а от безсилието и неспособността си да каже не. Тази мисъл помогна на решението й. Да, той беше силен и много по-опитен от нея, но това не означаваше, че ще загуби борбата. Беше й трудно да е силна.

Тя се насърчи и започна да го разпитва за пътуванията му и дори някои по-лични теми. За нейна изненада бе пътувал из цяла Европа. След като спомена за посещението си в Париж, попита:

— Как успя да видиш толкова много от Европа, когато Наполеон гони британците от континента?

— Като пътувах с моите изпаднали приятели, които са извън обществото. Дори армията на Наполеон не може да спре циганите да ходят, където пожелаят. Когато се присъединих към табора, станах просто конник, циганин. Никой дори не си помисли, че може да съм британец. — Той отказа пресолената супа и наля вино в чашите им.

Тя бутна с облекчение супата си — беше учудващо лоша.

— Ако имаше някакъв интерес към шпионирането, пътуването с циганите би било идеално прикритие.

Никълъс избухна в кашлица. Когато го погледна изненадано, той успя да каже:

— Глътнах нещо неприятно.

Клер наклони глава на една страна.

— Съвпадение ли беше реакцията ти, или наистина си бил член в някаква секретна служба?

— Определено си твърде умна, за да съм спокоен. — Той замислено отпи от виното си — Предполагам, че няма да навреди, ако ти кажа, че един стар приятел от мината ме включи в секретната си дейност и понякога му подавах информация, която си мислех, че може да го интересува! От време на време действах и като куриер, ако това съвпадаше с плановете ми. Никога не съм бил сериозен шпионин. Щеше да ми дойде твърде много.

Заинтригува се от нежеланието му да си признае, че е служил на страната си. Може би не бе чак такъв нехранимайко, за какъвто се представяше — иначе само би се забавлявал от шпионирането.

Уилямс и Дилис влязоха заедно в стаята. Момичето хвърли нервен поглед на графа, докато събираше чиниите от първото ястие. Уилямс постави поднос с прегорено на вид агнешко пред господаря си, после сервира половин дузина други ястия. След малко, когато икономът излезе, Никълъс си отчупи от месото.

— Ако можем да съдим по супата, Гладис е вече извън кухнята. Това също не е много обещаващо.

Когато Клер опита от твърдото месо, тя трябваше да се съгласи. Никълъс се намръщи, когато хапна от чинията си.

— Нещо трябва да се направи.

Забелязвайки замисления му поглед, Клер остави вилицата и направи мила гримаса.

— Да, добра готвачка съм, но няма да имам време да работя и в кухнята. И не се опитвай да ме убеждаваш, че любовницата на всичко отгоре трябва и да готви на своя любим.

— Не мисля да прахосвам ценното ти време в кухнята — усмихна й се палаво. — Но една любовница може да прави интересни неща с храната. Да ти обясня ли?

— Не!

— Може би друг път. — Той бодна варения картоф, който бързо се разпадна в безформена бяла каша.

— Познаваш ли някой добър готвач, който търси работа?

— Не и в долината. Можеш да намериш някой в Суонзи, но ти вероятно ще предпочетеш да ти изпратят от Лондон. Там трябва да има агенции, които са специализирани в наемането на френски готвачи за домовете на аристократите.

— Френските готвачи са необикновено темпераментни и повечето от тях биха полудели от скука в Уелс. Няма ли наоколо някоя добра провинциална уелска готвачка?

— Разбира се, за един джентълмен храната трябва да е много изискана.

— Обичам местните ястия, стига да са приготвени добре. — Той се замисли дълбоко и избута зловещите на вид бучки в края на чинията си. — Дори пингвините ще се присмеят на тази риба. Сигурна ли си, че не познаваш компетентен човек, който би могъл да започне скоро — за предпочитане от утре?

Благородническата му нетърпеливост я накара да се усмихне.

— Има една жена в Пенрийт, която е работила в Абърдар като помощник-готвачка, преди да се ожениш. Не е напълно обучена, но винаги, когато съм яла в дома й, храната е била чудесна. И може да приеме работата — съпругът и загина в рудника миналата година.

Никълъс загреба с лъжичка тайнственото вещество в чинията си. Беше кафяво и хлъзгаво.

— Какво е това? Не, не ми казвай. Бих предпочел да не знам. Ако можеш да придумаш и доведеш вдовицата утре тук, ще ти бъда дълбоко благодарен.

— Ще видя какво мога да направя. — Клер сбърчи нос при вида на студеното, посивяло и меко, брюкселско зеле. — Самата аз съм заинтересована от резултата.

След още няколко минути ентусиазирано дъвчене Никълъс успя да проговори:

— Сега, когато имаше време да помислиш, реши ли как ще обновиш къщата?

— Разгледах приземния етаж. Основно чистене и изнасяне на някои мебели ще свърши чудесна работа. — Клер хапна за опит от една ябълка, която изглеждаше не само вкусна, но и годна за ядене. — Не искам да променям радикално нищо. Когато се ожениш повторно, сигурна съм, съпругата ти ще има свои собствени планове.

Никълъс така тръшна чашата с вино на масата, че едва не я счупи на парчета.

— Не се тревожи за това. Никога няма да се оженя повторно.

Клер долови непозната досега мрачна нотка в гласа му, а лицето му беше помръкнало като гръмоносен облак. Имаше вид на мъж, който бе обичал съпругата си и скърби дълбоко.

Покойната Каролайн, виконтеса Трегър, беше дъщеря на граф и бе получила титлата и богатството след своята женитба. През месеците, когато живя в Абърдар, тя рядко слизаше в селото, но веднъж Клер я беше видяла да язди. Съпругата на Никълъс беше висока, представителна блондинка, толкова удивително красива, че караше хората да се вторачват в нея. Не се учудваше, че загубата й все още мъчи Никълъс. Скръбта му трябва да е била утежнена от вината на собствената му роля за преждевременната смърт на съпругата му.

Клер отново се почуди какво действително се бе случило през онази съдбоносна нощ, когато старият граф и лейди Трегър бяха починали. Беше й трудно да повярва, че Никълъс е бил чак толкова луд от страстно желание, за да пренебрегне благоприличието и да вкара в леглото си съпругата на дядо си. Втората графиня, Емили, беше само няколко години по-възрастна от заварения си внук, но макар да е била привлекателна, едва ли можеше да се сравнява с Каролайн.

Освен ако… може би Никълъс е мразил дядо си толкова силно, че е искал да нарани стария мъж по най-жестокия начин, който е можел да си представи.

Мисълта, че Никълъс вероятно е прелъстил графинята с такива низки подбуди преобърна стомаха на Клер. В съзнанието й неочаквано се завъртя калейдоскоп от страховити картини: Никълъс и съпругата на дядо му, хванати на мястото на прегрешението; старият граф — повален от смъртоносния сърдечен удар, Каролайн — разтърсвана от ужас, за да намери смъртта си, бягаща от чудовището, за което се е омъжила.

Ако това се бе случило, то Никълъс беше морално отговорен за смъртта на съпругата и на дядо си, дори да не ги е убил със собствените си ръце. Клер все още не можеше да повярва, че е постъпил толкова долно. Макар да беше див, тя не бе забелязала някаква злонамереност в него.

Но беше възможно, и тя вярваше, че той е действал по-скоро импулсивно, отколкото с обмислена порочност. Ако неволно е причинил нещастието, би имал предостатъчно причини да се чувства виновен.

Отвратена, тя бутна чинията си встрани.

Без да долавя мрачните й мисли, Никълъс каза:

— Съгласен съм. Това не може да се яде.

За момент Клер се почувства объркана — беше невъзможно да върже кошмарните си видения с жизнерадостния палав мъж, който седеше срещу нея. Съвсем ясно разбра, че ако издържи три месеца в компанията му, ще трябва да прогони слуховете за неговото минало от главата си. В противен случай щеше да полудее. Никълъс вече се беше намръщил, наблюдаваше я, чудеше се какво не е наред. С усилие тя успя да каже спокойно:

— Ще си ходя.

Той се напрегна.

— Ще прескоча убежището. Намирам, че си много по-интересна — точно каквато трябва да бъде една любовница.

— В този момент не се намирам за много интересна. — Тя стана. — Сега мога ли да се прибера в стаята си, или задължението да ти правя компания цяла вечер е част от нашето споразумение?

Той също стана.

— Не мисля, че ще бъде честно да те насилвам да понасяш компанията ми през цялото време — но ако имаш желание, бих искал да останеш. Още е много рано.

В гласа му имаше нотка, изпълнена с копнеж. Може би бе самотен. И нищо чудно, след като нямаше приятели или семейство в Абърдар. Все пак предполагала, че може да страда от самота.

Състраданието се оказа по-силно от нуждата й за усамотение.

— Как се забавляват модерните хора вечер? — Забелязвайки блясък в очите му, тя бързо добави: — Не, няма да направя това, което си мислиш.

— Не само умна, но и проницателна. Е, щом нищо друго не ни остава, нека да поиграем билярд.

— Не си ли чувал за почтени занимания? — колебливо попита тя. — Четенето би било прекрасен начин да прекараш вечерта.

— Друг път. Не се тревожи — в билярда няма нищо неморално. Единствената причина някои твои непорочни приятели да порицават играта е заради риска да попаднат в лоша компания. — Устните му потръпнаха. — След като вече ми се натрапи, не виждам с какво няколко игри билярд могат да влошат положението ти.

Тя усети, че се смее тихо, когато той взе разклонения свещник и я изведе от стаята. Установи със съжаление, че истинската опасност не беше лошата компания, а смехът. Щеше да бъде трудно да се справя с това, когато настанеше време да напусне Абърдар.