Мери Джо Пътни
Неприлично предложение (11)

10

Веднага след като се показа водата, Оуен изкрещя:

— Качете се на подпорите! Аз ще се опитам да помогна на Хю. — Той се втурна и светлината от свещта му изчезна.

Клер сграбчи Никълъс за ръката и го задърпа към най-близката дървена подпора.

— Бързо! Трябва да се качим, колкото е възможно, по-близо до тавана.

Недоразбрал точно какво става, Никълъс изпусна свещта си, сграбчи Клер за кръста и я повдигна, колкото можа, по-високо. Тя се покатери нагоре, като използваше вдлъбнатините върху скалата, а Никълъс я последва. Свещ, закрепена на ръба на шапката й, освети част от гредата, която се намираше на няколко сантиметра под тавана. Той успя да обхване с една ръка дървото, а другата обви около тялото на Клер.

И тогава нахлулата вода ги удари, изгаси свещта им и целите ги обля. Струята ги тласкаше жестоко и Никълъс трябваше да напрегне всичките си сили, за да успее да се задържи за гредата. Удари ги нещо тежко, което едва не повлече Клер.

Когато отново напрегна сили да я задържи, за да не я отнесе водата, тя се вкопчи обезумяло в него. След като се хвана здраво и се почувства по-сигурно, той я извърна срещу струята, докато гърбът й се опря в скалата, а със своето тяло прикри нейното. Друг предмет го удари в ребрата и изкара малкото въздух, останал в дробовете му, но този път Клер беше пощадена.

Секундите отминаваха, а потокът не намаляваше. Когато дробовете му започнаха да горят в непоносима болка, той се зачуди дали съдбата им беше предопределила да умрат тук долу, далеч от вятъра и небето. Той притисна лице в косата на Клер и усети как копринените къдрици прилепват върху скулите му. Каква загуба. Каква проклета смърт. Мислил си бе, че ще има повече време…

Съзнанието му сякаш се замъгли. Клер се поотпусна, когато струята започна да се успокоява. Усетил, че нивото на водата започва да спада, той извърна лице нагоре и откри тясно пространство с въздух между водата и тавана.

Поемайки дълбоко дъх с изгарящите си от болка дробове, той плъзна ръка надолу по гърба на Клер, стигна до бедрата й и я повдигна така, че да може и тя да диша. Тя подаде глава на повърхността и избухна в кашлица, слабото й тяло се разтресе конвулсивно. В тъмнината и сред опасността изглеждаше много нежна и крехка и ръката му отново се обви здраво около нея.

Дълги минути те просто се притискаха един в друг и се наслаждаваха на възможността да дишат. Нивото на водата бавно се понижаваше, докато се задържа на около половин метър под тавана. Никълъс попита:

— По дяволите, имаш ли някаква представа какво се случи?

Клер отново се закашля, но успя да каже:

— Взривът вероятно е отворил пролука и е нахлула вода. Понякога се случва, но обикновено наводнението не е толкова голямо.

— И помпата е развалена — мрачно измърмори той. — Надявам се, че скоро ще я поправят.

Студената струя продължаваше да ги тласка и единственото спасение бе опората на гредата. Той заопипва с левия си крак, докато намери твърда издатина, която намали напрежението в мускулите на ръката му. Чудеше се колко време ще останат притиснати тук; всъщност накрая умората и студът може би щяха да вземат своите жертви.

— Ако нивото на водата започне пак да се покачва, ще трябва да се опитаме да изплуваме навън, но в тъмното рискуваме да се загубим в някоя галерия. Мисля, че е по-добре за известно време да останем тук и да се молим да не нахлуе още вода.

С опит да придаде безгрижност на гласа си, Клер каза:

— Да се молиш? Трябва да ми е влязла вода в ушите.

Той се захили.

— Приятелят ми, прочутият Майкъл, беше войник, преди да реши да става богат. Веднъж той каза, че на бойното поле нямало невярващи.

Никълъс почувства леки тръпки по тялото й, които бързо преминаха. Когато заговори, гласът й бе непроницаем и равнодушен.

— Смяташ ли, че Оуен и Хю са успели да се спасят?

— Би трябвало да са в безопасност — отвърна той, надявайки се оптимизмът му да не е напразен. — Оуен имаше известна преднина и не мисля, че беше много далеч от вратата, където стоеше момчето. Вероятно са се задържали за подпора като нас, но ако са имали късмет, са минали от другата страна на преградата и са я затворили след себе си. Това трябва да е намалило скоростта и силата на струята и им е останало време да стигнат до галерия на по-високо ниво.

— Мили Боже, надявам се да е така — прошепна тя. — Но може би има други мъже, които са били настигнати от вълната. Вероятно Бодвил не е отишъл много далеч, когато е взривил барута.

Тя се разтрепери силно. Досещайки се защо, той попита:

— Баща ти в този участък ли умря?

— Не. Случи се в другия край на мината. — След продължително мълчание тя възкликна: — Мразя това място! Мили Боже, колко го мразя! Ако можех утре да затворя рудника, бих го направила. Толкова много хора умряха тук. Толкова много… — Гласът й заглъхна и тя зарови лице в рамото му.

— Нима си загубила и друг скъп за теб човек? — прошепна той. За известно време настана тишина, чуваше се само плискането на течащата вода. После Клер колебливо каза:

— Веднъж… преди време един човек ме обичаше. И двамата бяхме много млади — бях на петнадесет. Айвър бе една година по-голям. Възхищавах му се и той на мен. Непрекъснато си хвърляхме погледи. Понякога разговаряхме след черковната служба, опитвахме се да си кажем какво чувстваме. — Тя потръпна, после приключи разказа си със сурови думи като от мелодрама. — Преди нещата между нас да стигнат по-далеч, избухна експлозия в мината. Изгоря жив.

Израсъл в долината, Никълъс бе виждал невинната страст на младите селяни, когато откриеха своя партньор в живота. И макар някой циник да би казал, че такива връзки са типичен пример за обикновен животински нагон, Никълъс знаеше добре, че не е така — дори само като си спомнеше как Оуен ухажваше Марджед. От началото двамата бяха обвързани с такова силно чувство, че сякаш излъчваха някакво сияние, което го измъчваше и нараняваше, когато ги видеше заедно. Никълъс открито завиждаше — той никога не е бил толкова невинен.

На петнадесет Клер трябва да е приличала много на Марджед — с чист дух и с вярно сърце. Щеше ли младият Айвър да заслужи дара на нейната първа любов? Клер никога нямаше да разбере, точно както никога не й се бе налагало да се сблъсква с измяната. За нея обичта бе умряла, когато напъпилата им любов все още е имала безгранични възможности.

Дори след като слязоха в рудника, Никълъс се опитваше да потисне инстинктивното си желание да защитава Клер. Сега той изостави колебанието си и й предложи утехата, която можеше да й даде. Никълъс прошепна:

— Толкова смело беше да слезем под земята. — Наклони глава, докосна с устни мокрото й лице, оставяйки диря по извивката на бузата й.

Тя тихо въздъхна от изненада, а когато устните им се срещнаха, отпусна глава на рамото му. Устата й беше топла за разлика от студената й буза. Водата я обливаше, придаваше й лекота и тя плавно изви възбуденото си тяло към неговото. Мокрите им дрехи прилепнаха и създаваха усещане за голота. Изглежда, тя нямаше нищо против бедрата му да се притиснат към нейните, а гърдите й — към неговите.

В началото той я целуна невинно, почти прилично. Но нямаше нищо прилично в желанието, което се разпали у него. Той умело и леко раздалечи устните й. Тя ги разтвори и двамата усетиха ласката на дъха си.

Никълъс докосна насърчително устата й с език. Клер потръпна леко от изненада и за кратък, но мъчителен момент той си помисли, че тя ще приеме ласката му като целувката за деня. Но вместо това езикът й срамежливо докосна неговия, а ръцете й нежно се спуснаха надолу по гърба му.

Имаше сладък вкус като на пивко вино. Знаеше, че е неморално да изпитва такова желание, когато животът им беше в опасност, но все пак за миг той забрави водата, тъмнината, заплахата около тях. Само Клер съществуваше в действителност. Той вдигна коляно, така че тя да се притисне по-силно към бедрата му. Краката й се допряха до неговите. Тя му отвърна с цялото си тяло, така плавно, както и водата, която ги обгръщаше. Имаше нещо силно еротично в колебливия й опит, слаб белег за невинна необузданост и скрита пламенност.

Клер бе очаквала разгарянето на страстта му, когато накрая Никълъс я целуна в устата. Това, което не очакваше, бе пленителната му нежност. Инстинктивно разбра, че тази прегръдка беше различна от предишните две, когато хладнокръвно бе преценявал нейния отклик. Това обърка очакванията й. Тази целувка бе различна заради опасността, която ги направи другари, а не врагове.

А опасността все още не бе минала. Тя извърна неохотно лице.

— Аз… аз мисля, че е време да спрем.

— Мислиш? Не си ли сигурна?

Преди да успее да отговори, устата му отново откри нейната, омая я, малкото останал й здрав разум я напусна. Тя се притисна по-силно в него и потръпна, когато той плъзна ръка нагоре и нежно помилва гърдите й. От лекия допир я обзе страстно желание.

С него се появи вината и объркването, когато установи, че тръпнещите й пламтящи слабини се притискат в неговите по най-срамен начин. Тя отново се отдръпна и твърдо каза:

— Сигурна съм.

Той затаи дъх, после бавно я пусна и леко въздъхна от разочарование.

— Жалко. — Ръката му, притискала я силно, започна да се отпуска, но се отдръпна за кратко и само на няколко милиметра.

Тя изви гръб назад и отлепи бедра от него. Не бе лесно, както се бяха вкопчили един в друг, а ако се отдалечеше, щеше да потъне.

Отново изпадна в ужас, когато струята за малко не я отнесе. Никълъс беше единственото й спасение. Ако не беше толкова силен, толкова смел, тя щеше да стане една от жертвите на мината.

— Ти ми спаси живота, милорд. Благодаря ти.

— Направих го с егоистични цели. Без теб домакинството ми мигновено щеше да пропадне.

Ироничните му думи възвърнаха чувството й за хумор.

— Но без мен, жената, която усложни живота ти — изтъкна тя, — щеше да си свободен да напуснеш Абърдар.

— Кой е казал, че животът е прост и лесен? — Той зарови лице в извивката на рамото й.

Клер затаи дъх. Първоначалното им споразумение включваше само целувки — със своята наивност не можеше да знае колко прелъстително един мъж може да докосва жената. Като се опитваше да се отърси от силното си желание за физическа близост, каза:

— Водата се е понижила с още около тридесет сантиметра.

— Така е. Да проверя ли дали е достатъчно плитко, за да мога да стъпя? — Той улови ръката й и я постави върху гредата, после се отблъсна и се отдалечи.

Пръстите й се изплъзнаха от мокрото дърво и тя остана без опора във водата. Нададе уплашен вик и се опита да улови подпората, но тя беше изчезнала и Клер успяваше да докосне само хлъзгавата скала, за която не можеше да се хване здраво.

Той я сграбчи бързо и я повдигна.

— Трябваше да те попитам дали можеш да плуваш.

Клер поклати глава. Спомняйки си, че той не вижда, отвърна:

— Страхувам се, че не.

— Добре, ще опитаме отново, но много по-внимателно. Този път Никълъс обви и двете й ръце около гредата и чак когато се увери, че се е хванала здраво, се отдалечи.

— Водата достига на места до брадичката ми — извика той. — И струята не е толкова силна. Мисля, че е време да опитаме да се измъкнем. Ти, госпожице Морган, ще възседнеш гърба ми, не искам да те загубя някъде в тъмнината.

— Не мога да откажа — прошепна. — Като спомена за тъмнината, имаш ли кремък и огниво? Може би ще запалим свещта.

— Запазила ли си свещите си? Загубих моите, когато ни удари вълната. Трябваше да ги вържа по-здраво. Нека да проверя за кутията с огниво. — След кратко цопване той откри кутията и я извади над водата. След миг каза със съжаление: — Огнивото е мокро. Жалко, че наистина не съм демон — ако бях, щях да запаля свещта с щракване на пръсти.

Водата се раздвижи, когато той се доближи.

— С гръб съм към теб и ще те придържам — обясни той. — Качвай се.

Тя обви ръце около врата и крака около кръста му. Той обхвана с лявата си ръка крака й, после започна да гази през водата, като дясната ръка държеше пред себе си, така че да не се сблъска със скалата.

— Ако протегна ръка встрани, ще мога да проследявам страничната стена — предложи Клер.

— Добра идея — така няма да се отклоним от пътя.

Той напредваше бавно с грация през водата, мускулите на бедрата му потръпваха сластолюбиво, притиснати от вътрешната част на нейните бедрата и при тези движения тя изпита страстни тръпки. Внезапно си спомни част от разговора между две по-възрастни жени, който бе дочула преди време. Вдовицата, изрекла неприличните думи, бе закопняла отново да почувства добър мъж между краката си. Клер веднага се беше отдалечила от вулгарната забележка, но сега по-добре я разбираше.

И макар вдовицата да не беше имала предвид точно такава близост, движенията на Никълъс й доставяха възбуждащо, трепетно удоволствие, което проникваше дълбоко в нея. Изпитваше силно желание да разтвори и притисне по-силно бедра, за да утоли жаждата в пламтящия цвят на женствеността си.

Вместо това тя зарови пламналото си лице във врата му. Как можеха след такава интимност да възвърнат невинността и безопасността на връзката си? Но тя не можеше да е в безопасност, след като бе отишла в Абърдар и го бе накарала да й сътрудничи.

Мислите й блуждаеха, докато пръстите й се плъзгаха по скалата от дясната й страна. Усещаше грапавата повърхност на страничната стена и докосваше гредите, с които бе укрепен сводът на равни интервали. Минаха покрай два входа на странични галерии.

Изведнъж докосна нещо различно. Студено и гладко и завършващо с твърда четина. Помръдна пръсти и усети плът. Тихо изстена и се отдръпна.

— Какво става? — попита остро Никълъс. С разтреперан глас тя отвърна:

— Им… има труп на удавил се мъж.

Никълъс рязко спря.

— Има ли шанс все още да е жив?

Продължавайки да усеща студената кожа при лекия допир, тя потрепери и поклати глава.

— Не мисля, че е жив.

— Вероятно е нещастният Бодвил — нещо тежко ме удари по време на първото нахлуване на водата и вероятно е било неговото тяло. Ако не можем да му помогнем, ще трябва да го оставим.

Всъщност думите му й помогнаха да се успокои. Най-лошите й страхове бяха, че това може да е тялото на Оуен, но приятелят им беше гладко избръснат, а този нещастен мъж не беше.

Никълъс отново започна да се придвижва напред. След като се отдалечиха на безопасно разстояние, тя изтри длан в бедрото си — безсмислен жест, при положение че ръката й напълно бе потопена във юдата — и започна да плъзга пръсти върху стената.

Галерията й изглеждаше безкрайна, много по-дълга от обикновено. Започна да се чуди дали все пак не са се отклонили от главния път, когато Никълъс пак спря.

— Почакай. Стигнахме задънен тунел. — След миг добави: — Не, галерията продължава, но таванът е под нивото на водата.

Клер се намръщи, опитваше се да си спомни пътя.

— Минахме през един участък с нисък таван. Не мисля, че бе много дълъг. Спомняш ли си? За малко да си удариш главата.

— Да ти кажа честно, не обърнах внимание. Всичко, което си спомням е, че някъде можех да ходя изправен, а някъде не. — В гласа му имаше тревога. — Не бих искал да те преведа под водата, без да знам колко дълъг е този участък. Можеш ли да се задържиш на някоя греда, докато проуча?

Последното нещо, което Клер искаше, беше да остане в наводнената галерия сама с плаващ труп, но каза спокойно:

— Има една греда на около десет крачки по-назад. Ще се чувствам чудесно там…

Той се върна заднешком, докато приближат гредата.

— Можеш ли да се хванеш здраво?

— Да — увери го тя.

Той бързо я целуна по челото, после каза с разочарование:

— Съжалявам, забравих. Използвах утрешната си целувка.

— Мисля, че при тези обстоятелства няма да я прибавя към сметките си — сериозно каза тя.

— В такъв случай… — Той я притисна в обятията си и я целуна отново, този път в устата и много по-продължително.

Приятна топлина обля тялото й и стигна чак до изтръпналите й студени пръсти. Опита се да прозвучи строго, когато накрая той спря:

— Много си нахален, лорд Абърдар.

Той се захили.

— Разбира се. — После без затруднение заплува към мястото, където таванът се снишаваше.

Клер напрегнато се ослушваше, проследяваше движенията му по звука. Той спря да си поеме дълбоко въздух няколко пъти, като изпълни дробовете си докрай. После с тихо движение се гмурна под повърхността и изчезна.

Водата около нея изведнъж, като че ли стана с десет градуса по-студена. Клер потрепери и страшни мисли й дойдоха наум. Ако се бяха отклонили от главната галерия, Никълъс можеше да се сблъска с неочаквани опасности. Упорито се опитваше да потисне тревогите си — графът демон вече беше доказал, че може да се грижи за себе си, както и за нея.

Въпреки това й се стори, че мина страшно дълго време, преди той да се появи.

— Галерията се наклонява леко, затова от другата страна е по-плитко. Мисля, че можем да успеем, но ще бъде малко неприятно — ще останеш без въздух в дробовете. Имаш ли ми доверие?

— Разбира се — нуждаеш се от мен, за да поддържам домакинството ти. — Беше лесно да се шегува, когато бе отново с нея.

Той се засмя и я издърпа във водата, а след минута стигнаха края на участъка с висок таван.

— Поеми си дълбоко въздух няколко пъти и се хвани за лявата ми китка с двете си ръце. Когато си готова, ме стисни два пъти.

Тя изпълни нареждането му и вкопчи пръсти в ръката му. След като му даде сигнал, че е готова, той се гмурна под повърхността. Макар да му вярваше, когато свърши въздухът в дробовете й, тя почувства, че в нея се надига паника. Искаше й се да го избута грубо, за да излезе на повърхността. Вместо това, когато сърцето й забумтя като барабан, тя се опита да издишва по-бавно.

И когато усети, че не може да издържи повече нито секунда, без да погълне вода в изгарящите си от болка дробове, той заплува нагоре и те излязоха над водата. Отново се притисна в прегръдката на Никълъс, дишайки дълбоко.

— Смело момиче — измърмори той и леко я потупа по гърба.

— Не съм смела — задъхваше се тя. — И не съм момиче. Аз съм много строга учителка.

Той се засмя високо и отново я целуна. Имаше право да го спре — вече беше превишил лимита си — но тя не го направи. Целувките му й вдъхваха кураж, а тя се нуждаеше от всичко, което можеше да я направи по-смела. Щеше да се тревожи за морала си, когато стигнеха на повърхността и бяха в безопасност.

Желанието отново затрептя в нея, съживи умореното й тяло. Трябваше й време да осъзнае, че пулсиращите тръпки не бяха само отвътре, но и навсякъде около нея — трептяха скалите и водата. Тя вдигна глава и каза с облекчение:

— Помпата отново работи. — Тогава разбра, че може да стъпи.

— Алелуя. Трябва да го отпразнуваме с целувка. — И още веднъж я притегли в обятията си и притисна устните й в своите.

Смеейки се, тя леко се отдръпна.

— Май не можеш да мислиш за нищо друго освен за целувки?

— Очевидно — призна си той, но нямам избор. — Обгърна я с ръце през кръста и я повдигна така, че устните им да бъдат на едно ниво.

Всеки следващ път целувките й ставаха по-настойчиви. Още веднъж усети, че се понася в опияняващата вълшебна страна на желанието. Раят във въглищната мина…

Като се мъчеше да възвърне самоконтрола си, тя се наведе назад и каза:

— Ако не спрем, водата ще започне да ври.

— Кларисима! — каза той с удоволствие. — Това е най-хубавото нещо, което някога си казвала.

За щастие не се опита да я целуне пак. След като я постави долу, той обгърна с ръка рамото й и те продължиха напред.

Скоро достигнаха преграда, която издаде металически звук, когато Никълъс я опипа със свободната си ръка.

— Мисля, че стигнахме вратата, където беше Хю.

В участъка не се забелязваше никакво тяло. Никълъс се гмурна и премина през вратата, после извика на Клер да го последва.

Когато тя излезе от другата страна, премига извън себе си от радост, забелязала приближаващите светлини на свещите. Около половин дузина мъже газеха към тях през дълбоката до кръста вода, Оуен ги водеше. Той извика:

— Клер, Никълъс, вие ли сте?

— И двамата в отлично здраве — отвърна Никълъс и помогна на Клер да стъпи на крака. — Успя ли да изведеш Хю?

— Аха, макар да бяхме близо, трябваше да преплуваме разстоянието до по-високо ниво и после да го кача горе на повърхността. Бедното дребосъче, страхуваше се да остане в рудника.

— Един мъж се е удавил в галерията — каза Клер сериозно. — Има ли други нещастни случаи?

— Трябва да е Бодвил, мир на душата му — рече Оуен. — Няма други загинали или лошо пострадали. Късметлии сме.

Един от миньорите се обади:

— Ще отидем да потърсим Бодвил.

— Не е далеч, след участъка с по-нисък таван — обясни Никълъс.

Миньорът кимна и поведе трима мъже към металната врата. Нивото на водата спадаше непрекъснато и вече беше възможно да запалят свещите.

Когато Клер и другите тръгнаха към главната шахта, Оуен каза:

— Съжалявам, че се забавих толкова. Имаше един участък, през който не можеше да се мине, преди да оправят помпата.

— Нали никой не е пострадал. Аз успях да прекарам много приятен следобед — мрачно каза Никълъс. — Всеки ден ли е така, или това вълнение беше специално за мен?

Оуен въздъхна.

— Бих искал днешният случай да е изключение.

Инцидентът може да даде добър резултат, помисли си Клер, докато с усилие си пробиваше път през водата. Сега, когато отношението на Никълъс към мината беше ангажирано, би се обзаложила, че скоро щяха да настъпят промени.