Мери Джо Пътни
Неприлично предложение (25)

24

Взривът бе чут из цялата долина. Силни, здрави мъже от километри разстояние се стекоха към мината, за да участват в спасителните операции. И тъй като Байчън беше безвъзвратно затрупана, Никълъс побягна към главната шахта и се присъедини към групата спасители, които слязоха под земята. Макар няколко мъже да го разпознаха, изглеждайки го изненадано, никой не повдигна въпроса, дали има право да бъде там. В рудника той не беше граф, а само още две ръце за помощ.

В района на бедствието Никълъс с часове размества и отстранява струпаните скали, докато ръцете му се израниха, а мускулите му затрепериха от изтощение. Той успя да пропълзи в образувана кухина от натрупани отломки и измъкна един младеж, който беше все още жив. Повечето от откритите миньори не се нуждаеха от помощ.

След многобройни часове на трескава работа някакъв новопристигнал мъж го пое и го поведе обратно към шахтата, като му говореше, че се нуждае от почивка, защото, ако не го направи, ще им бъде по-скоро в тежест. Когато Никълъс се изкачи на повърхността, откри, че мъглата се бе вдигнала, слънцето залязваше и обливаше долината е кървавочервена светлина. Някъде наблизо властен глас заповяда нещо, но Никълъс беше твърде уморен, за да успее да разбере думите му.

Когато извърна отново поглед, друг приятел го поведе към масата с натрупани сандвичи и силен чай. Само при мисълта за храна стомахът му се преобърна, но той прие голяма чаша с горещо кафе, която някой му пъхна в ръката. Беше с прекалено много захар, но топлата подсладена напитка малко му проясни разума. И макар да имаше много рани и изгаряния, той не чувстваше болка. Изобщо не чувстваше нищо.

Мястото гъмжеше от хора. Някои трескаво работеха, повечето бяха роднини на миньорите и се надяваха да чуят добри новини за затрупаните мъже. Едни плачеха, други чакаха мълчаливи и сковани. Никълъс никога, до края на живота си нямаше да забрави техните лица.

Не се изненада, когато видя Клер. Като остров на спокойствие в центъра на хаоса, тя се грижеше за храната на работниците. И макар да беше на около петдесет метра, вероятно бе усетила погледа му, защото извърна глава. За момент очите им се срещнаха и съзряха един в друг чувство на вина и разкаяние, което измъчваше и двамата. Той рязко се извърна, знаейки, че в сегашното му състояние на слабост тя лесно щеше да преодолее неговата съпротива. Ако това се случеше, той щеше напълно да изгуби същността си и се предаде.

Като насън се насочи към жертвите от катастрофата — две редици трупове лежаха на земята, покрити с празни чували. Преброи ги — двадесет и осем. Докато гледаше като втрещен, положиха нов мъртвец в края на редицата. Тялото беше неузнаваемо обгорено, но обезумяла от тревога, една жена коленичи, огледа верижката, после зави от скръб. Когато покриха тялото, по-възрастен мъж я отведе, сълзи се стичаха върху лицето му.

Съкрушен, той се извърна и се озова лице в лице с Марджед Морис. На шестнадесет години тя беше най-хубавото момиче в долината, а сега се бе превърнала в прекрасна жена. Но в този миг лицето й беше измъчено и изглеждаше много по-стара. Тя промълви:

— Оуен го няма. Има… има ли някакъв шанс да го открият?

Никълъс предпочиташе да бе умрял в мината, отколкото да отговори на въпроса й. Но й дължеше този отговор, защото само той знаеше къде беше Оуен по време на взрива.

— Не мисля, Марджед — измъчено рече той. — Шахтата Байчън е блокирана и галериите около нея трябва да са се срутили. — Гърлото му се присви. Като преглътна трудно, той добави: — Миньорите не се надяват да открият оцелели в тази част на мината.

За миг тя остана неподвижна и само се взираше в него, зачуден дали го бе разбрала. После видя как цялото й тяло се разтресе.

Не успял да понесе болката в очите й, той я издърпа в прегръдката си, повече за собствена утеха. Тя се притисна, вкопчи се в него като удавница, ридание разтресе слабото й тяло.

С болезнени сълзи в очите Никълъс хрипливо изрече:

— Никога няма да липсва нещо на теб и децата, Марджед. Давам ти клетва. — Дори след като изрече това, знаеше колко жалка е утехата му, ако въобще парите можеха да заместят мъртвия съпруг и баща.

Клер се приближи с мрачно лице. Над раменете на Марджед Никълъс й отправи поглед с отчаяна молба. Разбирайки го много добре, тя се приближи до приятелката си и нежно каза:

— Ако има добри новини, незабавно ще ти съобщим. Сега ще те отведа вкъщи. Децата имат нужда от теб.

Марджед се изправи бавно и прокара длани през лицето си.

— Разбира се, трябва да отида при децата. И трябва да ка… кажа на майката на Оуен — мрачно продума тя. За миг ярост проблесна в очите й. — Никога няма да позволя на синовете си да работят тук. Никога! — Като хвана ръката на Клер, извърна се и те се отдалечиха.

Никълъс се взираше в двете жени, докато се скриха в тълпата. Почти се беше стъмнило и вече бяха запалили фенери. С блещукащите светлини мината му напомни на зловеща средновековна картина на ада.

С натежало сърце той се приближи до главната шахта и се присъедини към групата мъже, които се връщаха в рудника след кратка почивка. Покрити с черен въглищен прах, те почти не се различаваха един от друг. Никълъс знаеше, че изглежда като тях.

Докато чакаше да слезе, познат глас изсъска:

— По дяволите, какво правиш тук, Абърдар? Махай се от собствеността ми!

Никълъс се извърна и видя Майкъл Кениън да бърза към него. Той смътно осъзна, че беше чул гласа на Майкъл — този, който даваше нареждания и организираше спасителните работи много ефективно и хладнокръвно, което беше усвоил по време на боевете.

— Овладей гнева си, докато всичко това приключи — отпаднало изрече Никълъс. — Дотогава се нуждаеш от всяка помощ, която можеш да получиш.

Другият мъж отвори уста за язвителен отговор, но Никълъс го изпревари и вдигна ръка.

— Майкъл, затвори проклетата си уста.

Ярки петна от ярост избиха по бузите на Майкъл, но той не проговори. С присвити в тънка черта устни той се извърна и се отдалечи.

И Никълъс се върна в мината.

 

 

След като заведе Марджед в дома й, Клер не видя Никълъс два дни след експлозията. Това стана чак когато Луис, каруцарят, който разнасяше различни неща в околността на Пенрийт, докара в безсъзнание графа. Когато Рийс Уилямс повика Клер, тя се скова от уплаха, виждайки състоянието му. Не само бе с разкъсани дрехи и мръсен, но кървави петна покриваха ръцете и дрехите му.

Забелязал загрижеността й, Луис я успокои:

— Не е наранен, госпожице Морган, само е в несвяст от умора. — Той кимна одобрително. — Графът може да е циганин, но е добър човек. Не се страхува да омърси ръцете си. Не е спал два дни, така казват, но човешкото тяло все пак трябва да почине.

Уилямс и портиерът вдигнаха Никълъс от сламата, постлана в каруцата. Като видя изражението на Клер, икономът я утеши:

— Не се притеснявайте, госпожице. Ще се погрижим добре за него.

И понеже знаеше, че само ще им пречи, тя отново се извърна към каруцаря:

— Колко са жертвите, господин Луис?

Той направи гримаса.

— Тридесет и два трупа, няколко дузини ранени, а петима все още липсват. Едва ли има семейство в долината, което да не е пострадало. Не се надяват да намерят повече живи. Спасителният екип ще продължи да търси тела, но утре редовната работа отново ще започне в тази част на мината, която не е засегната.

Животът трябваше да продължи, мрачно си помисли Клер; без съмнение Мадок и лорд Майкъл не биха искали да губят повече от печалбите си в бавене.

— Благодаря, че докарахте лорд Абърдар в дома му. — Тя се поколеба, зачудена дали беше очаквал по-осезаема награда.

Като предусети мислите й, Луис каза:

— Няма нужда, госпожице Морган. Лорд Майкъл Кениън се грижи за мен. Не само не е груб с нас, но е и честен. Слиза няколко пъти под земята. — Гласът му поверително се сниши. — Мъжете се надяват, че сега той ще започне да управлява мината. Джордж Мадок никога нямаше да издържи толкова дълго в спасителните работи.

И така все пак лорд Майкъл имаше някои добри качества и сега щеше да се опита да откупи вината си. След като се сбогува с каруцаря, Клер се прибра вътре и нерешително се повъртя във фоайето, чудейки се какво да прави. И тя беше работила дълги часове след експлозията. Освен че организира изхранването на работниците от спасителните групи и изпълни основни медицински грижи, беше ходила по домовете на някои приятели, бе им предложила и утеха, и материална помощ.

По-рано през деня я беше връхлетяло изтощението. След като спа три часа, тя се беше приготвила пак да се върне в селото, но от това, което Луис й каза, разбра, че критичните моменти бяха преодолени. И макар определено да можеше да помогне с още нещо, усърдието й едва ли щеше да е от голяма полза, след като беше толкова изтощена и не можеше да мисли ясно. С въздишка тя се изкачи по стълбите и си легна. Когато Клер се събуди, вече се беше стъмнило. И макар да се чувстваше изтощена, съзнанието й беше ясно, когато се изправи пред болезнената мисъл, че никога повече няма да види Оуен. Скръбта от загубата му засили още повече мъчителната й болка за Марджед и децата.

Нощта сякаш бе съзвучна с настроението й. Започна да се развихря буря, вятърът засвистя около къщата и заудря клони по прозореца. Далечна мелодия се смеси толкова неуловимо с вятъра и скръбта й, че трябваше да мине време, за да осъзнае, че елегичните акорди не бяха въображаеми. Точно както през първата й нощ в Абърдар, но този път знаеше източника. Никълъс се беше събудил след продължителен сън и свиреше погребална песен.

Тя не можеше повече да понесе самотата си. Стана, нахлузи пантофите и плисна студена вода на лицето си. Все още носеше измачканата дневна рокля, нямаше сили да я съблече, преди да си легне. Вместо да прибере косата си, тя я върза отзад с ластик и тръгна да търси Никълъс. Беше много късно и предположи, че всички в имението отдавна са заспали.

Откри го в тъмната библиотека, тихо пееше старинна елегия. Изкъпан и облечен, както обикновено, в черно и бяло, изглеждаше напълно нормално — с изключение на охлузванията върху лицето и кръвта по пръстите му, стичаща се върху металните струни на арфата. Той вдигна глава, когато тя влезе, но погледът му остана безразличен. А после пак се наведе над инструмента. И макар думите и мелодията да бяха уелски, извечна циганска скръб се промъкваше в музиката.

Тя безмълвно прекоси стаята и добави въглища в камината. После седна в люлеещ стол и отпусна глава върху облегалката, отдадена на музиката, изпълваща душата й.

Последният акорд изпълни стаята, стихна и замря. В тишината, която последва, прозвуча тътен от далечен гръм. Сякаш даде сигнал на Никълъс, който изрече с напрегнат глас:

— Трябваше да направя повече. Предупреди ме за опасността в мината, но не приех сериозно думите ти. За мен цялото това предизвикателство беше само една игра.

Изненадана от думите му, тя каза:

— Разговаря с лорд Майкъл и даде най-доброто от себе си, за да прекратиш договора. Какво друго можеше да направиш според закона?

— Можех да направя много повече. — Той остави арфата и се изправи, после започна да кръстосва из тъмната стая. — Отговорен съм за смъртта на Оуен.

— Не се самообвинявай — прошепна тя. — Всеки, който работи в тази мина, е готов да умре.

— Но ако Оуен не беше с мен, сега щеше да е жив. — Като спря до прозореца, Никълъс издърпа завесите и вдигна рамката, после дълбоко издиша, сякаш се опитваше да се освободи от бурята в душата си. — Бяхме на дъното на шахтата Байчън, готови да си тръгнем, когато избухна първият взрив и започнаха да се срутват галериите. Ведрото можеше да вдигне само един човек.

Той впи пръсти в прага на прозореца.

— Заради семейството му го накарах да тръгне първи. Вместо да спори, ме удари в челюстта и ме бутна във ведрото. Само още минута или две, и щеше да излезе, но нямаше достатъчно време. Нямаше достатъчно време… — Гласът му заглъхна, дъждовните капки забарабаниха по стъклото и го мокреха през отворения прозорец.

Той се извърна, погледът му излъчваше същата безумна ярост, когато разсече портрета на съпругата си. Но този път беше по-лошо, беше насочил гнева си към самия себе си.

— Ако моят живот струва сто златни гвинеи, Оуен беше безценен — ожесточено изрече той. — Оуен знаеше как да гради, как да пее, как да се смее. Той обичаше и беше обичан. Господи, защо него, а не мен?

Ноктите му се забиха в облегалката на стола. На негово място тя щеше да се чувства точно по същия начин — смъртта щеше да е по-лесна от живот с цената на живота на приятел. Опитвайки се да облекчи мъката му, тя каза:

— Ако се е жертвал заради теб, това е, защото ти имаш власт да направиш промени. В бъдеще много други хора могат да бъдат спасени.

— Това не е достатъчно! — Неочаквано, с ожесточение Никълъс вдигна арфата и я захвърли с всичка сила в стената. Деликатният инструмент се разби на парчета, издаде странен стон на разкъсани струни, от които се разнесоха звуци на болезнен дисонанс. Светкавица процепи тъмното небе и освети със зловещ блясък Никълъс и счупената арфа.

Когато гърмът отекна из долината, тя извика:

— Спри да се обвиняваш! Ти не си всемилостивият Господ!

— От това, което виждам, дори Господ не е всемилостив — ожесточено изрече той. — Чел съм книгата на Йов и Бог не показва никакво превъзходство с жестокостта на изпитанието си.

Клер знаеше, че трябва да го упрекне за светотатството му, но не можеше — беше трудно да повярва в божествената справедливост, когато нелепо умираха добродетелни хора.

С неспокойни крачки Никълъс се приближи до огъня. Опря ръце в полицата на камината и се вторачи във въглените.

— Ако бях действал по-бързо — ако бях отделил повече време в размисъл да помогна на хората — както правех, за да те вкарам в леглото — това нямаше да се случи. Оуен и другите щяха да са живи. — Разтреперан, той си пое дълбоко въздух. — Две от жертвите са деца като Хю Уилкинс.

— Ако трябва да обвиняваш някого, Мадок е правилният ти избор. Или лорд Майкъл, който има власт, но се оттегли като алчен глупак.

Колебливо той изрече:

— Играта свърши, Клер. — Никълъс се извърна към нея решително. — Освобождавам те от нашето споразумение. Можеш да се прибереш у дома в Пенрийт. Ще изпълня своята част от задълженията и ще направя всичко, което искаш, за долината. Но ще го направя сам, без да те наранявам повече.

С пребледняло лице Клер се вторачи в него, не можеше да повярва, че щеше да я отстрани така внезапно. Гласът му се повиши:

— Чу ме — махай се! Повече не трябва да понасяш себичната ми скверна компания.

За да облекчи горестта си, той трябваше да се самонакаже. И щеше да го направи, като я отстрани в момента, в който най-много се нуждаеше от нея.

Вцепенена, тя безпомощно се втренчи в него. Бурята се разрази с цялата си сила, лееше се проливен дъжд, гръм продъни небесата, всичко това сякаш бе в съзвучие с бурята от чувства, която вилнееше в тихата мрачна библиотека. И тя беше безсилна пред двете бури.

Отново блесна светкавица и в този миг на ослепителна светлина тя изпита болезнено прозрение, което разкъса мрежата на съмненията й. И макар да ги разпръсна на парчета от блесналата истина й секна дъха.

Всичко, за което беше копняла през целия си живот, бе вярата в Бога и любовта. И понеже беше лишена и от двете, презираше се, защото твърде слаба и дребна душа като нея не ги заслужаваше.

И в миговете между силните удари на сърцето светът й се променяше като сменящите се фигурки на калейдоскоп. И макар преди това никога да не беше изпитвала божествено озарение и духовно осенеше и упование, които бяха основен принцип на нейната религия, сега тя беше абсолютно сигурна в себе си. Обичаше Никълъс — винаги го е обичала. Истината, която измъчваше душата й, сякаш нагласи на фокус целия й живот.

И беше убедена до болка, че трябва да остане.

Клер се приближи до него и пое ранените му ръце.

— В началото ми каза, че те интересуват само желани жени, Никълъс. — Целуна кървавите му длани, после постави преплетените им пръсти до сърцето си. Вдигнала поглед към лицето му, тя промълви: — Сега аз те желая.

Отново изтътна гръм и тялото му се скова.

— Съжалението е слабо извинение за желание, Клер.

— Не ти предлагам съжаление. — Бавно, без да сваля поглед от очите му, тя го пусна и започна да разкопчава ризата на врата му. Когато я разтвори, плъзна ръце под материята и нежно погали напрегнатите му рамене. — Предлагам ти приятелство.

Той затвори очи и разтреперано си пое въздух.

— Бих отказал, но не мога. — Отново отвори очи, а гласът му се сниши до шепот. — Господ да ми е на помощ, не мога.

Клер се надигна на пръсти и притисна устни в неговите, искаше да прехвърли болката му в себе си, да я преобрази в силна любов. Този път нямаше връщане назад.

Той издаде гърлен стон, издърпа я до себе си, притисна я толкова силно, че тя едва можеше да диша. Ръцете му започнаха да я милват с безумно отчаяние, сякаш не можеше да получи достатъчно от нея.

Подви леко колене, зарови лице между гърдите й, а неравният му дъх я топлеше. Тя разтърси копринените си къдрици, когато той протегна ръце и ги плъзна по тялото й, проследявайки извивките на бедрата и хълбоците й. И тогава я издърпа надолу, тя също коленичи, първо на едното коляно, после и другото върху дебелия ориенталски килим, а огънят я стопляше отстрани. Навън дъждът се усилваше, сипеше тежките си капки върху прозореца, сякаш се опитваше да проникне в подслона им.

Устните му срещнаха нейните, настойчиво, възпламеняващо, сякаш се опитваше да поеме част от нея в себе си. Сръчните му пръсти докосваха гърба й, освобождавайки връзките и копчетата на роклята й. Той мушна пръсти под нея, развърза шнуровете на корсажа, после издърпа и двете дрехи и обхвана голите й гърди.

Тя рязко си пое дъх, чу се гърлен звук, дланите му като пипала сякаш посипаха тялото й с огнени искри, проникващи в нея. Възпламеняващите целувки и чувствените игри през тези седмици бяха разпалили чувствеността й и подготвили тялото й за тази буря на страстта. Копнееща да почувства голата му плът, тя издърпа ризата от брича му и плъзна длани под прекрасната гладка тъкан. Пръстите й леко докоснаха гърдите му, разрошиха тъмните коси, покриващи тялото му. Когато докосна зърната му, страстта напълно го обхвана. Тя вдигна ризата му, после се наведе и зацелува меките връхчета, докато се втвърдят под езика й.

Той изстена, отметна глава назад, а сърцето му запулсира сякаш в гърлото му. Прехвърляйки се на другото връхче на гърдата му, тя нежно го подразни със зъби.

Никълъс издаде задъхан стон от гърлото си, после издърпа ризата си през главата и я метна встрани. Червеният пламък на огъня танцуваше върху мускулестото му тяло. Той се протегна, леко я издърпа и я положи върху килима.

Водовъртежът от чувства погълна съзнанието й. Целувките му, искащи и жадни; натискът на твърдите му мускули върху чувствените й зърна; влакната на килима; парещата топлина на огъня. И тогава, настойчиво и жадно, устните му обходиха голата плът на гърдите й. Пръстите й обезумяло се впиха в раменете му. Искаше й се да почувства топлината и силата му навсякъде, изведнъж, и най-вече дълбоко във влажния си пламтящ цвят на своята женственост.

Той вдигна полите й до кръста, после започна да я гали между бедрата, уверените му ръце се плъзгаха нагоре и по-нагоре, докато стигнаха най-тайнствените влажни гънки на плътта й. Тя издаде тих вопъл от удоволствие, което избухна в нея като бяла светлина точно както стрелите на мълниите, разцепващи небето.

Тялото й потъна в чисто блаженство, галеше се неволно срещу ръката му. Почти изплака, когато той спря. Чу се разкъсване на тъкан и падащо копче, скъсани при нетърпеливостта му.

Усети го, когато той се плъзна над нея, очакваше болка и се напрегна да не я покаже. Но този път само за миг изпита слаба болка, последвана от плавно, силно проникване, което изпълни както утробата и тялото й, така и сърцето й.

Притиснал длани отстрани на главата й, той се плъзна обезумяло в нея, въртеше бедра с бърз ритъм, който тя разпозна, макар никога преди да не го беше познавала. Това беше истинска неудържима страст: отчаян копнеж за сливане, който прониза и двамата в сърцето на бурята.

А бурята бушуваше с пълна сила и гръмове избухваха навсякъде — около нея, в нея, зареждаха я с неустоимата си сила. Когато се изви под него, вече не усещаше кога спира тя и започва той, защото бяха като едно цяло, по-силни заедно.

Той се плъзна напред за последен път и издаде вик, когато фалосът му запулсира дълбоко в нея. Мълния проехтя над самата къща, изпълни библиотеката с трептяща синкава светлина и разтърси стъклата на прозорците. Веднага проблесна светкавица, която освети лицето му с неземната светлина.

Той беше непоносимо, вълнуващо красив и дали беше демон граф или паднал ангел, принц на светлината или принц на мрака, тя не искаше да знае, нито я интересуваше. Всичко, което имаше значение, бе обичта й към него и това споделяне на плътта и на духа беше най-истинското нещо, което някога бе правила.