Мери Джо Пътни
Неприлично предложение (9)

8

Клер разбра, че се намира в музикалната стая, а този, който я обгърна с омайващ проницателен поглед беше Никълъс, Той седеше в креслото до проблясващия огън със замечтано лице, а на лявото му коляно се опираше малка арфа. В контраст със спокойното му изражение пръстите му танцуваха по металните струни, издаващи мелодия, която наподобяваше пеещи звънчета.

Изражението му беше особено. Сега не беше дързък аристократ или опасен развратник, а въплъщение на легендарен келтски странстващ бард — мъж с дарования и скръб, прелели отвъд душата на обикновения човек.

Уязвимостта му приканваше Клер, нашепваше, че може би тя и Никълъс все пак не бяха толкова различни. А такива мисли бяха опасни.

Той запя на уелски, ниският му глас изпълни стаята, сладък и плътен като тъмен мед.

През май земята, пак възкръснала, ликува

и пеят птички, слънцето в дъбравите пламти.

След още два реда радостната пролетна мелодия се смени с жална елегия.

Безродна кукувица мрачно прокобува,

че ще расте скръбта към моите деди.

Цигареният дим не може да разсее

тази печал за предците ми, в гроба изтлели.

Той тъжно повтори последния стих, цялата скръб на света бе събрана в гласа му.

Макар мелодията да й беше непозната, Клер разпозна думите — част от средновековната „Черна книга на Каермархен“ — древен уелски текст. Сълзи изпълниха очите й заради познатите думи, които никога не бяха я докосвали така дълбоко.

Когато последните ноти заглъхнаха, тя въздъхна. Скърбеше за всичко, което бе загубила и за това, което никога нямаше да има.

Като чу въздишката й, Никълъс рязко вдигна глава, а пръстите му изтръгнаха от струните болезнен акорд, толкова, че прозвуча като враждебност.

— Трябваше да си заспала, Кларисима.

— И ти. — Тя пристъпи в стаята и затвори вратата след себе си. — Защо ме наричаш така?

Той се смекчи.

— Клер означава нещо чисто, ярко, открито. Кларисима е превъзходната форма на италиански. Най-чисто, най-открито. Подхожда ти.

Тя пристъпи напред и седна на стола до него.

— Не знаех, че си толкова добър музикант.

— Не е широко известен факт — каза той унило. — През древните времена всеки уелски джентълмен е трябвало да умее да свири на арфа, за да може да заслужи своя ранг, но в тези нецивилизовани дни това се е променило. Ето моя таен порок.

— Музиката не е порок — тя е една от големите радости на живота — меко отвърна Клер. — Ако това е пример за буйния ти, порочен начин на живот, започвам да се чудя дали си дяволския развратник, за какъвто те смята светът.

— Сериозните ми пороци са обществени. И тъй като свиренето на арфа има тъжен ангелски оттенък в същността си, аз го укривам, за да не срине реномето ми. — Той дръпна няколко струни. Прозвуча кратък неприличен припев. — С теб знаем стойността на репутацията.

— Удивително обяснение, но чиста глупост. — Погледна го замислено. — Защо гледаше толкова враждебно, когато те открих?

Може би интимността на нощта, го накара да каже истината.

— Един джентълмен трябва високо да цени музиката, както изкуството и архитектурата, но не трябва да прахосва времето си с нея. Ако, не дай Боже, някой мъж с добро възпитание настоява да свири на инструмент, ще трябва да избере цигулката или пианиното. Джентълменът категорично не трябва да губи времето си с такъв плебейски музикален инструмент като уелската арфа. — Той дръпна една струна и плъзна пръстите си по металните корди с такова глисандо, че мелодията прозвуча като стон на плачеща, разбита от скръб, магьосница.

Тя потрепери от агонизиращия звук на арфата му.

— Предполагам, че цитираш стария граф. Но е трудно да се повярва, че не е харесвал музиката ти. Свириш и пееш великолепно.

Никълъс се облегна на стола и кръстоса крака.

— Повечето от уелските ми приятели биха предпочели да пеят, вместо да ядат. Циганите ще танцуват, докато краката им започнат да кървят. Дядо ми не поддържаше такива крайности. Фактът, че исках да свиря на арфа, беше доказателство за покварената ми кръв. — Той изсвири небрежно серия тъжни акорди. — Това беше една от причините да се науча да говоря уелски. Кимрийският е древен, примитивен език, език за войни и поети. Трябваше да го говоря, за да успея да оценя арфата.

— Къде се научи да свириш толкова добре?

— От един овчар на хълма, казваше се Тейм Телин.

— Томас Арфата — преведе го тя на английски език. — Веднъж го чух как свири, когато бях дете. Беше чудесен. Бих казала фантастичен, беше като арфиста на Луелин Велики, върнал се да напомни древната слава на уелсците.

— Може би Тейм наистина е завърнал се от древността велик поет — имаше нещо свръхестествено в него. Той направи тази арфа със собствените си ръце в средновековен стил. — Никълъс потупа издяланата от дърво, рамка. — Резонаторът е издълбан от цяло парче върба и както при древните арфи е сложил катгут вместо метални жици за струни. Под негово наблюдение. Изработих подобна арфа, но тоновете й не бяха толкова плътни. Тази ми я остави Тейм, преди да умре.

— По-добър си от всички арфисти, които съм чувала на певческия събор в Уелс. Някой път ще трябва да участваш.

— Проклятие, разбира се, че няма, Клер — възкликна той и носталгията му се изпари. — Свиря само за себе си.

— И това е така, защото не можеш да понесеш мисълта, че хората биха ти се възхитили? Чувстваш се много по-удобно в презрението им.

— Точно така — меко каза той. — Всеки трябва да има амбиция и моята е да бъда бездушно чудовище, оскърбление за всички благоприлични, благоговеещи пред Бога хора.

Тя се усмихна.

— Не мога да повярвам, че някой, който създава такава музика, може да бъде толкова бездушен. Баща ми никога не би гледал благосклонно на някой, който наистина е порочен.

Той отново подръпна струните на арфата, но този път се разнесе по-нежна мелодия.

— Ако не беше баща ти, щях да напусна Абърдар. Не съм сигурен как успя да ме убеди да остана, но се прекланям пред уменията му да опитоми едно диво дете.

— Как го направи? Баща ми говореше много малко за работата си. Смяташе, че бе само инструмент на Божията воля.

— Знаеш ли, че майка ме продаде на дядо за сто гвинеи? — Преди Клер да осъзнае ужаса от неочакваните му думи, Никълъс отново дръпна струните. Дълбока, съкрушителна мелодия изпълни стаята. — Когато дойдох в Абърдар, бях на седем и никога не бях прекарвал нощта в къща. Като птичка в клетка полудях, отчаяно се мъчех да избягам. Заключиха ме в детската стая и залостиха прозорците, за да предотвратят възможността да се измъкна. Старият граф повика баща ти, чиито духовни постижения почиташе. Вероятно си мислеше, че преподобният Морган може да пропъди моите демони.

— Баща ми не прогонваше зли духове.

— Не. Той влезе в детската стая с кошница храна и седна на пода до стената, така че погледът му да бъде на моето ниво. После започна да отхапва от пая с овнешко месо. Бях предпазлив, но той изглеждаше безопасен. Бях гладен, защото не бях ял няколко дена — когато слугата донасяше храната, я хвърлях върху главата му.

— Но твоят баща не се опита да ме насили за нищо, нито започна да гълчи, когато откраднах парче от овнешкия пай от кошницата. След като го погълнах лакомо, той ми предложи светла бира и стафиден кейк. Даде ми също и салфетка с милото предложение, че лицето и пръстите ми трябва да бъдат избърсани.

После започна да ми разказва истории. Йосиф, Исус Навин и стените на Йерихон. Данаил в бърлогата на лъвовете. Самсон и Далила — най-много обичам тази част, където Самсон разрушава храма, точно както се чувствах, когато дойдох в Абърдар. — Никълъс отново отпусна глава на стола, светлината на огъня играеше и очертаваше дълбоки сенки по лицето му. — Баща ти беше първият човек, който се отнесе към мен като с дете, а не като към диво животно, което трябва да бъде покорено. Накрая се сгуших в прегръдките му и заридах.

Клер се опитваше да не заплаче, когато си представи самотното изоставено дете. Да бъде продаден от собствената си майка! Преглъщайки риданието, тя каза:

— Баща ми беше най-състрадателният човек на света.

Никълъс кимна.

— Старият граф беше направил добър избор — съмнявам се, че някой друг освен преподобният Морган можеше да ме убеди да приема положението. Каза ми, че Абърдар е моят дом и ако се споразумея с дядо си, ще мога да бъда по-свободен и по-богат от всеки циганин, когото познавам. Затова слязох при стария граф и му предложих сделка. — Той се намръщи. — Очевидно имам склонности към странни сделки. Казах на моя дядо, че ще правя това, което се изисква от неговия наследник — единадесет месеца в годината. В замяна трябваше да ме пуска един месец, през който да се връщам при ромите.

Естествено графът не хареса идеята, но преподобният Морган го убеди, че това е единственият начин да ме накара да се държа прилично. Така баща ти стана частният ми учител. През следващите две или три години той идваше в Абърдар почти всеки ден, когато не проповядваше из селата. Освен на основните предмети той ме учеше как да се държа като благородник. И това продължи, докато станах годен да ида в обществено училище, където можеха да ме превърнат в истински английски джентълмен. — Той й хвърли ироничен поглед. — Преди да напусна, му надписах книгата, с която се опита да ме изнудиш.

Без да се чувства виновна, тя каза:

— Така си запазил наследството — като си се връщал всяка година при хората на майка си. Забележително проницателно мислене за едно дете.

— Не съвсем проницателно. — Той издрънка поредица весели акорди. — Мислех си, че мога да се отърва от живота на белите хора, като съблека скъпите си дрехи. Но не беше толкова просто — след като дълго изпълняваш една роля, преструвките започват да стават реалност.

— Трябва да е било доста трудно да се разкъсваш между два различни свята — каза тя. — Да си изпитвал чувството, че не си нито риба, нито рак.

Той тъжно се засмя.

— Добро описание.

— Колкото повече научавам, толкова по-малко се изненадвам, че мразиш дядо си.

Никълъс наведе глава и дръпна струните. Прозвуча поредица от отделни звуци, които се изкачиха една октава и после отново слязоха.

— Ако кажа, че го мразя ще е… много лекомислено. Той беше единственият ми близък роднина и исках да му доставя удоволствие, е, поне понякога. Изучих маниерите, етиката, гръцки, история и земеделие, и въпреки това не можех да го задоволя. Знаеш ли какво беше непростимото ми престъпление? — Когато Клер поклати глава, той каза: — Протегни ръце.

Никълъс доближи ръката си до нейната. До млечната й келтска кожа неговата беше като гъсто кафе със сметана.

— Цветът на кожата ми — нещо, което не можех да променя, дори да исках. Ако цветът ми беше по-светъл, мисля си, че тогава моят дядо щеше да успее да забрави потеклото ми. Вместо това всеки път, когато ме погледнеше, виждаше „проклет черен циганин“. С радост го изтъкваше непрекъснато. — Никълъс сви дългите си гъвкави пръсти и ги заоглежда, сякаш ги виждаше за първи път. С горчивина в гласа си той каза: — Нелепо е и, разбира се, нехристиянско да мразиш някого заради цвета на кожата му и въпреки това такива тривиални неща могат да променят живота ти.

— Ти си точно такъв, какъвто си — каза Клер напрегнато. Той я погледна учудено.

— Не търсих комплименти.

— Това не е комплимент, а обективна присъда на здрав разум — надменно рече тя. — Добре възпитана жена никога не би направила комплимент на мъж с такива вулгарни маниери.

Той се усмихна и изражението му се успокои. Тя наклони глава на една страна.

— По-лесен ли бе животът с пътуващите цигани?

— В повечето случаи. Майка ми беше сираче, нямаше семейство, така че можех да се присъединя към всеки табор, който се намираше близо до Абърдар. Винаги ме взимаха като бездомно кученце. — Той се поколеба. — В началото се забавлявах от пътуването, но след като мина време, започнах да гледам на родствените си приятели с различно око. И макар циганите да се смятат за напълно свободни, те са хванати в капана на собствените си обичаи. Неграмотност, отношението към жените, гордост до безчестие, обикновено за сметка на онези, които най-малко го заслужаваха, забрана за смесване на кръвта — не можех да приемам такива неща, без да си задам някои въпроси.

— Все още ли посещаваш циганския табор в Абърдар?

— Разбира се — те са мои родственици. Всеки циганин може да остане толкова дълго, колкото пожелае. В замяна ги помолих да не вадят душата на хората в долината.

— Ето защо от години не съм имала неприятности с циганите — каза Клер, заинтригувана. — Като бях малка, спомням си, че майка ми ме вкарваше вкъщи и залостваше вратата, когато влизаха в града. Казваше, че циганите са езичници и крадат деца.

Той се захили.

— Първото може и да е вярно, но ромите не крадат деца — имат прекалено много собствени.

— Преди си мечтаех да ме откраднат цигани — призна си тя. — Мислех си, че ще бъде хубаво да си много желан.

За нещастие Никълъс разбра какво искаше да каже тя със забележката си.

— Нима си се чувствала нежелана, Кларисима? Понякога съм се чудел какво е да имаш баща като преподобния Морган. Мъж с непоклатими добродетели, състрадателен към всеки, който се нуждае от помощта му. — Той изсвири тих, изпълнен с копнеж акорд. — Въпреки това светците не са най-лесните хора, за съжителство.

Почувства се, сякаш я промушваха. Как успя този развратник да види това, което никой друг никога не успя — което тя рядко признаваше дори пред самата себе си. Устните й се сковаха, но успя да изрече:

— Много е късно. Сега като разбрах, че не си дух, мога да поспя малко.

— Колко бързо се измъкна от въпроса ми — измърмори той. Очевидно си от онези хора, които се забавляват да проникват в другите, но не желаят никой да поглежда в душата им.

— Няма нищо за разказване. — Тя стана. — Аз съм обикновена жена и водя прост живот.

Той се засмя.

— Ти си много неща, но не и обикновена. Пламтиш от интелигентност и потиснати страсти. — Той изсвири на арфата тъжна мелодия, която й напомни за котка, дебнеща птичка. — Нима не искаш да се чувстваш желана, Кларисима? Аз те желая. Имаш силата тайнствено и неуловимо да объркваш мъжете като чудесно вино — питие, опитвано отново, и отново. И прекрасни глезени — радвам се, че избра щеката за билярд.

Без да отговори на забележката му, тя придърпа халата около себе си и се отправи към вратата. Той откъсваше твърд, отсечен звук от струните при всяка нейна стъпка.

Тя запристъпва по-бързо, и арфата също ускори темпо.

Тя спря, звуците също.

Извърна се.

— Не ми се подигравай!

Той успокои струните с ръка, после постави арфата на пода.

— Не се подигравам — каня те да споделиш угощението на живота, включващ много весели удоволствия. — Той се надигна, лицето му съчетаваше драматично изражение и сенки от светлината на огъня. — Включва и желание. Страстта е най-добрият начин да забравиш болката от живота.

Тя потрепери.

— Разбирам защо те наричат графа демон. Говориш с теологията на дявола.

— По време на обучението ми малкото религия беше на заден план. Не си спомням да съм чувал, че удоволствието е порок. Дяволът наранява другите, а страстта е извор на взаимна радост. — Той започна да се приближава към нея. — Минава полунощ — нов ден е. Не мога ли да получа следващата си целувка?

— Не! — Тя се извъртя и побягна от стаята. Последното нещо, което чу, беше тихия му смях.

— Права си — не е разумно да я използвам толкова рано. Доскоро, Кларисима.

Докато бързаше през коридорите към стаята си, тя си помисли леко раздразнено, че който и да кажеше, че си продава душата на дявола, щеше да бъде прав. Мислите й за Никълъс бяха започнали да я поглъщат.

Но беше само на половината път към гибелта — бе започнала да го очаква с нетърпение.