Мери Джо Пътни
Неприлично предложение (5)

4

От години Никълъс не бе ходил в старата каменна кариера, а и тогава бе станало случайно. Този път обаче той изучи оголената скалиста местност по-внимателно. Като слезе от коня си, каза:

— Очевидно отдолу всичко е шисти под тънък слой пръст.

— Един приятел, който разбира от плочи, казва, че материалът с десетилетия няма да се изчерпи. — Клер спря кобилата си и се подготви да слезе, после замръзна на място, когато Никълъс се приближи до нея.

Той се вгледа в уплашеното й лице и й се усмихна успокоително. В добре ушитите си момчешки дрехи тя изглеждаше по-млада и много по-строга — много повече приличаше на привлекателно хлапе, отколкото на учителка.

— Трябва да свикнеш да се отпускаш повече, когато си с мен, а не да настръхваш като кокошка. — Той й помогна да слезе от малкото конче, после задържа ръката си върху нейната. — Предполага се, че любовницата се радва на допира на любимия си.

За миг пръстите й трепнаха, после се отпуснаха, когато усети, че беше готов да я пусне.

— Не съм ти истинска любовница.

— Не е нужно да споделяш леглото ми, но възнамерявам да се отнасям към теб като към любовница във всяко друго отношение. Което означава, че ще прекараш следващите три месеца много по-приятно, ако успееш да се отпуснеш и да се забавляваш. — Той погали нежно тънките й пръсти. — Обичам да докосвам — женската плът е възхитителна и по-различна от тази на мъжете. Като твоята ръка. С дребни кости, съвсем нежна, но въпреки това не като слабата безпомощна ръка на дама, която никога не е правила нищо по-енергично от вдигането на вилица. Очарователно ловка ръка. Ако я използваш при любенето, тя ще бъде удивително сръчна.

Очите на Клер се разтвориха широко и ръката й потрепери в неговата. Не беше реакция на отвращение. Клер копнееше за физическа топлота, макар графът да се съмняваше, че тя я познава. Трябваше да използва този копнеж, бавно да подклажда страстното й желание и да го направи толкова неудържимо, че тя да не може повече да го отблъсне. Но трябваше да стори всичко постепенно, защото тя щеше да се бори срещу всяка негова стъпка по пътя към отдаването.

Той отново се зачуди кое щеше да се окаже по-властно: нейната добродетел или силата на неговото убеждение. Неувереността му в победата го накара да почувства копнеж, по-силен, отколкото някога бе изпитвал.

Той пусна Клер и върза двата оседлани коня, после небрежно обгърна с ръка талията й и я съпроводи през тревата до най-близката оголена плоча. Въпреки дебелия пласт дрехи на палтото и ризата й той я усети как се напряга, а след малко се отпуска, приела близостта му. Като се наслаждаваше на гъвкавите й движения, мислено се усмихна. Интимността беше мрежа, изтъкана от множество нишки и всяко малко покорство от нейна страна беше нова победа.

Когато стигнаха скалистата издатина, той се отдалечи от Клер и внимателно проучи неравните тъмни пластове с леко вдлъбнати камъни.

Изведнъж му хрумна идея.

— Отдръпни се.

Той вдигна един огромен камък, после с всичка сила го разби върху оголената скала. От удара се чу силен трясък, който проглуши ушите им. Разпиляха се малки късчета. Огромно дебело парче се отдели от голата скала, разкривайки няколко квадратни сантиметра абсолютното гладка повърхност.

Той плъзна длан по плочата.

— От това може да стане добра повърхност за билярдна маса.

Веждите й се събраха.

— Защо искаш да поставяш шист върху билярдната маса?

— Дървото често се изкривява, особено в по-влажните местности като в Уелс — обясни той. — Като се съединят няколко парчета от този шист и се покрие със зелено сукно, може да се получи идеална повърхност за билярдна маса.

— Каква несериозна употреба на хубавия шист.

— Ето един урок, Клер. Лекомисленото обикновено е далеч по-изгодно от практичното. — Той изтупа ръцете си от прахта и се извърна. — Ще наема дърводелец от областта, който да направи плот за масата в Абърдар. Ако се окаже подходяща, можем да намерим изгоден пазар за най-висококачествения шист. — Неочаквано сложи ръка върху рамото й. — Покажи ми останалата кариера.

Следващия час прекараха в бродене из околността, изучаваха качеството на откритите плочи, смяха се на чудно игривите движения на агънцата, които подскачаха около пасящите си майки. Никълъс откри, че е толкова вълнуващо да работи с Клер, колкото и да влиза в спорове с нея — заради бързия й ум и решителен характер, което я правеше различна от другите жени. И в допълнение тя изглеждаше съблазнителна дори в строгото си облекло, с ботуши и бричове.

След малко Никълъс посочи хълмистия гребен, който надвисваше от югозапад.

— Както изглежда, това е най-доброто място за направа на релсов път. Не е далеч от реката и всичкото е в границите на имението Абърдар.

— Кога ще може да се започне работа?

Той се замисли.

— Вероятно в средата на лятото. Релсовият път за вагонетките ще отнеме време, но извадените плочи от шисти могат да бъдат струпвани тук, докато той е готов. Преди да започнат работите, ще трябва да отида в Лондон и да уредя финансите. Също ще се наложи да посетим някоя голяма каменна кариера за шисти, за да изучим оборудването и да наемем опитен управител. А и наложително е да се разреши въпросът за новото пристанище на брега. Да се определи подходящо място и да се наеме инженер. — Той вторачи замислен поглед към долината, обмисляйки всички подробности, за които трябваше да се погрижи.

— Усмихваш се — меко каза тя. — Сякаш с нетърпение очакваш предизвикателството.

— Объркан съм. Обмислях дали да продам Абърдар, но твоите молби ще ме обвържат с това място най-малко за година или две напред.

— Да продадеш Абърдар! — възкликна тя шокирана. — Но ти си уелсец — това е дом на фамилията Дейвис от векове!

— Не съм уелсец — отвърна той. — Наполовина съм циганин и дори дядо ми да е обичал да се хвали, че е потомък на уелски принцове, истината е, че след поколенията английски наследници кръвта на Дейвис е повече английска, отколкото уелска. Абърдар е само част от моето богатство, а аз повече от всичко искам да се отърва от него.

Забелязал ужасеното й изражение, той попита:

— Идеята те шокира повече от всичките ми поразии, нали?

След като се съвзе, тя каза:

— Сигурно не можеш да го продадеш, дори да искаш. Завещанието на имението не гласи ли, че ти като единствен жив наследник си длъжен да пазиш имуществото за собствения си син?

Той поклати глава.

— Всеки имот, наследен по завещание, принадлежи изцяло на наследника. Обикновено прехвърлянето на имота става на двадесет и първия му рожден ден или след женитбата му. Но след като собствените синове на дядо ми умряха, преди да го наследят, и понеже старецът никога не ме прие за свой истински наследник, той непрекъснато отлагаше прехвърлянето на имота. И тъй като умря неочаквано, това все още не беше станало, когато го наследих. Мисля, че мога да променя завещанието, ако опитам.

— Но ти си негов наследник и щеше да бъдеш такъв дори втората му съпруга да му бе родила син — объркано изрече тя. — Какво се е надявал да постигне, като не се е съгласил да го направи?

— Молеше се да стане чудо — отвърна Никълъс мрачно. — Дядо ми беше много набожен. Беше сигурен, че Господ ще порази този наследник, опетнен с циганска кръв.

Усещайки промяна в гласа му, Клер го наблюдаваше със състрадание.

— Затова ли го мразиш?

Учуден, че споделя нещо, което не би казал и на приятел, с почти непозната за него жена, той заяви:

— Не е твоя работа, скъпа. — Улови ръката й и я поведе нагоре по хълма към конете. — Някой да ти е казвал някога, че си прекалено хитра?

— И като спомена за това, защо според тебе не съм омъжена? — Тя се метна на седлото и сведе сериозен поглед към него. — Дядо ти имаше репутация на добър християнин и на добросъвестен земевладелец. Започвам да мисля, че наистина заслужава по-малко ласкателства.

— Умница си ми ти, Клер. — Той възседна своя кон и го подкара по пътя, по който бяха дошли. — Нима тази злощастна история те интересува?

— Предполага се, че любовниците се тревожат за любимия си — тихо каза тя.

Погледите им се срещнаха и Никълъс усети как нещо потрепва дълбоко в душата му. За миг се почувства уязвим. Тази жена можеше да го нарани, ако не внимаваше. Но за да отвърне на подигравателните й думи, той каза:

— Една любовница трябва да се грижи малко, но не прекалено. В основата на тази връзка са парите и страстта.

Отказвайки да се предаде, тя попита:

— След като не искам нито едно от двете, тогава къде ми е мястото?

— Светица закрилница на каменната кариера — промърмори той. — Може би трябва да те наричам Света Клер. — Когато тя направи гримаса, той продължи: — Като заговорихме за бъдещето ти, искам да видя рудника. Можеш ли да го уредиш?

— Сигурна съм, че управителят Джордж Мадок ще бъде щастлив да приеме визитата на най-големия собственик в областта.

Той направи нетърпелив жест.

— Не искам да се виждам с Мадок или поне не още. Бих искал да ми намериш някой, който знае за проблемите в мината, така че сам да видя опасността, за която говориш.

Още веднъж Клер се почувства така, сякаш я връхлита буря. Не бе очаквала Никълъс да действа толкова бързо и толкова решително да изпълнява своята част от споразумението.

— Водачът на моята църковна група е рудокопач в мината. Сигурна съм, че няма да има нищо против да те заведе долу и да ти обясни рисковете.

— Няма ли това да изложи работата му на опасност?

— Има такава вероятност. Но ако бъде уволнен, ти можеш да го назначиш в каменната кариера. Той е добър работник.

— Чудесно. Уреди това, колкото е възможно, по-скоро и избери време, когато Мадок няма да се навърта наоколо. Не е нужно да си навличаме неприятности.

И двамата останаха смълчани. Беше почти обяд и необичайно топло за сезона. След като Никълъс беше без шапка, Клер реши, че и тя може да свали своята. След продължителната студена зима тя с радост чувстваше ласката на слънчевите лъчи върху лицето си.

Никълъс слезе от коня, за да отвори портата на пасището, в което се разхождаха черни уелски крави. Клер оцени учтивостта му, тъй като знаеше, че щеше да прескочи оградата, ако бе сам.

След като затвори портата след нея, той отбеляза:

— Права си, че земеделието в околността се нуждае от внимание. Като изнасяме най-добрия едър добитък в Лондон всяка година, влошаваме качеството на стадата в Уелс. Като отидем в Лондон, ще видя дали няма да мога да закупя няколко породисти бика, за да подобрим потомството. Освен за стадото на Абърдар, ще ги предложа и на местните земевладелци.

Явно Никълъс беше дяволски ентусиазиран от работата. Изведнъж Клер се чу да казва:

— Предполагам, че подобряването на конете, е първото нещо, за което би си помислил един развратник.

Вместо да се засегне, той избухна в гръмогласен смях.

— Ако внимаваш, ще помисля, че имаш чувство за хумор. Палав хумор.

Ронда забави ход и Клер осъзна, че отново бе дръпнала юздите. Милостиви Боже, Никълъс можеше да бъде и чаровен! В опита си да напипа безопасна тема, тя запита:

— Вярно ли е, че си докарал някакви изключителни животни от пътуването си?

Той отново прихна.

— Няколко. Ела и ще ти ги покажа.

Никълъс дръпна коня надясно и я поведе към по-високата и скалиста част на имението. След като затвори портата, Никълъс върза жребеца си в края на малка Горичка яворови дървета, после помогна на Клер да слезе от коня.

— Останалия път ще изминем пеша.

Той отново я прихвана нежно през кръста и я поведе към гората. Разтревожена, тя осъзна колко приятно се чувства.

Подскочи от изненада, когато силен рев разтърси тишината. После се чуха познати звуци. Малко разочарована, тя каза:

— Прилича ми на рев на магарета.

Той се засмя.

— Почакай.

Когато излязоха от горичката, пред тях се разкри малко езерце, сгушено в скалиста падина. Клер спря и примига, неспособна да повярва на очите си.

— Какво, за Бога, е това?

Край брега на езерцето се поклащаха дузина същества, най-странните, които някога беше виждала. Високи около метър, черно-белите животни ходеха изправени като хора, но на пръв поглед изглеждаха, сякаш изобщо нямат крака. Клатушкането им беше толкова комично, че тя започна да се смее.

С рев едно от животните започна да дърпа един от другарите си. След кратко боричкане второто побягна към езерото с крясъци, после се гмурна с главата надолу и изчезна.

— Клер, запознай се с пингвините. Пингвини, това е Клер.

Никълъс й подаде ръка и й помогна да прескочи камъните край водата. Въпреки че няколко пингвина отстъпиха във високата трева, останалите сякаш не забелязваха натрапниците. Някои стояха неподвижни като статуи с арогантно вирнати нагоре черни човки. Други припкаха наоколо, сякаш край тях нямаше хора, късаха снопчета трева и събираха камъчета.

Едно от животните приближи с бавна походка, заоглежда Клер с мъничкото си око, след което изкриви глава, за да я разгледа и с другото. Тя отново се разсмя.

— Чела съм за пингвините, но нямах представа, че са толкова прекрасни! Децата ще ги харесат. Мога ли да доведа учениците?

Когато графът вирна вежди, тя си спомни, че училището вече не й принадлежи, не и през следващите три месеца. Но той каза:

— Не виждам защо не, разбира се, стига учениците да не ги тормозят.

Клер се наведе и погали хлъзгавата глава на пингвина, който стоеше неподвижен и я оглеждаше. Черната му кожа беше корава и хлъзгава.

— Мислех, че пингвините живеят само в студените райони. В Британия не е ли твърде топло за тях?

— Тези са чернокраки пингвини, от островите край нос Добра Надежда, където климатът е почти като този в Уелс. — Той хвърли малко камъче. Един пингвин го заразглежда, след което го пренесе при останалите в гнездото си. — Виждаш, че живеят доста добре, макар и да имах много трудности при транспортирането им тук. Трябваше да напълня целия трюм на кораба с торби лед и да ги държа там през горещите седмици от пътуването.

— Учудващо тромави са.

— Само на сушата. Те сякаш летят във водата. Там са подвижни и грациозни като рибите. Наблюдавай онези два пингвина, когато влязат в езерото.

Клер проследи погледа му и видя как телата, ниски, набити и несръчни на сушата, станаха учудващо подвижни и гъвкави под водата. Пингвините за дълго се скриха от погледа им, след което изникнаха на повърхността толкова бързо, че тя едва успя да ги види, преди да изчезнат отново.

— Мога да ги гледам с часове. Разбирам защо си положил толкова усилия да ги пренесеш.

Той изгледа замислено пингвините.

— Преди известно време смятах да създам менажерия, изпълнена изключително с черно-бели животни.

— Затова ли винаги се обличаш в черно и бяло? Май се опитваш да откриеш място, където самият ти ще паснеш идеално?

— Не, защото харесвам зебрите почти толкова, колкото и пингвините. Зебрите са африкански животни, които приличат на понита, но с окраска от черно-бели ивици.

Заинтригувана, Клер се опита да си ги представи.

Още три пингвина се гмурнаха във водата. Никълъс каза:

— По-хубави са в езерото. Приличат на подводен балет. — На лицето му се появи палаво изражение. — Хайде да ги наблюдаваме. Днес е топъл ден — идеално време за плуване. — Той се отдалечи на около десет крачки от каменистия бряг, свали фрака и жилетката си и започна да развързва шалчето си.

Напълно забравила за пингвините, Клер го изгледа с увиснала долна челюст.

— Не можеш просто да си свалиш дрехите и да скочиш във водата.

— Разбира се, че мога. — Той подхвърли шалчето си върху купчината дрехи. — Ако ти бе добра любовница, щеше да направиш същото. Въпреки че тогава можеше и да не стигнем до водата.

— Не говориш сериозно — измърмори тя нервно.

— О, Клер, колко малко ме познаваш. — Той седна върху един камък и издърпа ботушите, после стана и разкопча ризата на врата си. — Надявам се, че пингвините няма да решат да използват дрехите ми за гнездо — икономът ми ще се вбеси.

Когато той издърпа ризата през главата си и разкри гладката си тъмна кожа, тя заекна:

— Пре… престани. Не е прилично това, което правиш.

— Защо? Пингвините, зебрите, пауните и всички останали същества на земята ходят само с кожата, която Господ им е дал. Явно това е неестествено за хората, защото те винаги я покриват. В по-топлите части на света това не се прави. — Той се засмя и хвърли ризата върху нарастващата купчина дрехи.

Гърдите и раменете му бяха толкова красиви и мускулести — като на гръцка статуя, но изпълнени с живот, много по-привлекателни от мрамора. Клер онемя. Не можеше да отклони очи от черните като абанос косми, покриващи гърдите му. Стрелна поглед към тъмната ивица косми върху корема, която изчезваше под ръба на панталоните му.

— Разбира се, ти няма да искаш да се присъединиш към мен. Водата ще е студена, но слънцето грее, а балетът на пингвините е доста рядка гледка. — Той започна да разкопчава панталоните си.

Клер хукна. Без да погледне назад, тя извика задъхано:

— Ще те изчакам при конете.

Силният му смях я настигна в гората.

Клер продължи да тича, докато езерото се скри от погледа й, после спря и се облегна на едно дърво. Сърцето й лудо биеше. Мъчейки се да успокои дишането си, направи ужасяващо разкритие.

Отчаяно искаше да остане и да види голото му тяло.

Ноктите й така силно се забиха в ствола на дървото, че откъртиха парче кора. Как можеше да желае нещо толкова неморално? Как можеше двадесет и шест годишна жена с безупречно поведение толкова бързо да забрави добродетелта?

Съзнанието й трескаво търсеше успокоение и разумно извинение да се върне и да погледа как той плува. Може би… може би, ако видеше Никълъс сега, щеше да омаловажи магическата му мъжественост, така че, ако той пак направи нещо такова, да може да го приеме по-хладнокръвно.

Дори когато събра мислите си, беше сигурна, че се заблуждава. Простата истина беше: желанието й бе толкова силно, че нямаше да устои и щеше да се върне. С лице, сковано и измъчено от укор, Клер се извърна и тихо тръгна обратно. Когато стигна края на горичката, тя се скри зад един храст — знаеше, че ако Никълъс я забележи, ще умре от срам.

С гръб към Клер, той влизаше във водата. Кожата му блестеше в тъмно златисто под слънчевата светлина. Тя се вторачи омаяна в извивката на силния му гръб и стегнатите мускули на бедрата му, изпъкващи при всяка негова крачка. Беше прекрасен като езически бог, в хармония с природата, естествен като вятъра и дърветата.

Тя затаи дъх. Сърцето й се сви, когато осъзна, че никога няма да бъде Ева за своя Адам.

Когато водата стигна до бедрата му, един пингвин се спусна стремително към него. Изведнъж той се гмурна и изчезна, задържайки се под водата толкова дълго, че Клер започна да се безпокои. После изплува в средата на езерото, смеейки се, заобиколен от пингвините.

Колко ли жени са го виждали така и са изгаряли от желание по красивото му мускулесто тяло?

Колко ли жени е прелъстил и забравил?

Мисълта моментално я отрезви. Никълъс бе женкар и филистимлянин, който не се и опитваше да отрече, че върши презрени неща. Присъствието на Клер в живота му бе случайно и временно; вместо да се навърта около него като влюбена доячка, трябваше да се концентрира върху запазването на достойнството си и да остане с неопетнена репутация през отелващите три месеца.

И все пак гледката объркваше чувствата й. Не беше предполагала, че е способна на такива усещания.

Приведена, тя се мушна в горичката и се върна при конете. Разтреперана и ужасно самотна, обви ръце около врата на Ронда и опря лице в топлата й кожа.

С присвит стомах осъзна, че е уязвима за греховната дяволска магия на Никълъс. Когато прие предизвикателството му, вярваше, че ще остане достатъчно силна и морална, за да бъде победена от слабостите и изкушенията на плътта. А само след няколко часа в компанията му заподозря, че лъстивите му дяволски козни могат да бъдат по-могъщи от нейните принципи.

Ако Клер беше такава, за каквато я смятаха хората, тя щеше да има сили да се съпротивлява, но тя не беше. Беше измамница.

През целия си живот упорито се бе опитвала да убеди хората около себе си, че е истински религиозна. Беше пример за набожните методисти, помагаше на тези, които се нуждаеха от помощ, предлагаше утеха на обидените. И така бе успяла да ги заблуди, че никой никога не се усъмни във вярата на дъщерята на Томас Морган.

Но в сърцето си тя продължаваше да таи срамното чувство, че е измамница. Никога не бе изпитвала страст от просветлението и себеотдаването на Бога, което бе сърцето и душата на нейната религия. Нито веднъж не бе познала екстаза на божественото благоговение, макар да го бе виждала в хората около себе си.

Този провал беше най-дълбоката й тайна, която никога пред никого не разкри. Нито пред баща си, който вярваше, че духът й е свят като неговия, нито пред Оуен Морис, който бе неин духовен пастир, но също и съветник на сърцето й.

Не че и липсваше вяра. Тя истински вярваше, че светът е изграден по Божия промисъл — по-добре беше да бъдеш любезен, отколкото брутален; службата бе най-висшата ценност в живота. Повече от всичко тя вярваше — трябваше да вярва — че делата са по-важни от думите. Когато настанеше време за съдния ден, везните щяха да покажат духовното й падение.

Клер притисна с юмрук устни, за да потисне отчаяния си стон. Беше ужасно нечестно — тя не беше непорочна езичница, която можеше да приеме Никълъс без чувство за вина и грях. Нито пък вярата й беше достатъчно крепка, за да й даде сили да се противопостави на неговия свят.

Но едно беше сигурно: през следващите три месеца щеше да познае ада.