Серия
Паднали ангели
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Petals in the Storm, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 81 гласа)
Корекция
Xesiona (2009)
Разпознаване и начална корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Мери Джо Пътни. Падналите ангели

Издателство „Ирис“, 2000

ISBN 954-455-026-7


1.

— Какво, по дяволите, става тук?

Бойният вик на разярения съпруг; Рафи би го разпознал където и да било. Въздъхна. Явно предстоеше сцена на ревност, и то от онези, които най-много ненавиждаше. Пусна прелестната жена, която бе прегърнал, и се обърна към мъжа, нахлул преди секунди в гостната.

Новодошлият беше висок приблизително колкото Рафи и може би на неговата възраст, около тридесет и пет. Макар че при други обстоятелства навярно би бил симпатичен, в този момент изглеждаше готов да извърши убийство.

Лейди Джослин Кендал извика:

— Дейвид! — и се втурна зарадвана към него, но замръзна, забелязвайки изражението на съпруга си. Напрежението помежду им запулсира като кожата на барабан.

Новодошлият наруши тишината с ниския си яростен глас:

— Явно идването ми е едновременно неочаквано и нежелано. Предполагам, че това е дук Кандовър? Или простирате благоволението си и по-нашироко?

Лейди Джослин се олюля от възмущение. Рафи каза хладно:

— Аз съм Кандовър. Страхувам се, че имате предимство пред мене, сър.

Другият мъж изсъска:

— Аз съм Престейн, съпругът на тази жена, макар и не за дълго. — Тежкият му поглед се върна към лейди Джослин. — Моите извинения, че прекъснах развлечението ви. Ще си събера нещата и никога повече няма да ви безпокоя.

И Престейн излезе, затръшвайки яростно вратата. Рафи се зарадва, когато го видя да изчезва; макар да беше специалист по всякакви видове джентълменски забавления, разприте с разярени съпрузи с военно възпитание със сигурност не бяха сред най-предпочитаните му развлечения.

За нещастие сцената още не беше приключила, защото лейди Джослин се сви на кълбо в един тапициран със сатен стол и започна да плаче. Рафи я погледна вбесен. Предпочиташе да подхожда без ангажименти към авантюрите си, да търси взаимното удоволствие и да избягва взаимните обвинения. Така че никога не би докоснал лейди Джослин, ако не му беше казала, че бракът й бил чисто формален. Дамата явно бе излъгала. Той отбеляза:

— Съпругът ви, както се вижда, не споделя вашето убеждение, че сте женени само за пред обществото.

Тя вдигна глава и изгледа Рафи с недоумение, сякаш бе забравила, че е в стаята. Той запита раздразнено:

— Каква игра играете? Съпругът ви не прилича на човек, който би се оставил да го манипулират с ревност. Може да ви изостави, а може и да ви извие врата, но няма да играе такава игричка с любовник.

— Не играя никаква игра — каза тя с разтреперан глас. — Само се опитвах да разбера какво има в сърцето ми. Едва сега разбирам какво съм изпитвала към Дейвид, но е твърде късно.

Раздразнението на Рафи се стопи, когато видя колко млада и уязвима беше тя. И той някога бе също така млад и объркан, а като я гледаше колко е нещастна, само още по-живо си припомни каква разрушителка може да бъде любовта.

— Започвам да подозирам, че под благопристойната ви външност бие едно романтично сърце — каза той сухо. — Ако е така, потърсете съпруга си и прострете очарователното си тяло в краката му с най-унизителни извинения. Сигурно ще си го върнете поне този път. Мъжът прощава много неща на жената, която обича. Само не се оставяйте да ви хване още веднъж в чужди обятия. Съмнявам се, че ще ви прости втори път.

Очите й се разшириха. После тя изрече с глас, близък до истеричния смях:

— Носят се легенди за вашето хладнокръвие, но дори да е така, слуховете не са много справедливи. Самият дявол да беше влязъл, щяхте да го попитате дали играе вист.

— Никога не играйте вист с дявола, скъпа. Той блъфира. — Рафи вдигна ледената й ръка и леко я целуна за сбогом. — Ако съпругът ви устои на вашите ласкателства, чувствайте се свободна да ме уведомите дали бихте желали една приятна и неусложнена връзка. — Той пусна ръката й. — От мене няма да получите нищо повече, знаете го. Преди много години отдадох сърцето си на жена, която го разби, така че сега не ми е останало нищо от него.

Това беше чудесна формула за измъкване, но като погледна красивото лице на младата жена, той се чу да казва:

— Напомняте ми за една жена, която някога познавах.

После се обърна и си тръгна. Излезе от къщата, спусна се по стъпалата и се озова в цивилизованите предели на Ъпър Брук стрийт. Двуколката му го чакаше, той се качи и пое юздите.

Една част от него, която се надсмиваше над собственото му тщеславие, отбеляза с подигравателна веселост колко добре се бе справил дукът с тази сцена. С това име, дукът, Рафи наричаше собствения си публичен образ, на чието създаване и рафиниране бе посветил близо десет години. В кожата на дука той беше безупречният, невъзмутим английски джентълмен, чиято роля никой не можеше да изпълни по-добре от Рафи. Всеки има нужда от хоби.

Но когато зави зад ъгъла и излезе на Парк лейн, в главата му се завъртя тягостната мисъл, че от себе си е малко повече разкрил, отколкото бе добре. За щастие Джослин нямаше да започне да разнася историята, още по-малко пък Рафи.

Спря двуколката пред дома си на Бъркли скуеър, размишлявайки мрачно, че отново трябва да си търси любовница. В седмиците след края на последната си любовна афера не бе успял да намери жена, която да го заинтересува, фактически бе започнал да се чуди дали да не се откаже от благосклонните дами от собствената си класа и да си наеме куртизанка. По-лесно щеше да бъде да поддържа професионална наложница, но подобни жени обикновено бяха алчни и невъзпитани, а често пъти и пълни с болести. Тази перспектива никак не го привличаше.

Затова бе така очарован, когато миловидната Джослин Кендал деликатно го бе осведомила, че се е омъжила само за пред хората и си търси разнообразие. Винаги й се бе възхищавал, но се бе държал на разстояние, защото закачките с невинни създания решително бяха против правилата му. През седмиците, прекарани в провинцията, мислите му често се бяха връщали към нея, затова й се обади веднага щом се върна в Лондон. Уви, през времето, изминало, откакто му бе отправила дискретната си покана, тя като че ли се бе превърнала в обожаваща, макар и объркана, съпруга. Рафи трябваше да си потърси нещо другаде.

За да облекчи потиснатото си състояние, той се поздрави, че е успял да се измъкне така леко от нещо, което би могло да се превърне в извънредно неприятна афера. Би трябвало да внимава повече, а не да се забърква с такава вятърничава романтичка. В действителност той внимаваше, но тя бе наистина нещо свежо, най-привлекателната жена, която бе срещал в последните години. Приличаше по-скоро на…

Той рязко прогони мисълта. Беше се завърнал толкова скоро в Лондон не за да флиртува, а защото бе получил съобщение от приятеля си Люсиен, който искаше да поговорят по работа. Фактът, че ставаше дума за делата на граф Стратмор, подсказваше, че неговите малки проекти обикновено биваха доста интересни.

Където и да отидеше, положението на Рафи му даваше достъп до най-високите слоеве на обществото, а с годините този факт го бе направил полезна част от обширната разузнавателна мрежа на неговите приятели. Рафи се бе специализирал да играе ролята на куриер, когато официалните канали не бяха достатъчно поверителни, но в същото време бе направил и някои дискретни проучвания сред богатите и силните.

Рафи вкара двуколката в конюшнята на двора, надявайки се, че Люсиен този път ще има за него нещо дяволски забавно.

 

 

Люсиен Феърчайлд наблюдаваше развеселен как дук Кандовър си пробива път през претъпканата гостна. Висок, мургав и властен, Рафи идеално подхождаше за ролята на аристократ и че можеше да бъде актьор, а не истинско произведение на класата.

Понеже беше така театрално красив, нямаше нищо чудно в това, че всички жени в стаята го следваха с поглед. Люсиен лениво се зачуди коя ли ще е следващата в дългата редица от бляскави дами, споделяли леглото на Рафи. Дори Люсиен, специализирал се в доставянето на информация, трудно проследяваше нишката.

От вниманието на Люсиен не убягна, че Рафи си послужи с прословутия си леден поглед, за да обезкуражи три нахални нищожества. Но когато дукът най-накрая стигна до приятеля си, хладната му представителна фасада се смекчи от топла усмивка.

— Толкова е хубаво да те видя, Люс. Съжалявам, че не можа да наминеш към Бърн касъл това лято.

— И аз съжалявам, но в Уайтхол беше лудница.

Люсиен обгърна с поглед стаята, даде дискретен сигнал на друг мъж и продължи:

— Нека намерим по-тихо място и да поговорим за новините.

Той изведе Рафи от гостната и двамата се упътиха към един кабинет в задната част на къщата.

Седнаха и Рафи прие една пура от домакина.

— Предполагам, че искаш да ме пратиш някъде.

— Правилно предполагаш. — Люсиен поднесе свещта първо към пурата на Рафи, после към своята. — Какво мислиш за едно пътуване до Париж?

— Звучи идеално. — Рафи задърпа от пурата, докато накрая тя започна да гори равномерно. — Напоследък се отегчих.

— Това няма да е отегчително… пътуването е свързано с жена, която създава притеснения.

— Още по-добре — Рафи дръпна дълбоко от пурата, после остави дима бавно да се процеди през ъгъла на устата му. — Аз да я убивам ли, или да я целувам?

Люсиен се намръщи.

— Първото със сигурност не. А колкото до второто… — той сви рамене, — оставям на тебе да решиш.

Вратата се отвори и влезе един мургав мъж. Рафи стана и му протегна ръка.

— Никълъс! Не знаех, че си в Лондон.

— Двамата с Клер пристигнахме едва тази вечер.

Граф Абърдейл стисна ръката му и се отпусна небрежно на един стол.

Сядайки отново на мястото си, Рафи отбеляза:

— Изглеждаш много добре.

— Женитбата е чудесно нещо — усмихна се дяволито Никълъс. — И ти трябва да си намериш съпруга.

— Превъзходна идея. Чия жена предлагаш? — промълви мелодично Рафи.

След като смехът на двамата мъже утихна, той продължи:

— Предполагам, че кръщелникът ми също е добре.

Промяната в насоката подейства добре. Лицето на Никълъс изведнъж придоби горделивото изражение на млад баща и той започна да описва удивителния напредък на младия Кенрик.

Мъжете в кабинета бяха трите четвърти от групата, която в по-младите им и по-буйни години бе наричана „падналите ангели“. Приятели още от Итън, най-реномираното мъжко училище в Англия, те запазиха братската непринуденост в годините между всяка от срещите. Отсъстващият член беше лорд Майкъл Кениън, който бе съсед на Никълъс в Уелс. След като отдадоха заслуженото внимание на постиженията на детето, Рафи каза:

— Майкъл не е ли дошъл с тебе? Би било хубаво да направим събиране на всичките „паднали ангели“.

— Още не е готов да пътува, макар че се възстановява учудващо бързо. Скоро ще бъде като нов, с няколко нови белега. — Никълъс се разсмя. — Клер настояваше лично да го гледа. Тя е неустоима сила, а той просто не е в състояние да й избяга! Мисля, че твърдоглавата ми жена е единственият човек на света, който може да задържи Майкъл на легло достатъчно дълго, за да оздравее както трябва. Сега, когато той е по-добре, помислих, че Клер се нуждае от почивка, затова я доведох в града.

— Майкъл със сигурност ще се върне в армията така бързо, както Наполеон напусна Елба — каза саркастично Люсиен. — Понеже французите не успяха да го убият в Испания, трябваше да им даде втори шанс при Ватерло.

— Майкъл никога няма да устои на изкушението на хубавата битка, а Уелингтън се нуждаеше от всеки опитен офицер, който можеше да намери — отбеляза Рафи. — Но се надявам, че този път войната вече ще свърши. И на Майкъл може някой ден да му изневери късметът.

Тези думи напомниха на Люсиен причината за събирането.

— Сега, когато и двамата сте тук, нека пристъпим към работа. Помолих Никълъс да дойде, защото по време на пътуванията си из континента му се е случвало да работи с жената, за която споменах.

Другите двама мъже се спогледаха. Рафи каза:

— Винаги съм подозирал, че помагаш на Люсиен при твоите разходки из Европа, Никълъс.

— Циганите ходят навсякъде, аз също. Очевидно и вие сте в играта. — Никълъс хвърли развеселен поглед към Люсиен. — Значи криеш картите си и не позволяваш на Рафи и на мене да разберем един за друг. Изненадам съм, че сега говориш и с двама ни. Да не би внезапно да сме станали по-достойни за доверие?

Макар да разбираше, че Никълъс се шегува, Люсиен избухна:

— В моята работа просто е наложително да казваш на човека само онова, което трябва да знае. Тази вечер нарушавам това изключително правило, защото е възможно да знаеш нещо, което може да помогне на Рафи.

— Предполагам, че въпросната дама е една от твоите агентки — вметна Рафи. — Какви неприятности е причинила?

Люсиен се поколеба, чудейки се откъде да започне.

— Ти вероятно следиш мирната конференция в Париж.

— Да, макар и не отблизо. Преди една година съюзниците бяха склонни да припишат войните на амбициите на Наполеон, затова решенията във Виена бяха доста неопределени. — Люсиен извади пурата от устата си и неодобрително огледа тлеещия й край. — Всичко щеше да бъде много хубаво, ако Наполеон си беше останал в изгнание, но връщането му във Франция и битката при Ватерло вкара лисицата в политическия кокошарник. Тъй като по-голямата част от населението във Франция подкрепяше императора, повечето от съюзниците сега жадуват за кръв. Франция ще бъде третирана доста по-сурово, отколкото преди Стоте дни на Наполеон.

— Всички го знаят. — Рафи изтърси пепелта от пурата си. — Аз къде се вмествам?

— В последните месеци, докато се уточняват новите споразумения, има огромна подмолна борба — започна Люсиен. — Няма да е нужно много, за да се разстроят преговорите и може би да се стигне до война. Сведенията са неблагоприятни. За съжаление моята агентка Маги, чиято помощ беше неоценима, иска да се оттегли и да напусне Париж, колкото може, по-скоро преди края на конференцията.

— Предложи й повече пари.

— Имаме. Но те не я интересуват. Надявах се ти да я убедиш да си промени решението и да остане поне докато конференцията свърши.

— Аха, върнахме се на целувките — каза Рафи с весело пламъче в очите. — Предполагам, че искаш от мене да пожертвам честа си пред олтара на британските интереси.

Люсиен отбеляза сухо:

— Сигурен съм, че можеш да убеждаваш и по друг начин. Ти си дук в края на краищата… тя трябва да бъде поласкана, че те изпращаме във Франция, за да говориш с нея. Можеш да апелираш и към патриотизма й.

Рафи сбръчка чело.

— Макар да съм поласкан от мнението ти за моя чар, нямаше ли да е по-просто, ако някой от дипломатите ви, които така и така са в Париж, беше поговорил с жената?

— За нещастие има причина да смятаме, че един член на делегацията е… ненадежден. От британското посолство изтича тайна информация и това вече ни създаде проблеми. — Люсиен се намръщи. — Може и да виждам призраци там, където ги няма, може и да няма никакъв предател, а само небрежност. Но тази работа е от прекалено голямо значение, за да рискуваме да действаме по несигурни канали.

— Усещам, че се тревожиш за нещо много по-голямо от обикновените дипломатически спорове — каза Рафи.

— Толкова ли е очевидно? — подхвърли ядосано Люсиен. — Напълно си прав… получавам обезпокоителни доклади, че има заговор преговорите да бъдат разстроени, ако не и изобщо прекратени.

Рафи потърка пурата между палеца и показалеца си, опитвайки се да си представи поне едно нещо, което би могло да всее такъв хаос сред съюзниците.

— Да не е съзаклятие за убийство? Всички глави на съюзническите държави с изключение на британския принц-регент са в Париж заедно с видни европейски дипломати. Убийството само на един от тях би било катастрофа.

Люсиен издуха кръгче дим, което образува безупречен ореол над светлокосата му глава.

— Точно така. Надявам се искрено да съм сгрешил, но шестото чувство ми подсказва, че се мътят сериозни неприятности.

— Кой е убиецът и коя е мишената?

— Ако знаех, нямаше сега да говоря с тебе — каза мрачно Люсиен. — Разполагам само със слухове, събирани от половин дузина източници. Има безкрайно много враждебни фракции и още толкова възможни мишени. Затова сведенията ми са така неопределени.

Никълъс се намеси:

— Чух, че миналата зима се опитали да убият Уелингтън в Париж. Възможно ли е сега той да е мишената?

— От това най-много се страхувам — отвърна Люсиен. — След победата му при Ватерло той е най-уважаваният мъж в Европа. Ако са намислили да го убият, само Господ знае какво ще стане.

Рафи се замисли над думите на приятеля си.

— Та значи искаш да убедя тази шпионка да ти изпраща сведения, докато се разкрие заговорът или докато конференцията свърши?

— Точно така.

— Разкажи ми за нея. Французойка ли е?

Люсиен направи гримаса.

— Конспирацията се задълбочава. Запознах се с Маги чрез друг човек и не знам почти нищо за миналото й, но винаги съм смятал, че е британка. Със сигурност говори и изглежда като англичанка. Не съм разпитвал повече, защото най-важното беше, че ненавижда Наполеон и гледа на работата си като на личен кръстоносен поход. Информацията й винаги е била качествена и тя никога не ми е давала причини да се съмнявам в нея.

Долавяйки неизречените му резерви, Рафи отбеляза:

— Но е станало нещо, което те кара да поставяш под въпрос нейната благонадеждност.

— Все още ми е трудно да допусна, че Маги би могла да ни предаде, но не знам дали мога да вярвам на собствената си преценка. Тя може да убеди човека в каквото и да е, и това е една от причините да ни е толкова полезна. — Люсиен се намръщи. — Положението е прекалено сериозно, за да приемаме каквото и да било безрезервно, включително и нейната лоялност. Сега, когато Наполеон е на път към Света Елена, тя може да си постила удобно, като предава британските тайни на другите съюзници. Може би бърза да напусне Париж, защото е спечелила състояние с двойна и тройна игра и иска да избяга, преди да бъде хваната.

— Има ли някакви доказателства, че е нелоялна?

— Както казах, винаги съм смятал, че Маги е англичанка. — Люсиен хвърли поглед към Никълъс. — Познаваш Маги като Мария Берген. Ти неотдавна ми написа писмо и вместо да я споменеш по име, дискретно намекна за нея като за „австрийката, с която си работил в Париж“.

Никълъс подскочи стреснато в стола си.

— Искаш да кажеш, че Мария в действителност е англичанка? Трудно ми е да повярвам. Не само говореше безупречен немски, но и жестикулацията, и поведението й бяха австрийски.

— Нещата се влошават — каза Люсиен, развеселен пряко волята си. — Полюбопитствах и проучих други хора, които са я познавали в по-ранните етапи от кариерата й. Френските роялисти знаят, че е французойка, прусаците казват, че е берлинчанка, а италианците са готови да се закълнат в свещените гробове на майките си, че е от Флоренция.

Рафи не можа да сдържи смеха си.

— Така че вече не е възможно да се каже към кого е лоялна дамата, ако наистина може да се нарече дама.

— Тя е дама, няма никакво съмнение — каза сопнато Люсиен. — Но чия?

Рафи се изненада от силната реакция, защото станеше ли дума за работата му, Люсиен не бе никак сантиментален. И каза меко:

— Какво да направя, ако открия, че предава британците… да я убия ли?

Люсиен изгледа сурово Рафи, несигурен дали забележката му е била само шега.

— Както вече казах, не става дума за убиване. Ако е неблагонадеждна, просто информирай външния министър Касълрий, за да не вярва на онова, което тя му казва. Той може да иска да я използва, за да подава неверни сведения на другите й господари.

— Да видя дали съм схванал правилно — каза Рафи. — Искаш да издиря дамата и да я убедя да използва уменията си, за да разкрие евентуалното съзаклятие за убийство. Освен това трябва да разбера към кого е лоялна и ако има основание да я подозирам, да предупредя главата на британската делегация да не вярва на сведенията й. Така ли е?

— Съвършено правилно. Но трябва да действаш бързо. Преговорите отиват към края си, така че евентуалните съзаклятници ще нанесат удара си съвсем скоро. — Люсиен погледна към Никълъс, който слушаше мълчаливо. — Като имаш предвид общуването си с Маги под самоличността на Мария Берген, имаш ли да допълниш нещо?

— Е, тя несъмнено е най-красивата шпионка в Европа.

Никълъс започна да доказва оценката си за жената, но последвалият разговор не доведе до нищо повече.

Накрая Рафи обобщи:

— Сведенията, които имаме, са абсолютно противоречиви. Явно твоята Маги е превъзходна актриса. Трябва и аз да разиграя театър и се надявам тя да се поддаде на прословутия ми чар.

Тримата станаха и Люсиен запита Рафи:

— Кога ще можеш да тръгнеш?

— Вдругиден. Най-красивата шпионка в Европа? Перспективата изглежда многообещаваща. — Докато гасеше пурата, в очите на Рафи проблесна пламъче. — Обещавам, че ще направя всичко, което ми е по силите, за краля и отечеството.

Приятелите се върнаха в гостната и се смесиха с останалите поканени. След като пообщува с хората, колкото се изискваше от него като гост, на Рафи му се прииска да си тръгне, но се сети, че е забравил да пита как изглежда тази толкова красива Маги. И понеже Люсиен бе изчезнал, Рафи тръгна да търси Никълъс.

Виждайки приятеля си да влиза в една драпирана ниша, Рафи тръгна след него. Но когато дръпна завесата, се спря, придържайки края й.

Никълъс и жена му Клер се прегръщаха в полутъмната ниша. Не се целуваха. Ако беше това, Рафи щеше да се усмихне и да си тръгне без задна мисъл. Но гледката, която се разкри пред очите му, беше по-проста, но и далеч по-вълнуваща.

Клер и Никълъс стояха притиснати един до друг със затворени очи. Ръцете му обгръщаха талията й, а тя бе опряла чело на бузата му. Това бе картина на съвършено доверие и разбиране, много по-интимна и от най-страстната целувка.

Понеже те не забелязаха присъствието му, Рафи се отдръпна мълчаливо с изопнато лице.

Не беше хубаво да завижда прекалено на приятелите си.

 

 

След ден, пълен с трескави приготовления, дук Кандовър беше готов да напусне Англия. Смяташе да пътува бързо, само с един екипаж, слугата си и с гардероб, напълно достоен за ранга му в най-светската европейска столица.

Когато часовникът удари полунощ, той седеше в кабинета си с чаша бренди и прелистваше кореспонденцията от деня, за да види дали има нещо спешно. Почти най-отдолу на купчината намери бележка от Джослин Кендал. Или по-скоро лейди Престейн, тъй като тя се оказа реално омъжена. Той трябваше да престане да използва моминската й фамилия. В бележката тя благодареше на Рафи за добрия съвет да се върне при мъжа си, описваше му радостите на щастливия брак и го подканваше сам да ги опита.

Той се усмихна, зарадван, че нещата са се наредили така. Освен че бе много красива, прочута и невъобразимо богата, Джослин беше и много хубава млада жена. Ако тя и лорд Престейн бяха наистина такива романтици, вероятно щяха завинаги да бъдат щастливи, макар Рафи да се съмняваше в това. Той вдигна чашата си за самотна наздравица в чест на лейди Джослин и щастливия й съпруг, пресуши брендито и запрати чашата в камината.

Наздравицата беше от сърце, но усмивката му придоби кисел оттенък, когато погледна плачевните резултати от неприсъщия за него жест. Бидейки човек, известен с обноските си, би трябвало да постъпва по-мъдро. А сега имаше само една кристална чаша по-малко и неумолимото усещане за загуба.

Той си наля друга чаша с бренди, после седна пак в креслото си и заоглежда библиотеката си с досада. Беше стая с чудесни пропорции, цяла симфония от богатства в италиански стил. Във всичките обширни имения на Рафи нямаше помещение, което да обича повече от нея. Но щом е така, защо, по дяволите, се чувстваше толкова потиснат?

Той уморено си призна, че единственият начин да се отърве от сантименталното си настроение, е да му се отдаде изцяло.

Причината не беше в Джослин; ако толкова много бе искал това момиче, можеше и да се ожени за нея.

Онова, което безпокоеше Рафи, бе начинът, по който тя му напомняше за Марго — за красивата предателка Марго, починала преди дванадесет години. Физическа прилика почти нямаше, но и двете жени притежаваха блестящ весел дух, на който не можеше да се устои. Винаги, когато беше с Джослин, се улавяше, че си спомня за Марго. Тя го бе вълнувала така, както никоя друга жена — и понеже никога отново нямаше да бъде млад, такава нямаше и да се появи.

Докато отпиваше от брендито, той се помъчи да мисли хладнокръвно за Марго Аштън, но не успява да се върне разумно към спомена за първата си любов. На практика първата и последната; опитът завинаги го бе излекувал от романтичните илюзии. Но тогава илюзията изглеждаше толкова истинска.

Марго не беше най-красивата жена сред познатите му и със сигурност не най-богатата или от най-добро потекло. Но тя притежаваше невероятно много топлота и чар и блестеше с неподражаема жизненост.

Сладко-тъжни картини нахлуха в главата му. Първия път, когато я видя; първата нерешителна, магична целувка; дългите игри на шах, когато формалните ходове прикриваха по-дълбоката и по-страстна игра; срещата с приятно изненадания полковник Аштън, когато Рафи със запъване му поиска ръката й.

Най-ярък от всичко бе споменът за сутринта, когато се бяха срещнали в Хайд парк за утринна езда. Докато препускаше по тихата Мейфеър стрийт, бе преросил лек дъждец, но когато навлезе в парка, небето се бе прояснило. Далеч пред него, извивайки се в блестящия от зората въздух, се сияеше пъстроцветна дъга. Докато я съзерцаваше, Марго се бе появила от мъглата в подножието на дъгата, яхнала сребристосива кобила като кралица на феите от някоя вълшебна приказка.

Тя се бе засмяла и бе протегнала ръка към него, живо съкровище от другия край на дъгата. Дори тогава той бе осъзнавал, че това е просто оптична илюзия от въздух и светлина, но тя му се бе сторила като най-истинската и реална действителност.

Само две седмици по-късно всичко свърши, дойде краят и на илюзиите му.

Съжаляваше най-много заради това, че скъсването бе причинено от собствената му ревност и гняв. Ако на двадесет и една години бе имал днешното си хладнокръвие, ако бе успял да приеме нейната невярност, през всичките тези години щеше да се радва на приятелството й.

Защото, след като всичко свърши, най-много му липсваше нейното присъствие. Знаеше, че времето преувеличава спомените. Защото никоя жена не би могла да бъде толкова желана, колкото я рисуват спомените. Но винаги щеше да му липсва начинът, по който Марго бе се смяла с него, или въздействието на нейните менящи цвета си очи, които срещаха неговите от другия край на стаята така томително, че той забравяше за целия свят.

Бленуването му се прекъсна, когато столчето на чашата изпращя в ръката му, поряза пръстите му и го поля с бренди. Той се изправи и изруга при вида на поразията. Нямаше представа, че столчетата са толкова крехки. Икономът му щеше да мърмори дни наред, когато откриеше, че липсват цели две чаши от кристалния сервиз.

Рафи стана и се запъти нагоре към спалнята си. Малката доза меланхолично самосъжаление действаше поетично, но утре от ранна утрин му предстоеше тежък ден. Време бе вече да погребе спомените за безразсъдната си младост и да си отпочине малко.