Мери Джо Пътни
Неприлично предложение (23)

22

Джордж Мадок нямаше време да се подготви за посещението на своя работодател. Лорд Майкъл Кениън прекрачи прага на кантората му, без да позволи на чиновника да съобщи за него.

Мадок не позна мършавия, с жесток поглед новопристигнал, съвсем променения млад лорд, който го нае преди четири години. И въпреки това, когато непознатият заговори, дълбокият му глас не можеше да бъде сбъркан.

— Съжалявам, че нахлух, без да те предупредя, Мадок, но неочаквано реших да дойда в Пенрийт.

Мадок бързо се изправи на крака и пое предложената ръка.

— Лорд Майкъл, каква изненада — заекна той. — Не знаех, че сте в Британия.

— Преди няколко месеца се върнах за лечение. И след като войната завърши, ще продам назначението си, така ще мога да участвам по-активно в управлението на делата си. — Без да изчака покана, лорд Майкъл седна. — Ще започна с… Искам да видя счетоводните книги за последните четири години.

— Нима има оплаквания от управлението ми? — сковано попита Мадок, опитвайки се да звучи повече възмутено, отколкото разтревожено.

— Не, няма — осигурил си много добри печалби. Само искам да се запозная отново с работата. — Негово благородие плахо, безрадостно се усмихна. — След толкова години в армията трябва да се науча пак да живея в цивилния живот.

— Разбира се. — Мадок мислеше трескаво. — Главните счетоводни книги от миналите години са в дома ми. Ще ги взема и ще ви изпратя всичко наведнъж. В странноприемницата ли ще отседнете?

— Не, ще бъда в Брин. Сега съм тръгнал натам, но реших да спра и първо да се видя с теб.

— За постоянно ли се връщате?

Кениън сви рамене.

— Не знам колко дълго ще остана. Не бързам да си тръгвам — Уелс е много приятно място през пролетта.

— Желаете ли чаша чай или може би нещо по-силно?

— Няма нужда. — Лорд Майкъл отново се изправи и започна да крачи неспокойно из обширната кантора. — Лорд Абърдар създавал ли ти е някакви проблеми?

— Малко — сепна се Мадок. — Как разбрахте?

— Видях го в Лондон и ми изнесе лекция за безопасността на мината — мрачно отвърна Кениън. — Скарахме се — дори използвахме насилие.

Мадок изсумтя:

— Графът май не осъзнава, че мините винаги са били опасни.

— Точно това му казах и аз. — Негово благородие лордът се извърна, изражението му беше сурово. — Влизал ли е в моята собственост?

— Само веднъж. Заповядах му да напусне и поставих охрана да наблюдава мината през нощта. Не се е връщал.

— Отлично. Ако Абърдар отново дойде, очаквам да вземеш всички необходими мерки, за да го отстраниш.

Плаха мисъл се прокрадна в ума му, но Мадок все пак я изрече:

— За да бъда откровен, дори да създава неприятности, имах някои опасения, ако забраня влизането на графа, защото той е ваш приятел.

— Беше. Вече не е — каза Мадок с глас, студен и пронизващ като зимен вятър. — Абърдар ни създаде доста неприятности. И няма да му позволя да попречи на делата ми. Информирай ме незабавно, ако се опита пак да създаде неприятности.

— Много добре, сър. Утре сутринта ще изпратя главните счетоводни книги.

С рязко кимане на глава лорд Майкъл напусна кантората и затвори вратата след себе си.

Мадок се отпусна в стола, после взе графата с уиски от шкафчето и с разтреперана ръка си наля огромна доза. Лорд Майкъл Кениън винаги е бил много хитър, но сега се беше превърнал в истинска заплаха. Защо не убиха това чудовище на полуострова?

Мадок беше доволен от себе си — постъпи разумно, като запази преправените счетоводни книги. Тази вечер щеше да ги прегледа, за да се увери, че в тях няма нищо, което да накара проклетият лорд да застане нащрек. Освен това от мината се получаваха добри печалби. Не толкова, колкото бяха по-рано, но нямаше нищо в счетоводните книги, което да разкрие злоупотребите, които Мадок бе извършил.

И въпреки това завръщането на Майкъл беше беда. Когато купи мината и ентусиазирано се включи в работата, този мъж имаше отвратителния навик да се появява ненадейно там, където най-малко го очакваха и беше нежелан свидетел. Можеше да забележи несъответствията между сметките, фиктивно похарчените пари за дървен материал, греди, подпори и несъществуващите подобрения в галериите на мината. А също можеше да се натъкне на местата, откъдето Мадок получаваше изгодния си страничен доход. Трябваше временно да преустанови това.

Когато уискито успокои ръцете му, той се облегна назад и се намръщи. Син на пазача в работилница в Суонзи, той беше работил упорито, за да постигне всичко това. Четири години бе управлявал мината с такива грижи, сякаш беше негова собственост и нека бъде проклет, ако хрисимо приеме нарежданията на надменния аристократ.

За нещастие този надменен аристократ беше собственик на компанията. За известно време Мадок трябваше да играе ролята на покорен слуга. При добър късмет Кениън скоро щеше да се отегчи и да напусне долината, и нещата щяха да се върнат към нормалния си ход. Но ако той не…

Мадок не се безпокоеше да довърши мисълта си, но едва след като напълни отново чашата си с уиски, започна да обмисля какво може да направи, за да укрепи позицията си. Първата му идея имаше преимуществото, че беше проста и със сравнително добър шанс за успех. Ако се провали, щеше да опита по-сложна схема, която да се нуждае от вербуването на други мъже. Винаги имаше риск, но ако се наложи, той знаеше къде да намери главорези, които щяха да извършат всичко, каквото им нареди, и след това да си държат езиците зад зъбите.

Когато приключи с уискито, зловеща усмивка се появи на лицето му. И макар първата му реакция при завръщането на лорд Майкъл да беше гняв, колкото повече мислеше, толкова по-ясно виждаше, че това беше и шанс да получи това, което заслужава. Беше по-умен от Абърдар и Майкъл Кениън и работеше по-упорито. И тъй като онези двамата бяха глупаци, беше дошло време Джордж Мадок да стане най-силният мъж в долината.

 

 

Когато видя малкия Олуен Лойд ожесточено да преследва изплашения пингвин, Клер постави ръка върху рамото на детето.

— Не дразни бедното животно, Олуен. Помисли си колко разтревожен може да бъде от толкова много непознати, които дразнят него и приятелите му.

Всъщност пингвините понасяха нашествието много добре. Когато птицата учудено забеляза, че детето не го последва, спря да се клатушка и започна разсеяно да кълве тревата. Олуен се наведе и вдигна бялото пухче, което беше паднало на земята, после пресметливо изгледа пингвина.

— Няма да го нараня, госпожо Морган — обеща тя. Забелязвайки, че Олуен вече стискаше пълна шепа с бели и черни пухчета, Клер попита:

— Искаш да занесеш това вкъщи, за да го покажеш на братчето си ли?

Детето отвърна важно:

— Ако си събера достатъчно пухчета, може би ще мога да си направя мое пингвинче.

Клер се усмихна.

— Може би кукла, но само мама и татко могат да направят истинско пингвинче бебе.

Олуен изсумтя.

— Ще видим.

Когато момиченцето продължи да събира още пухчета, Клер се засмя, после огледа със задоволство тълпата ентусиазирани деца. Пикникът при пингвините имаше страхотен успех.

На следващия ден след срещата на методистката група тя уговори с Марджед да доведе децата, за да видят странните животни. Приятелката й заяви, че вече наближава първи май и какъв по-добър начин да отпразнуват пролетта освен с пикник?

Организирането на екскурзията не бе трудно, което беше добре дошло, защото имаха само два дни, за да се приготвят. Три каруци от Абърдар бяха постлани със слама и закарани пред училището. На тях натовариха кикотещите се деца заедно с няколко майки, чиято задача беше да предпазват превъзбудените деца от прекатурване. И после каруците тежко се придвижиха до Абърдар през имението и нагоре по пътеката до езерото с пингвините.

Дори прочутото с непостоянството си уелско време им помогна, денят беше слънчев и топъл. Не че дъждът щеше да провали екскурзията; уелсци са корави хора, дори и децата. И въпреки всичко синьото небе и лекият бриз бяха за предпочитане.

Вместо да се вози в каруцата, Клер яздеше Ронда, малко и кротко уелско конче. Никълъс също беше с жребеца си. Тя се изненада, когато сам й предложи да придружи похода, но си призна с искри в очите, че иска да защити пингвините от опасната радост на малчуганите.

Каквито и да бяха причините, той се забавляваше също като децата. Когато Клер го наблюдаваше, установи, че е способен да изживее мигове, присъщи на малките деца. Едва ли бе имал тази отличителна черта в характера през детството си. Завиждаше му, защото дори не можеше да си спомни да е изпитвала някакво подобно чувство на просто и невинно удоволствие, което видя върху лицето му, докато хранеше пискащите от радост пингвини от варела с риба.

Тя познаваше различна радост в неговите прегръдки… А когато той сръчно изтегли едно мокро дете от езерото, Клер извърна пламналото си лице. И макар да живееха заедно като брат и сестра, необузданите й спомени отпреди не я напускаха.

Така е по-добре, убеждаваше се тя. Преди съзнанието й да успее властно да се възпротиви, тя се присъедини към другите жени, които започнаха да раздават овнешки пай и стафиден кейк, приготвени от готвачката в Абърдар. За щастие кошниците бяха препълнени с храна, защото по-големия дял трохи и кейк получаваха пингвините.

Небето беше започнало да се заоблачава и когато всички се нахраниха, настана време да се приберат вкъщи. Никълъс вдигна малчуганите върху каруците, повечето се търколиха върху сламата и задрямаха като малки кученца. Когато преброиха всички, той даде знак на каруцарите да потеглят.

Никълъс и Клер тръгнаха последни. И понеже своенравният жребец не беше безопасен за любопитните деца, той яздеше кротък дорест кон.

— Беше много забавно. Трябва отново да го направим.

Тя се усмихна и насочи Ронда след каруците.

— Радвам се, че мислиш така, защото наистина нямаш избор. Когато децата се приберат вкъщи и разкажат на семействата си, общественият натиск ще те принуди да организираш празник, на който цялото село ще иска да присъства. Мисля, че неделя следобед ще е най-подходящо.

Той се засмя.

— Много добре. Какво ще кажеш за Еньовден, 21 юни? Ако цялото село дойде, вероятно ще бъде най-добре да организираме пикника в по-ниската част, на откритото пространство, и да допускаме на малки групи хората при пингвините. Не искам алчните животни да се откажат от рибата и да започнат да се хранят само със стафиден кейк.

Дълго време яздеха в мълчание. Отпред гласът на Марджед се изви в песен и скоро въздухът се изпълни с тънките гласчета на все още будните деца. За Клер това беше един от онези мигове в живота, през които щастието преливаше в сърцето й.

Бяха минали една трета от разстоянието надолу по склона, когато Никълъс небрежно подхвърли:

— Може би не си чула, но вчера в долината се е върнал Майкъл Кениън. Казват, че е отседнал в имението Брин и се занимава с моите дела.

Клер рязко извърна глава.

— Той е тук?

— Така казват. — Никълъс леко се усмихна. — Не се плаши, Кларисима. Брин е единствената къща, която Майкъл притежава и е нормално да живее в нея.

— Не е нормално, ако е решил да поднови кавгата. — Тя огледа разтревожено хълмовете. — Той е опасен мъж, Никълъс.

— Да, но и умен. Едва ли ще реши да ме убие, щом ще бъде първият заподозрян човек — спокойно изрече Никълъс. — Предполагам, че когато се е успокоил след дуела, си е спомнил какво му казах за мината и е решил да провери.

Клер промълви колебливо:

— Надявам се, че си прав.

За няколко мига настана тишина, когато свърши едната песен и започна нова. Сега небето беше сиво и се чу тътен от далечна гръмотевица. Миг по-късно прокънтя нов гръм, много по-близо. Понито на Клер подскочи от уплаха, а дорестият кон на Никълъс изцвили тревожно и пронизителният рязък звук изпълни въздуха с напрежение.

Никълъс ругаеше ожесточено, докато се мъчеше да се задържи върху седлото. След като успя да успокои жребеца, той се наведе и потупа Ронда по хълбока.

— Скрий — се зад скалата отпред — изкрещя той. — Веднага!

Понито препусна в галоп, а дорестият кон го последва. За малко Клер да падне от седлото, но след няколко ужасни мига, тя успя да запази равновесие. Понесоха се надолу по склона, докато пътеката направи завой и те се прикриха зад една висока скала.

Никълъс извика:

— Сега можеш да намалиш. Тук сме в безопасност.

Клер дръпна юздите на коня си и извърна поглед към Никълъс. Преди да попита какво е причинило този галоп, тя видя кръвта, стичаща се по врата на дорестия кон.

— Мили Боже, било е изстрел от пушка, а не гръмотевица! — задъха се тя. — Добре ли си?

— Чувствам се чудесно. Кеъсар беше улучен, но куршумът не успя да ме засегне. — Той наведе глава и огледа раната на коня. — Само леко е одраскан. Има рана, но не е опасна.

— Не е опасна? — изкрещя Клер. — Можеха да те убият!

— Нямаше да е първият случай, когато бракониер застрелва някого. Имахме късмет. — Той избърса потните струйки по врата на дорестия кон и процеди няколко ругатни за успокоение.

Клер изпита силно желание да го удари.

— Сериозно ли мислиш, че изстрелът е съвпадение със завръщането на лорд Майкъл в Пенрийт? От един ден е тук, и вече се опитват да те убият.

Никълъс спокойно я изгледа.

— Съвпадение е, Клер. Откъде Майкъл ще знае къде да ме намери днес?

— Всеки в долината знае за днешния пикник — остро възрази тя. След като обмисли мълчаливо думите й, Никълъс отвърна:

— Ако Майкъл искаше да ме застреля, нямаше да го направи там, където куршумът може да улучи жена или някое дете от каруцата. — Той притисна носната си кърпа върху врата на коня, за да спре кървенето. И както в Лондон, той добави: — Нито щеше да пропусне.

И понеже знаеше, че нервността й няма да подобри положението, Клер попита по-спокойно:

— Не е ли по-безопасно, ако се уверим, че стрелецът е бил лорд Майкъл? Ако вземеш предпазни мерки, може да спасиш живота си.

— Какво искаш да направя? — Никълъс подкара коня си в равен ход. — Мога да разбера откъде дойде изстрелът, но няма да е лесно да се открие кой е стрелял. Ако отида при властите и обвиня Майкъл в опит за убийство, ще отхвърлят обвинението, защото нямам никакво доказателство. И дори този куршум да бе предназначен за мен, няма да прекарам останалата част от живота си, като се крия и свивам от срах далеч от прозорците, за да не ме застрелят — бих предпочел да съм мъртъв. Не ти го казвам, за да успокоя тревогите ти, Клер — искрено вярвам, че бе случаен изстрел на бракониер. Ако Майкъл е тръгнал срещу мен, щеше да бъде лице в лице.

— Колко време ще го оправдаваш? — безпомощно изрече тя. — И въпреки че приемам твоята лоялност, не разбирам как може да си сигурен в това, което Майкъл ще извърши. Не си го виждал от години, и може много да се е променил.

За кратко Никълъс язди в мълчание. Накрая каза:

— Няма човешко същество, което да е напълно предсказуемо, но е възможно да познаваш достатъчно добре човек, за да разбереш границите на това, което може да направи. Майкъл е от малкото хора, които познавам доста добре. Не се изненадвам, че е разгневен, огорчен и съкрушен — винаги се е измъчвал от тези чувства. Но в същото време честта е такава необходима част от съществуването му, както кръвта и въздухът. Да, той е опасен. Но никога няма да повярвам, че е подъл.

— Вчера ходи до колибата в имението на Кениън и намери доказателство, че там се преработва сребро — каза тя. — Утре с Оуен ще слезете в рудника да търсите още доказателства за незаконното добиване на метали. Когато доказваш това, мислиш ли, че лорд Майкъл ще стои със скръстени ръце, докато проваляш предприятието му?

Той спокойно я погледна.

— Не искам да провалям компанията му. Всичко, което трябва да направи, е да осигури по-голяма безопасност и да поддържа мината. Но ако избере по-трудното… — Никълъс сви рамене. — Така да бъде.

Предугадила собствените си мисли върху неговите устни, тя строго изрече:

— Не съм те карала да прекараш останалата част от живота си скрит вкъщи, но най-малкото може да бъдеш внимателен.

— Не се тревожи — докато бях в Лондон, промених завещанието си. Ако нещо ми се случи, ти ще станеш управител и ще получиш голяма сума, за да направиш каквото е необходимо за благополучието на Пенрийт. И добра заплата, която да компенсира загубеното ти време и усилия. — Той й отправи иронична усмивка. — Наистина трябва да се молиш Майкъл да ме убие, защото ти и селото ще имате полза от смъртта ми.

Този път тя го удари или поне се опита, замахна разярено към лицето му с отворена длан.

Никълъс ловко улови ръката й и я задържа неподвижна във въздуха, докато дърпаше юздите на дорестия си кон. Когато нейното конче покорно спря, той попита:

— Защо беше това?

— Как се осмеляваш да ми говориш да се моля за смъртта ти. — Сълзи се стичаха по бузите й. — С някои неща човек не трябва да се шегува.

— Животът е шега, Кларисима. — Той докосна устните си с върха на пръстите й, после пусна ръката й. — А смехът е единственият начин да оцелееш. Не трябва да се тревожиш за мен.

— Нямам избор — прошепна тя. — И ти го знаеш.

Лицето му се изопна и той се извърна, после отново леко пришпори коня напред.

Докато яздеха мълчаливо по пътеката, тя знаеше, че той я бе разбрал, видя го в очите й. Но нямаше чак такава проницателност, че да го знае по-добре от нея.