Мери Джо Пътни
Неприлично предложение (18)

17

Много от гостите в балния салон искаха да поздравят Никълъс с добре дошъл у дома. Освен дружелюбните поздрави, той получи три досадни предложения и пет ясни намека — добре, че остави Клер с Люсиен. Не че имаше нещо против ревността й — намираше я за доста гальовна. Всеки ден Клер ставаше все повече жена и по-малко непорочна учителка.

Когато Никълъс стигна до игралната зала, Майкъл Кениън отдавна си беше отишъл, ако въобще е бил там. Никълъс попита няколко мъже дали са виждали лорд Майкъл, но никой не беше сигурен. Разочарован, той се върна да потърси Клер и Люсиен.

Докато прекосяваше приемната, той видя някакъв мъж с дрехи, напрашени от пътуване, да влиза и да се насочва забързано към дук Кандовър, който все още посрещаше закъснелите си гости. След като той му каза нещо, Рафи се задави в кашлица, после се извърна и се втурна нагоре по стъпалата, като взимаше две наведнъж. Никълъс се опита да предположи какво би могло да предизвика такава реакция в мъж, пословичен с хладнокръвното си спокойствие, конкуриращо дори това на Люсиен, но не откри отговор във въображението си. Сви рамене и влезе в балната зала, където се вихреше кадрилът.

Само след няколко минути успя да открие Клер — до високата фигура на Люсиен. Когато Никълъс ги доближи, музиката рязко спря по средата на танца. Последва тишина, а гласът на Рафи проехтя из балната зала.

— Приятели мои, имам чудесни новини.

Никълъс вдигна поглед и видя дука на балкона пред малкия оркестър. С треперещ от вълнение глас, Рафи съобщи:

— Току-що получих вестта, че Наполеон е абдикирал. Войната официално е приключила.

В балната зала настана зашеметяваща тишина. После се чу одобрителен възглас. Все повече гласове се присъединиха и от бурните викове сякаш потрепериха стените на Кандовър.

Присъединил се към въодушевените възгласи на тълпата, Никълъс си пробиваше път към Клер — целувката щеше да е идеален начин да отпразнува победата. За негово огромно разочарование Люсиен, който беше по-близо, го изпревари, ликуващо прегърна Клер и я вдигна във въздуха.

След като я пусна отново, Никълъс я издърпа в обятията си и измърмори на приятеля си:

— Предполагам, че ще бъде доста грубо да те пробода в дуел, така че другия път си намери твое момиче за целуване.

Неочаквано Люсиен се захили и го потупа по гърба.

— Войната приключи! Въпреки всичко ние успяхме!

Зашеметена, като че ли го виждаше за първи път, Клер обви ръце около врата на Никълъс и дълго и горещо го целуна. Щом успя да си поеме дъх, тя каза с благоговение:

— Въпреки че военният гений на Наполеон му изневеряваше през последната година, трудно е да се повярва, че е настъпил краят. Най-накрая сключихме мир.

Никълъс си спомни за опустошените от войната страни в Европа, които бе видял и ръцете му притиснаха по-силно Клер.

— Благодаря на Господ, че войната не стигна до британска земя. Загубите ни бяха леки в сравнение с това, което изстрадаха повечето нации в Европа.

Със сияещо лице Люсиен каза:

— Имам късмет, че никога няма да ми се наложи да направя нещо полезно в живота си.

Никълъс се засмя.

— След всичко, което направи за своята страна през последните няколко години, имаш право да прекараш останалата част от живота си, излежавайки се на слънце.

Заобикаляха ги подобни сцени на ликуване. Наблизо стоеше по-възрастен мъж във военна униформа с празен ръкав. Оцелялата му ръка притискаше съпругата му и двамата плачеха, без да се срамуват. Дори „статуите“ изоставиха ролите си и скочиха на пода, за да се присъединят към празненството. Възторжени възгласи се разнесоха за Уелингтън, а след малко и за войската му.

Никълъс отново вдигна поглед към балкона с музикантите и се скова.

— Не е ли това Майкъл, там горе, този, който говори с Рафи?

Люсиен се вторачи към балкона.

— Той е. Навярно иска да разбере дали Рафи е научил някакви подробности. Бог знае, че Майкъл е платил много по-висока цена за свободата от повечето хора тук.

— Имаме късмет, новината сигурно е повишила настроението му.

Като улови Клер за ръката, Никълъс си запробива път през възторжената тълпа. Люсиен веднага ги последва. Клер трябваше да подтичва, за да не изостане. Изкачиха стълбите в преддверието, после свиха вляво по един дълъг, слабо осветен, коридор, равен по дължина на двуетажната бална зала.

В далечния край на коридора дукът и висок, дългокрак мъж излязоха от вратата, която водеше към балкона с оркестъра, След тях музикантите засвириха триумфален марш, който заглъхна, когато дукът затвори вратата.

Когато Рафи и придружителят му тръгнаха по коридора, увлечени в сериозен разговор, Клер заразглежда майора, лорд Майкъл Кениън. Люсиен го бе описал като много слаб мъж, оприличил го беше на дръглив вълк и беше вярно, че след неотдавнашната си болест той беше отслабнал, почти измършавял. И все пак изпъкналите скули на лицето му бяха все още свежи и красиви и той се движеше с увереност на атлет. Изглеждаше достоен член на падналите ангели. Особено, помисли си тя весело, след като лъскавата му червеникавокафява коса допълваше черните и руси коси на другите членове.

Когато го видя, Никълъс намали крачка.

— Поздравления, Майкъл. Като един от мъжете, които се бориха за тази свобода, имаш по-голямо право от всеки тук да празнуваш.

Лорд Майкъл се скова на мястото си, оживлението върху лицето му замръзна и той леко се олюля. Очите му бяха тъмни, но преобладаваше зеленият цвят.

— Ще ти се да накърниш щастливите ми мигове, Абърдар — отвърна той с дрезгав глас. — При тези обстоятелства ще забравя какво съм се заклел да направя, ако някога отново те видя, но се махай от погледа ми, преди да съм променил решението си.

Никълъс продължаваше да държи ръката на Клер и тя усещаше студените му пръсти. С горчиво състрадание тя осъзна — въпреки предупрежденията на Люсиен Никълъс наистина не вярва, че старият му приятел може да му стане враг.

Дори сега вероятно още не вярваше, защото кротко каза:

— Странен поздрав след години на раздяла. Да опитаме ли отново? — Той пристъпи напред и подаде ръка. — Мина много време, Майкъл. Радвам се да те видя жив след битките на полуострова.

Другият мъж се отдръпна назад, сякаш беше видял усойница.

— Нима мислиш, че се шегувам? Не е така.

Дукът се обади остро:

— Ако ще дискутирате нещо, моят кабинет е по-добро място от този коридор.

Той бързо поведе останалите към стаята под коридора. След като запали няколко свещи, Рафи каза:

— Тази вечер не е време за размахване на саби. Ако нещо ви е измъчвало през годините, Майкъл, сега е моментът да се разреши.

Когато напрежението изпълни и наелектризира въздуха в стаята, Клер разбра, че е станала почти невидима. Тези мъже се бяха срещнали в суровите условия на светския живот и бяха израсли заедно. Като всички приятели, щяха да бъдат оплетени в мрежата на общите си преживявания и спомени през дългите години — радост и съжаление, раздори и подкрепа. Сега един от тях заплашваше да разкъса мрежата на парчета.

Майорът се оттегли зад бюрото на дука и яростният му пронизващ поглед напомни на Клер за подгонен хищник.

— Не е твоя работа, Рафи. Нито път твоя, Люсиен. — После се обърна към Никълъс, в гласа му ясно се долови искрено съжаление. — Когато чух, че си напуснал страната, помислих си, че е по-безопасно да стоиш надалеч.

С напрегнат глас Никълъс попита:

— Имаш ли нещо против да ми обясниш какво съм направил?

— Не се прави на невинен, Абърдар. Другите могат да ти повярват, но не и аз.

Рафи понечи да каже нещо, но Никълъс вдигна ръка и го спря.

— За момент забрави за злодеянието, в което си ме набедил, Майкъл. Трябва да говоря с теб по обществени дела. Мината ти в Пенрийт е в крайно опасно състояние. Не само управителят ти застрашава работниците, но вероятно извлича и незаконни печалби. Ако нямаш време или желание да се заемеш сам, продай ми обратно компанията, за да мога да направя необходимото.

След кратък миг на недоверие майорът избухна в гръмогласен смях, от който по гърба на Клер полазиха тръпки.

— Ако Мадок те е разгневил, ще му повиша заплатата.

Клер знаеше, че гняв, не по-малък от нейния, беше обзел Никълъс, но той успя да задържи гласа си равен:

— Не превръщай мината в кокал между нас, Майкъл. Хората, които живеят в опасност, са невинни.

— Превърнал си се в баба, Абърдар — студено рече майорът. — Мините винаги са били опасни, и така ще бъде и занапред. Миньорите го знаят, и го приемат.

— Има разлика между кураж и безразсъдна храброст — отвърна Никълъс. — През последните няколко седмици изисках данни за нещастните случаи и смъртността в подобни мини. Тази в Пенрийт е четири или пет пъти по-опасна от другите и има вероятност да се случи страшна катастрофа. Видях го със собствените си очи.

— Бил си в моята мина? — Зелените му очи се присвиха. — По дяволите, стой надалеч отсега нататък. Ако чуя, че си навлязъл в моята собственост, ще накарам Мадок да те съди.

— Започвам да разбирам защо си го направил свой управител — говориш точно като него — мрачно продума Никълъс. — Ако не вярваш в това, което ти казвам, увери се сам. Сигурен съм, че не си от този тип чиновници, които биха се забавлявали да видят работниците си пострадали и със сигурност ще се съгласиш, че мината се нуждае от подобрения. Единствено ти си в състояние да направиш бързи промени, така че, проклятие, поеми отговорността си.

Майкъл изкриви от ярост лице.

— По дяволите, с нищо не съм ти задължен.

— Не забравяй, че аз притежавам тази земя — ако откажеш да подобриш условията, ще намеря начин да прекратя договора. Не бих искал да се обръщам към съда, защото много хора могат да умрат, докато магистратите вземат решение, но ако се наложи, ще го направя. — Гласът на Никълъс стана рязък. — И заявявам пред Бога, че ако загинат хора, докато ми се сърдиш, лично аз ще те държа отговорен за това.

— Защо си губим времето? — Майкъл издърпа от джоба си смачкани ръкавици и заобиколи бюрото. Преди някой да разбере какво прави, той злобно удари с ръкавиците лицето на Никълъс — Напълно ли съм ясен? Кажи името на секунданта си, Абърдар.

В последвалата смразяваща тишина ясно се долавяха далечните звуци от празненството. Клер усети, че се вцепенява от ужас. Това не можеше да е вярно — лорд Майкъл не може да иска дуел на живот и смърт с мъж, когото не е виждал от години — човек, който му е бил близък приятел.

Бузата на Никълъс почервеня, но той не отвърна на удара с удар. Вместо това изгледа стария си приятел, сякаш го виждаше за първи път.

— Войната може да подлуди хората и очевидно точно това се е случило с теб. — Той се извърна към Клер и тя видя мъка в очите му. — Не искам да се бия с побъркан. Хайде, Клер. Време е да си вървим.

Никълъс хвана ръката й и я поведе към вратата. Когато вдигна ръка към дръжката, Майкъл процеди със злобен глас:

— Страхливец!

Изведнъж нещо изсвистя и върхът на остър нож се заби във вратата между Клер и Никълъс. Тя се вторачи в трептящата дръжка, ужасена от близкото разстояние, на което беше преминало смъртоносното острие. Никълъс тихо й каза:

— Не се тревожи, Клер. Ако искаше да ме улучи, щеше да го направи. — Той хвана ножа и го издърпа от дървото, после се обърна с лице към другия мъж. — Не искам да се бием, Майкъл — повтори той. — Ако искаш да ме убиеш, ще трябва да извършиш хладнокръвно убийство, но не мога да повярвам, че толкова много си се променил.

С пламнали от гняв очи майорът процеди:

— Увереността ти е заблуда, Абърдар, но предпочитам да те убия честно. По дяволите, бори се!

Никълъс поклати глава.

— Не. Ако искаш, ме смятай за страхливец. Напълно съм равнодушен за заблудата ти. — Той отново улови ръката на Клер.

Майкъл започна да барабани с пръсти по махагоновото бюро.

— Малката ти развратница знае ли, че си убил дядо си и съпругата си?

С рязко движение, толкова бързо, че Клер не можа да го проследи, Никълъс вдигна ръка и хвърли обратно ножа през стаята. Той се заби в бюрото на милиметри от пръстите на Майкъл.

— Клер е дама, нещо, което очевидно не си способен да разбереш — отвърна той, но вече с неспокоен глас. — Много добре — ако искаш да се бием, така да бъде. Но след като ти ме предизвика, изборът на оръжието ще е мой.

Люсиен понечи да каже нещо, но Майкъл го прекъсна. Със злорадство в гласа той каза:

— По всяко време, на което и да е място, с всякакво оръжие.

— Времето — сега — решително заяви Никълъс. — Мястото тук. Оръжието — камшик за езда.

Лицето на майора придоби тъмночервен цвят.

— Камшик за езда? Не се подигравай, Абърдар. Изборът е между пистолет и саби. Дори ръкопашен бой с ножове, ако искаш, но не и нещо толкова банално като камшик.

— Това са моите условия. Приеми ги или си тръгвам. — Никълъс се усмихна с ледена усмивка. — Помисли си какво удоволствие ще бъде да ме бичуваш с камшика — ако си достатъчно добър, в което се съмнявам.

— Достатъчно съм добър, за да одера кожата ти, което напълно заслужаваш — изръмжа Майкъл. — Много добре, да започваме.

Рафи избухна.

— Стигнахте доста далеч! И двамата сте си загубили ума. Няма да позволя това в моето имение.

Люсиен тихо се обади:

— Ако Майкъл е твърдо решен да упражни насилие, бих предпочел да стане тук, в наше присъствие.

Люсиен и Рафи си размениха погледи. С огромно нежелание дукът изрече:

— Може би си прав.

Никълъс попита:

— Люси, ще ми станеш ли секундант?

— Разбира се.

Майорът изля гнева си върху лорд Стратмор.

— В Пенрийт има една поговорка: приятелят на моя враг е и мой враг. Остави го да си намери някой друг.

Люсиен решително му се противопостави:

— Смятам и двама ви за мои приятели, а най-важното задължение на един секундант е да се опита да разреши спора без проливане на кръв. Можеш да ми кажеш какви са твоите оплаквания и все още има шанс Никълъс да ти отговори.

Майкъл поклати глава.

— Няма да говоря какво се е случило. Никълъс знае и ако желае, нека си признае. Но щом настояваш да бъдеш негов секундант, вече не сме приятели.

— Ако е така, то е по твое желание — сериозно отвърна Люсиен. Майкъл се извърна към херцога.

— Ще ми станеш ли секундант, или също ще застанеш на страната на този лъжлив циганин?

Рафи сърдито го изгледа.

— Непочтено е да участваш в дело на честта, където мъжът не знае защо е бил предизвикан.

Майорът повтори:

— Ще ми станеш ли секундант?

Рафи въздъхна.

— Добре. Като твой секундант ще те помоля, ако има нещо, което Никълъс може да направи — да се извини или някакъв друг начин да отговори на оплакванията — така че да се разреши спора без дуел, да му дадеш тази възможност.

Устните на Майкъл се разтегнаха в усмивка.

— Не. Това, което той направи, не може да бъде поправено.

Рафи и Люсиен отново се спогледаха. После дукът каза:

— Много добре. Градината зад къщата ще бъде подходящо място. Доста е студено, така че се надявам да няма гости в храстите. Ще взема два камшика от стаичката с принадлежностите за езда и ще се срещнем там.

Те излязоха един по един от кабинета и последваха Рафи по коридора към задната част на къщата. Когато Клер тръгна с тях, Люсиен се намръщи.

— Не трябва да идваш. Дуелът не е място за жени.

Тя също се намръщи.

— Всичко в този нелеп дуел е ненормално, затова се съмнявам, че моето присъствие може да влоши нещата.

Докато Стратмор се колебаеше, Никълъс се обади:

— Спести си излишните приказки, Люси. Клер е успявала да поддържа ред сред малките деца, така че ще може твърдо да излезе насреща на всеки един от нас.

Клер си помисли, че той изглежда най-спокоен от всички. И понеже беше видяла уменията му с камшика, знаеше, че може да се справи, но отношението на лорд Майкъл я потрисаше. Майорът умееше да се владее и ако сега не успееше да убие Никълъс, Бог знае какво щеше да направи след това.

Те се спуснаха по тясно стълбище и излязоха навън. Клер потрепери, когато пристъпиха в студената априлска нощ. Никълъс свали фрака си и го метна върху раменете й.

— Ето. Няма да ми трябва.

Тя кимна и придърпа топлия вълнен плат пред гърдите си. Трудно й беше да си представи, че само преди половин час си прекарваше чудесно.

Градината беше по-голяма от повечето подобни около лондонските къщи. Зад сградата имаше малък подиум, предназначен за танци през лятото. Стълбове с факли се издигаха в ъглите и Рафи и Люсиен ги запалиха. Вятърът раздухваше огъня, диви пламъци озаряваха градината.

Сега, след като дуелът беше неизбежен, майорът изглеждаше по-спокоен. Никълъс свали и шалчето си. Внимателно съблече жилетката си, събу обувките и чорапите и остана бос.

След като огледаха мястото, Райф и Люсиен сериозно провериха двата камшика и се съгласиха, че бяха еднакво здрави. Когато камшиците бяха предложени на двамата дуелиращи, Никълъс взе този, който беше по-близо, изплющя с ремъка, после кимна одобрително. Майкъл направи същото, очите му блестяха в очакване.

Дукът твърдо заяви:

— Няма определени правила за дуел с камшик, така че ще ги въведем сега. Заставате с гръб един до друг, всеки прави осем крачки, когато кажа, после се обръщате. Ще хвърля кърпичката си. След като докосне земята, можете да започнете. — Той хвърли строг поглед към двамата мъже, после прикова очи в майора. — Дуелът ще се счита за приключил, когато лорд Стратмор и аз решим, че е необходимо. Ако някой от вас не спре, когато кажа, че е време да прекратите, тогава ще ви спрем с Божията помощ. Ясно ли е?

— Ясно — отвърна Никълъс. Противникът му не си направи труда да отговори.

Люсиен се отдалечи от другите мъже и издърпа Клер встрани.

— Останете тук — рече той с тих глас. — Камшиците имат голям обхват.

Тя кимна мълчаливо, като се опитваше да не мисли какво може да се случи. Макар камшикът да не беше смъртоносен, с него можеше да се извади око. Съмняваше се, че Никълъс хладнокръвно щеше да осакати противника си, но Майкъл навярно си мислеше, че ослепяването на врага му ще бъде подходящо отмъщение.

Като в зловеща жива картина дуелиращите преминаха през изискания ритуал — опряха гърбове, отдалечиха се на осем стъпки, след което дукът извика:

— Сега!

След като двамата мъже се извърнаха и се изправиха един срещу друг, Рафи вдигна кърпичката си и я пусна. Хипнотизирана, Клер се взираше в яркото парче плат, което летеше надолу. Но преди да достигне земята, лек порив на вятъра улови тъканта и тя се понесе към градината.

Без да забелязва, че кърпата не е докоснала земята или може би не желаещ да чака повече, лорд Майкъл замахна. Неподготвен, Никълъс вдигна ръка, за да защити лицето си. Ремъкът на бича се уви около китката му със зловещ съскащ звук, раздра ризата и нарани плътта му.

Когато тъмночервена кръв обагри ръкава на Никълъс, долетя злорадният глас на майора:

— Първата кръв, Абърдар.

— Няма да забравя да започна по-рано следващия път. — Никълъс замахна с бича си. Чу се тихо заплашително свистене, след което тънка червена ивица се появи върху бузата и челюстта на противника му. Майкъл не можа да потисне ахването си, но това не му попречи да нанесе нов удар с камшика. Този път той замахна към краката на противника си. Никълъс подскочи във въздуха като танцьор и злокобният кожен ремък мина под него. И преди да се приземи, той изплющя с камшика си. Неравен ален белег се появи върху гърдите на Майкъл и отново потече кръв.

Без да се обезсърчава, майорът пак замахна с бича. Когато Никълъс се наведе встрани, за да пое удара с рамо, Клер притисна юмрук към устата си, за да сподави вика си. Бе наблюдавала бой между ученици и веднъж между пияни миньори, но това, което виждаше сега, представляваше примитивна дивашка схватка.

С ръмжене Майкъл скочи напред, за да може да удари от по-отблизо.

— Чакам това от години, чудовище.

Учуден, Никълъс изви китка и камшикът прегради удара на другия мъж. Когато коженият ремък се уви около него, той каза:

— Тогава можеш да изчакаш още малко.

Той издърпа камшика си в опит да обезоръжи Майкъл. Другият мъж се свлече на колене, но успя да задържи оръжието си. Около минута двамата мъже се бореха напрегнато един срещу друг, мускулите им изпъкваха. После ремъците рязко се разплетоха и противниците залитнаха назад.

Вместо отново да удари, Никълъс се присви и отскочи встрани с вдигнат и готов за замах камшик. Майкъл зае подобна стойка и те започнаха да се въртят в кръг с плавни ловки движения.

Дори при променливата светлина не можеха да се объркат двамата мъже. Никълъс, циганинът, стъпваше леко и подвижно, докато Майкъл, войникът, беше агресивен и твърдо решен да унищожи врага си. Не се чуваше никакъв звук освен лекото скриптене на ботушите на майора върху камъка.

Когато Никълъс успешно избегна новия удар, Майкъл се задъха:

— Добър си в измъкването — като всеки мръсен циганин.

— Не се срамувам от това, което съм, Майкъл. — С рязко извъртане на китката Никълъс направи нова резка върху ризата на другия мъж. — Можеш ли да кажеш същото?

При подигравателния му тон Майкъл изпадна в страшна ярост. Майорът се спусна в атака, размахвайки камшик и сипейки порой от удари. Докато зловещите звуци на кожения ремък, впиващ се в жива плът, отекваха през двора, мъчителен вопъл се изтръгна от гърлото на Клер. Защо Никълъс не отстъпеше назад, а понасяше тези мъки, без да вдига ръка, за да защити главата си?

Тя разбра защо, когато Майкъл пристъпи напред в кръглата площадка и прехвърли тежестта си на единия крак. Този момент бе изчаквал Никълъс. Той прецизно замахна с камшика и ремъкът му се уви около глезена на Майкъл.

И макар самият бич да нанесе лека рана, когато Никълъс внезапно дръпна дръжката с двете си ръце, другият мъж загуби равновесие и падна. От тласъка той се претърколи на земята и главата му силно изкънтя върху каменната плоча.

Изведнъж всичко свърши — Майкъл лежеше неподвижен, като мъртъв в смразяващата тишина, нарушавана единствено от дрезгавото дишане на Никълъс. Клер благодари на Господ, че Никълъс спечели. После се спусна и коленичи до поваления мъж. Имаше известен опит от училищни наранявания, затова спокойно и внимателно огледа кървящата рана на глава му.

Никълъс приклекна до нея. Ризата му висеше на парцали и кръв се стичаше най-малко от дузина рани, но след бърз поглед Клер се увери, че те бяха само повърхностни. Самият той сякаш не ги забелязваше. Цялото му внимание беше насочено към мъжа в безсъзнание. С разтреперан глас Никълъс попита:

— Лошо ли е ранен?

Клер не отговори, преди да провери пулса, дишането и раната на главата на Майкъл.

— Не мисля. Определено е изпаднал в несвяст, но смятам, че черепът му не е счупен. Раните на главата винаги кървят обилно, затова изглеждат по-зле, отколкото са. Има ли някой носна кърпа?

В ръката й се спусна кърпа с изящна бродерия „К“. Тя силно притисна прегънатото парче върху раната. Никълъс измърмори:

— Благодаря на Господ, че не е толкова зле. Исках да го поваля, а не да го убивам.

— Не се обвинявай — сериозно изрече Люсиен. — Той те въвлече в тази кавга. Ако беше избрал пистолети или саби, сега един от вас щеше да е мъртъв.

— Беше глупаво от моя страна да позволя да ме въвлече в какъвто и да било двубой — ядосваше се Никълъс. — Видяхте как се държа Майкъл. Мислите ли, че ще приеме това като окончателно разрешение на спора?

Тишината, която последва бе достатъчно категоричен отговор.

Когато първата кърпичка се напои с кръв, Клер използва друга, този път с инициала „С“ върху нея. За щастие кървенето почти спря. Никълъс развърза шалчето си и го използва, за да направи груба превръзка, която да задържи втората кърпа на място. Клер каза:

— Трябва да го преместим, колкото е възможно, по-скоро и по-наблизо. Може ли да остане тук, ваша светлост?

— Разбира се. — С удивен поглед дукът добави: — И тъй като успя да се пригодиш към тази банда хулигани толкова успешно, по-добре е да ме наричаш Рафи.

Клер се изправи на крака.

— Не знам дали ще мога да наричам дук с малкото му име.

— Не мисли за мен като за дук, а като за някой, който се е провалил на първия урок на Никълъс по риболов.

Тя се усмихна, разбирайки, че хуморът разкриваше облекчението му, че нищо лошо не се е случило.

— Много добре, Рафи.

Дукът попита:

— Люси, мислиш ли, че ще можем да го внесем вътре? Предпочитам да не викам слугите.

— Ще се справим — чу се отсеченият отговор. — Тежи много по-малко, отколкото трябва.

Когато двамата мъже внимателно вдишаха Майкъл, разкъсаната му риза се свлече през лявото рамо до кръста. Всички се вторачиха изненадано и Никълъс затаи дъх.

— Бил е ранен от шрапнел в Саламанка — мрачно обясни Рафи. — Очевидно е било по-лошо, отколкото ми разказа.

След като изправиха Майкъл на крака, той, изглежда, започна да се връща в съзнание толкова, колкото да се отпусне с ръце, преметнати над раменете на приятелите си.

Никълъс обу чорапите и обувките си, после взе камшиците. Докато с Клер следваха другите в къщата, тя мислено благодари на Бога, че двубоят не приключи с нещастен случай. Облекчението, което почувства, бе слабо, защото се страхуваше, че Никълъс беше прав — дуелът тази вечер нямаше да задоволи лорд Майкъл.

 

 

Напрегнат и измъчен, Никълъс отказа да лекува раните си. Той прие наметалото на Рафи, тъй като беше изключено да облече собствения си тесен и изрязан фрак. След няколко минути с Клер се отправиха с каретата към къщи. Гостите на бала бяха все още така погълнати от празненството, че никой не им обърна внимание, когато напуснаха имението.

Не разговаряха, докато колелата на каретата трополяха по улиците на Мейфеър. Никълъс седна срещу Клер, придържайки се за предния ръб на седалката, за да не докосва наранения си гръб.

Веднага след като се прибраха, тя каза:

— Преди да си легнеш, искам да почистя раните ти. — Изгледа го със строгия си учителски поглед. — Знам, че ти прави удоволствие да се държиш стоически, но всичко си има граници.

Той й отправи подигравателен поглед.

— Съгласен съм, а също и трогнат. Къде искаш да осъществиш лечението си?

— Предполагам, в твоята стая. Ще сменя тази рокля и с Поли ще намерим някои медицински принадлежности. — Тя влезе в собствената си спалня, където дремеше Поли. Прислужницата бързо се разбуди и помогна на Клер да се съблече, после отиде за бинтове и медикаменти.

Може би като наказание за неверието й синята й рокля беше съсипана от кръвта на лорд Майкъл и от допира със земята. Тя облече удобната си бяла памучна нощница и наметна отгоре красив червен халат, който беше част от новия й лондонски гардероб. След като среса косата си и я сплете в хлабава плитка, тя седна, за да изчака Поли.

Нервното напрежение по време на дуела намаля и тя изведнъж се почувства изтощена. Облегна се на стола люлка, притисна длани в слепоочията си и започна да се люлее, когато неочаквано стресът от вечерта я връхлетя с пълна сила. Всеки удар с камшика в този смъртоносен дуел се беше врязал в съзнанието й. Ако лорд Майкъл беше спечелил или се бяха дуелирали с пистолети или саби… Тя потрепери и се опита да отклони в друга посока мислите си.

Макар да бе изпитала смъртен страх, когато гледаше как лорд Майкъл напада Никълъс, сега дуелът беше приключил и сърцето й страдаше за майора. И въпреки че обвиненията му срещу Никълъс бяха плод на разстроеното му съзнание, той очевидно си вярваше и мъката му беше искрена. Тя въздъхна. Не беше първият войник, разсипан от войната. Тъжно си помисли, че нямаше да бъде последният. Може би след време съзнанието му щеше да се излекува — надяваше се да е така.

Но дотогава той представляваше реална заплаха за Никълъс. И макар графът да не вярваше, че старият му приятел е способен на хладнокръвно убийство, Клер не беше сигурна. Може би беше време вече да се върнат в Уелс. Майкъл загатна, че няма да преследва Никълъс — далеч от погледа му можеше да се заличи и в съзнанието му.

Когато Поли се върна с поднос с бинтове, лекарства и легенче с топла вода, Клер надигна измореното си тяло от стола. Като взе подноса, тя изпрати домашната прислужница да си легне и се запъти по коридора към спалнята на Никълъс. Вратата беше леко открехната, така че я бутна с крак и влезе.

Никълъс беше коленичил пред огнището и прибавяше въглища в огъня. Клер за малко да изпусне подноса, когато го видя, защото на пръв поглед й се стори, че е гол. Като го погледна отново, забеляза, че около кръста си е увил хавлиена кърпа. Гледаше да го накара да се държи прилично, макар душата й съвсем да не желаеше това.

Почувства се обезсилена, гледайки отблизо красивото му мускулесто тяло, на което срамежливо се бе възхищавала при плуването му с пингвините. Но много по-обезпокоителна беше гледката на раните му. Малко късно се сети, че той е свалил дрехите си, за да й помогне да лекува раните му. Мисълта я успокои — беше тук като медицинска сестра, не като любовница.

Когато приключи с разпалването на огъня, той постави паравана пред камината, после стана и вдигна чашата си от масата.

— Искаш ли малко бренди? Тази вечер може би е подходяща да опиташ силно питие.

След кратко премисляне наум тя каза:

— Основен принцип на методистите е да взимат решения според това, какво им е на сърцето, а моето сърце казва, че нещо успокояващо би било добре дошло.

Той наля мъничко бренди и й подаде чашата.

— Пий внимателно. Много по-силно е от шерито.

— Няма ли да ме насърчиш да пия повече? Чувала съм, че шаблонният метод да прелъстиш една жена е като я напиеш.

— Обмислял съм го, но няма да бъде спортсменско — отвърна той. — Ще те прелъстя честно и само с твоето съгласие.

— Не, няма да успееш нито честно, нито с мое съгласие — твърдо заяви тя. И макар след първата глътка бренди да се задъха, тя се наслади на приятната възбуда.

Докато преглъщаше, проследи с поглед как той кръстосва стаята с чаша в ръка. Полугол представляваше влудяваща гледка. Опитвайки се да бъде обективна, тя отбеляза, че ръцете и горната част на гърдите и гърба му бяха понесли всички наранявания. Красивите му мускулести крака не бяха засегнати…

„Спокойно, Клер, помни, че трябва да останеш спокойна.“ След като остави чашата си върху масата, тя оживено каза:

— Време е да започвам работа. Ако обичаш, седни на табуретката.

Той мълчаливо се подчини. Клер започна грижовно да мие раните му с топла вода, за да премахне песъчинките и конците, залепнали от удара на камшика. Той се взираше напред и от време на време отпиваше от брендито. Опитваше се да не се разсейва от лекото вълнение на изпънатите му мускули. Всички успокоителни мисли я напуснаха, когато болката премина границите на стоицизма му и той неволно се намръщи.

След като напръска с пудра откритите му рани, тя каза:

— Разкъсванията са на най-различни места и вероятно болят ужасно, но са доста плитки и не кървят. Очаквах раните да са по-лоши.

— Ударите с камшик могат да бъдат много лоши, когато жертвата не може да избяга от ремъка, както, ако си вързан за стълб и те налагат с пръчка — разсеяно отвърна той. — Движещата се мишена не получава толкова телесни повреди.

Тя насочи вниманието си към лявата му ръка, която беше нарязана и контузена на няколко места. Пръстите му се впиха в чашата, когато почисти засъхналата кръв от дълбоката рана върху китката му.

— Странно е, че всички рани са върху горната част на тялото ти. Лорд Майкъл не успя да развихри въображението си — удряше все на едно и също място.

Никълъс се протегна за гарафата и си наля още бренди.

— Опитваше се да ме хване за врата. Ако беше успял да увие ремъка около гърлото ми и го издърпаше, както аз направих с глезена му, щеше да има успех.

Ужасена, тя се скова.

— Искаш да кажеш, че умишлено се е опитвал да направи това, за да те убие?

Никълъс вдигна вежди.

— Разбира се. Майкъл каза, че иска да ме види мъртъв, а той държи на думата си.

Ръцете на Клер започнаха да треперят. Като се вгледа в лицето й, Никълъс стана и я съпроводи до най-близкия люлеещ се стол. Тя зарови лице в шепите си. Не можеше да отхвърли ужасното видение за това, което би могло да се случи, ако майорът бе успял да увие ремъка на камшика си около врата на Никълъс.

— Съжалявам — не трябваше да ти казвам — измърмори Никълъс и се върна на табуретката. — Нямаше шанс. Веднъж или два пъти съм виждал подобна кавга между цигани, така че съм запознат с основните тактики на дуела с камшик.

След кратка напрегната борба да избегне истеричния припадък, тя вдигна поглед.

— Той наистина е луд. Имаш ли някаква представа защо е насочил гнева си срещу теб, а не срещу някой друг?

— Не е ли по-разумно да попиташ дали Майкъл каза истината, когато ме обвини за смъртта на жена ми и на дядо ми?

Тя направи нетърпелив жест с ръка.

— Мисля, че се опитваше само да те разгневи, а смъртта им беше подходящо средство. Освен това, съмнявам се, че се е интересувал от моята реакция. Беше по-заинтересован да те предизвика и се опитваше да отдалечи приятелите ти от теб.

Никълъс се надигна и започна отново да крачи из стаята.

— Много хладнокръвно. Разбира се, минала ти е мисълта, че може да съм убиец.

— Разбира се, преди четири години, когато те умряха, го приемах за възможно. — Тя сплете пръсти и ги остави в скута си, решена да бъде спокойна. — И въпреки, че лесно се гневиш, наистина не мисля, че си способен на такова престъпление.

Той си играеше със звънчето, после го наниза на стойката на леглото.

— Нима има различни видове престъпления?

— Разбира се — отвърна тя. — Лесно е да се повярва, че лорд Майкъл е способен на убийство. Мисля, че същото се отнася и за Люсиен, при крайни обстоятелства — определено той може да бъде груб, когато е необходимо. Но въпреки че си опасен, както си пролича тази вечер, ти би предпочел да се засмееш или да се оттеглиш от трудната ситуация. Не мога да си представя, че би убил, освен при самоотбрана. Дори тогава ще го направиш единствено ако не можеш да го избегнеш.

Устните му се изкривиха.

— За малко да убия Майкъл тази вечер.

— Щеше да е нещастен случай — рязко възрази тя. — Нима мислиш, че не забелязах как отстъпваше? Той има някакви умения с камшика, но ти си по-добър. Можеше да го разкъсаш на парчета, ако беше пожелал. Вместо това позволи да бъдеш ранен по-лошо, отколкото е необходимо, докато чакаше да ти се отдаде възможност да го повалиш.

— Забелязваш твърде много неща. — Той се доближи до скрина и започна да изважда монети. — Може би прекалено много.

„Забелязвам всичко за теб, Никълъс.“ Пръстите й се вплетоха по-здраво едни в други.

— Баща ми работеше с най-различни хора вкъщи. Не можех да помогна, но понаучих нещо за човешката природа.

— Умело анализира Майкъл, Люсиен и мен и способностите ни за престъпления — отбеляза той. — Какво ще кажеш за Рафи?

Тя се замисли.

— Едва го познавам. Предполагам, че е като теб — от този тип мъже, които няма да се впуснат в битка, но който ще се справи доста добре, ако не може да се избегне проблемът.

— По-опасна си, отколкото си мислех — каза той с шеговит тон. — Напълно си права, като каза, че обичам да се измъквам — мисля, че това е присъщо за всички цигани. Винаги сме били преследвани — за да оцелеем в надбягването, трябваше да се научим да прибираме палатките си и да се измъкваме, вместо да чакаме да бъдем избити.

— Този, който се бори и после бяга, живее, за да побегне на другия ден — изрецитира неточно тя.

— Вярно, така е. — Той започна да си играе със сребристата кутийка за карти. — Попита ме защо Майкъл е избрал мен за своя мишена. Предполагам, че яростта му е заради стария граф. И тъй като беше отблъснат от собствения си баща, херцог Ашбъртън поради неизвестни за мен причини, Майкъл и дядо ми се сближиха много. Старият граф много пъти е повтарял, че би предпочел Майкъл да е негов наследник, а не аз. — Никълъс извади изрисуваните карти от кутийката и га разстла като ветрило между палеца и показалеца си. — Дядо ми беше здрав и силен мъж до смъртта си. Може би Майкъл наистина вярва, че съм убил стареца с някаква смъртоносна циганска отрова или с черна магия.

Решавайки, че Никълъс ще бъде безпристрастен за това, което го е наранило дълбоко, тя попита:

— Завиждаше ли на Майкъл за това, че се е сближил с твоя дядо?

Той събра картите и ги прибра в кутийката.

— Може и да съм обръщал внимание, когато бях по-млад, но след като Майкъл се премести в Пенрийт, вече не ме интересуваше. Щом това правеше и двамата щастливи — Майкъл да играе ролята на заместник-внук, те имаха тая свобода. Прекарвах повечето време някъде другаде.

Клер се чудеше дали старият граф, за да нарани внука си, напълно умишлено е настроил двамата младежи един срещу друг. Можеше ли графът да бъде толкова нечестен и жесток? Ако е така, той трябваше да отговаря за много неща. Клер се надяваше, че отговаря за постъпките си на много горещо място.

Мислейки, че след като приключи с работата си ще се прибере в спалнята си и ще се строполи върху леглото, тя взе едно шишенце с билкова отвара, накара Никълъс да седне на мястото си до дрешника и започна да го пръска върху малките сухи рани, където кожата не беше толкова раздрана.

Той затаи дъх, когато тя докосна болезненото място на гърба му, но не помръдна.

— Какво ще кажеш за себе си, Клер? Способна ли си да извършиш престъпление? Никога не си се опитвала да ме убедиш, че си сладникаво-сантиментална госпожица, която няма да прогони пингвините.

— Вярвам, че мирът е по-добър от войната и ранените бузи са за предпочитане пред строшените глави. — Тя намаза драскотината, която се спускаше от ключицата до ребрата му. — Но въпреки че не съм особено горда да си го призная, предполагам, че мога да бъда жестока, ако защитавам онези, за които се грижа. Например, ако някой от селището дойде в училище и заплаши моите деца. — „Или ако някой заплаши Никълъс.“

Тя се извърна към подноса и взе бинта.

— Ще привържа само най-лошите рани. — Нави бинта на китката си и започна да полага муселиновата лента около гръдния му кош.

Той попита невинно:

— Как целува Люсиен?

— Какво? — Толкова се изненада, че за малко да изпусне бинта. — О, точно така, той ме целуна, когато съобщиха за абдикирането на Наполеон. Беше доста добра целувка, предполагам — наистина не забелязах. — Тя мушна края на бинта под ръката му и го завърза в здрав възел на върха на рамото. Муселиновата лента изглеждаше много бяла върху тъмната му кожа. — Но той не може да е като теб.

— Следващия път ще го нахокам. Ще му кажа колко разочарована си била от уменията му.

— Разбира се, че няма… — Тя го изгледа недоверчиво. — О, шегуваш се.

— Разбира се — неочакваните идеи са моят силен коз. — Никълъс стана и разкърши рамене. — Защо мислиш, че Люсиен може да бъде безпощаден? Права си, но се учудвам, че си разбрала това след като си го срещала само няколко пъти, и то когато се е държал доста прилично.

Тя започна да подрежда медицинските принадлежности.

— Почувствах нещо. Въпреки че изигра ролята си на секундант много добре, имаше нещо, което ме караше да си мисля за него като за закалена стомана. — Тя леко се усмихна. — Уплаших го, когато предположих, че към задълженията му в британското правителство е включено и събиране на военни сведения и че ти си работил за него.

— Мили Боже, разбрала си? Стигнала си до това заключение сама? — Никълъс изпи на един дъх останалото бренди, после погледна замислено към гарафата.

— Вземи лауданум — предложи тя. — Ефектът ще бъде по-мек, отколкото да се опитваш с бренди.

— Не се нуждая от повече. — Устните му се присвиха и той постави празната чаша до гарафата. — Благодаря ти, че ме закърпи. Съжалявам, че първият ти бал приключи така.

— Е, беше незабравимо изживяване. — Тя вдигна подноса и се запъти към вратата.

— Клер, не си тръгвай още — каза Никълъс, нотка на напрежение се прокрадна в гласа му.

Тя се извърна.

— Да? — Той се взираше през прозореца към тихата улица, дишаше много учестено, а пръстите на дясната му ръка се свиваха и отпускаха. След като не получи отговор, тя попита: — Има ли нещо друго?

Като че ли всяка дума му я вадеха от гърлото с гореща маша:

— Клер, ще… останеш ли при мен през останалата част от нощта?

— Искаш да остана да спя с теб? — изненадано повтори тя, още по-смаяна след въпроса му за целувката на Люсиен.

Той се извърна от прозореца и хрипливите звуци на тежкото му дишане изпълниха въздуха. Изведнъж осъзна, че за първи път след срещата с лорд Майкъл той я поглеждаше открито и тя се уплаши от силата на болката в погледа му.

Не можеше да е неочаквано, безразсъдно хрумване, очевидно безпристрастието му е било игра. Изпита желанието да се удари. Макар да имаше претенции, че умее да разбира хората, беше претърпяла горчив провал и не бе разгадала непривичната му напрегнатост и нежеланието му да срещне открито погледа й.

Сега, когато грижливо прикриваната фасада беше пропукана, тя видя какво се крие под нея. Сърцето й се сви — макар да предположи, че мъката му се дължеше на горчивата болка на мъж, вярващ в приятелството и предаден от близък другар, действителността беше далеч по-лоша от това, което си представяше.

Без да разтълкува изражението й, той колебливо каза:

— Не като любовница, а… като приятел. — Стисна пръсти отново и вените изпъкнаха като въжета. — Моля те.

Искаше й се да заплаче. Вместо това остави подноса и прошепна:

— Разбира се, щом искаш.

Той прекоси стаята и енергично я притисна в обятията си. Тя запротестира.

— Не искам да те нараня.

— Не ме нараняваш — напрегнато изрече той.

Не му вярваше, но беше ясно, че се нуждае от близост, за да надвие физическата болка. Копнежът му беше напълно осезаем — за топлина, за приятелство, за нещо, което можеше да облекчи предателството след тази вечер.

Внимателно, избягвайки раните, тя обви ръце около кръста му и отпусна глава на гърдите му. Стояха така дълго време. Когато дишането му възвърна нормалния си ритъм, той я пусна и каза:

— Трепериш. Качи се в топлото легло, а аз ще дойда след минута. — Той влезе в гардеробната. Тя изгаси свещите, съблече халата си и го метна върху стола. Осветена единствено от тлеещите въглища в камината, Клер се мушна в леглото. И макар да изпитваше срам, нито за миг не се усъмни, че върши нещо нередно — състраданието сега имаше по-голямо значение от благоприличието.

Минута по-късно той се върна, облечен с нощната си риза. Усмихна се леко, предполагаше, че бе сложил дрехата от уважение към чувството й за девически свян, макар да си личеше, че никога не е била носена. Изглеждаше нормално, с изключение на самотата, изписана върху лицето му.

Той се мушна в леглото отляво, така че тя остана до по-леко ранената му страна. След като я целуна нежно по устните, Никълъс издърпа главата й върху рамото си и вплете пръсти в косата й.

— Не искам да бъда сам — прошепна той.

— И аз се радвам, че не съм сама тази нощ — искрено изрече тя, когато се намести до него. Макар да усещаше болката му — и физическа, и душевна — тя знаеше, че присъствието й го успокоява, както нищо друго не би могло.

Проговори само веднъж, като каза мрачно:

— Винаги ме е наричал Никълъс.

Тази вечер Майкъл бе използвал само обръщението Абърдар. Тя се закле наум: никога нямаше да бъде от хората, които ще предадат приятелството на Никълъс.