Мери Джо Пътни
Неприлично предложение (4)

3

Никълъс се събуди със силно главоболие, каквото напълно заслужаваше. Той полежа неподвижно със затворени очи и обмисли състоянието си. Очевидно прислужникът Барни му беше навлякъл нощна риза и го бе сложил да си легне.

Той леко надигна глава, после се отказа, след като му се стори, че тя ще се пръсне. Беше страхотен глупак и сега си патеше. За нещастие не беше изпил достатъчно бренди, за да заличи спомена за онова, което се беше случило предишния следобед. Като си помисли за свадливата стара мома, която нахлу в дома му и му хвърли в лицето нелепото си предизвикателство, той не знаеше дали да се смее, или да плаче. Успя да проумее последствията, но не можеше нищо да направи.

Разтревожен, той си представи какви ги е надробил, но спомените бяха твърде ясни, за да си позволи да ги отрече. Имаше късмет, че Клер Морган не дойде въоръжена — можеше да реши, че дългът й на методистка беше да отърве света от благородника, живеещ като паразит. Той почти се усмихна при тази мисъл. Доста се бе забавлявал от сблъсъка им, но се молеше след зряло обмисляне тя да реши да си остане у дома и да отмени споразумението им. Жена като нея можеше сериозно да обърка един мъж.

Вратата се отвори и се чуха приближаващи се тихи стъпки. Вероятно Барни идваше да провери дали се е събудил. Предпочитайки да остане сам, Никълъс продължи да държи очите си затворени, а стъпките се отдалечиха.

Но не за дълго. След пет секунди върху главата на Никълъс се изля ледена вода.

— Проклятие! — изрева той, надигайки се с мъка. Би убил Барни, този проклетник.

Не беше слугата. Никълъс отвори очи и с мътен поглед различи Клер Морган, която стоеше на безопасно разстояние с празна порцеланова кана в ръка.

В началото се почуди дали няма странен кошмар, но не повярва, че би могъл да сънува нито изражението на самодоволна гордост върху лицето на Клер, нито леденостудената вода, която попи нощната му риза. Той процеди:

— Защо, по дяволите, го направи?

— Утре сутринта се превърна в утре следобед и вече три часа чакам да се събудиш — спокойно отвърна тя. — Достатъчно дълго, за да изпия чашата чай, да обобщя списъка с исканията си за Пенрийт и да направя кратък оглед на къщата и да разбера какво трябва да бъде направено, за да стане това място прилично. Чаках доста дълго и сигурна съм, че го забеляза. Или може би не — мъжете могат да бъдат учудващо ненаблюдателни. От чиста скука реших да те събудя. Прилича ми на задължение, което любовниците трябва да вършат, и аз се опитвам да дам най-доброто от себе си, за да изпълня ролята, за която ме назначи.

Имаше весела нотка в уелския й акцент и в дълбокия й плътен глас, който му напомни за въздействието на многогодишно уиски. И това бе изречено от устните на една превзета стара мома, което правеше ефекта поразително еротичен. Опитвайки се да я обърка, Никълъс промърмори:

— Моите любовници ме събуждат по по-интересни начини. Напомни ми да ти обясня как.

— Не е необходимо. — Тя взе кърпата от умивалника и му я подаде.

Той силно разтри косата и лицето си, после попи водата от нощната си риза. Чувствайки се вече като друг човек, хвърли кърпата обратно на Клер.

— Често ли пиеш? — запита тя.

— Много рядко — сериозно отговори Никълъс. — Този път явно беше грешка. Ако бях трезвен, нямаше да се налага да те трая през следващите три месеца.

С явна злоба в погледа си тя каза:

— Ако си решил, че не искаш да минеш през всичко това, повече няма да мисля за теб.

Никълъс замига, когато чу собствените си думи, отправени към самия него.

— Имаш език на усойница. — Той я загледа сърдито, докато явно пролича объркването й и добави: — Харесвам такива жени.

За негово удоволствие тя се изчерви. Оскърбленията не можеха да я смутят, но комплиментите или проявата на мъжки интерес успяваха. Почувствал се по-бодър, Никълъс каза:

— Намери прислужника и го изпрати с топла вода за бръснене. После кажи в кухнята да сварят много кафе в много голям чайник. Ще сляза след половин час. — Той отметна завивката и започна да се измъква от леглото.

Отклонила поглед, Клер измърмори:

— Много добре, Никълъс — и бързо се оттегли.

Той тихичко се засмя, когато вратата се затвори след нея. Наистина беше много интригуваща жена. Ако първичната й жизненост можеше да се превърне в страст, тя щеше да бъде дяволски добра в леглото.

Стъпил върху студения под, той се зачуди дали ще успее да я прелъсти. Вероятно не; предположи, че безмилостната й добродетел ще надделее.

Но, разбира се, щеше да е забавно да опита. Подсвирвайки си тихо, съблече мократа си нощница и се замисли къде и кога да я целуне за първи път.

 

 

Когато лорд Абърдар се появи на долния етаж в салона за закуска точно половин час по-късно, всички следи от прекаляването с алкохола бяха изчезнали. Въпреки тъмната му кожа и доста дългата му коса, всяка частица от него излъчваше блясъка на моден лондонски джентълмен. Клер реши, че предпочита да е облечен неофициално — сегашните й дрехи я караха да се чувства неудобно от огромната разлика в социалното им положение.

Тя се изправи мълчаливо и напълни чашата му с горещо кафе. Също така безмълвно той изпи на три глътки съдържанието, после подаде чашата си за още. Второто кафе изчезна почти толкова бързо, колкото и първото. Този път той си наля сам, после седна на стола срещу Клер.

— Можеш да започнеш с изложението си за страданията на Пенрийт и решенията, които очакваш от мен.

Щастлива, че бе подготвена, Клер започна:

— Проблемите са икономически, има няколко различни причини. Преди няколко години нещата започнаха да стават по-трудни, когато твоят дядо получи нареждане от парламента да огради личната си земя. Загражденията на планинските пасища в Абърдар успяха да прогонят овцете, а доста хора бяха принудени да напуснат селото, защото повече не можеха да изхранват семействата си от земята. Има съвсем малко работа и по-голяма част се намира в мината за въглища. При наличието на толкова много евтина работна ръка управителят на мината намали надниците. А той и не намира за необходимо да закупи по-добро оборудване или да плати за дори най-належащите мерки за безопасност.

Преди тя да успее да довърши, графът вдигна ръка и я спря.

— Колко мъже са загинали в мината?

— През последните четири години общо шестнадесет мъже и четири момчета са загинали при различни нещастни случаи.

— Тези злополуки не са ли неизбежни? Мините винаги са били опасни. Въглекопачите, които познавам, се гордеят, че вършат работа, изискваща такава сила и кураж.

— Гордеят се, да — съгласи се тя. — Но те не са глупаци. Опасността в мината на Пенрийт е далеч по-голяма, отколкото трябва да бъде — всеки, който работи там, смята за истинско чудо дето все още не се е случило някакво голямо бедствие. Рано или късно късметът ще им изневери, и тогава дузина, а може би и стотици хора ще умрат — гласът й секна от вълнение.

Като се мъчеше да възвърне самообладанието й, той попита:

— Разбирам, че си загубила приятели в мината.

— Не само приятели. — Тя вдигна глава, изражението й излъчваше мъка и страдание. — Там умря баща ми.

Изненадан, Никълъс каза:

— Какво, по дяволите, е правил преподобният Морган долу?

— Каквото винаги е правил — неговата работа. Имаше срутване. Двама от мъжете издъхнали веднага, а третият, член на общността, бил затиснат от срутени скали. Тялото му до кръста било премазано, но все още бил в съзнание. Помолил да извикат баща ми. Докато другите мъже се опитвали да освободят миньора, баща ми му държал ръката и се молил с него. — Разтреперана, тя си пое дъх, след това добави: — Станало ново срутване. Баща ми, затиснатият мъж и един от работниците от спасителната група загинали.

— Очаквах това от бащата ти — каза Никълъс мило. — Успокоява ли те фактът, че е умрял, както е живял: състрадателен и смел?

— Съвсем малко — мрачно отговори тя. След неловко мълчание той попита:

— Защо се обърна към мен? Макар да притежавам земята, върху която е мината, тя е дадена под наем на компания. Собственикът и управителят са онези, които трябва да направят промени.

Клер присви устни.

— Невъзможно е да се обърна към управителя Джордж Мадок. Откакто получава процент от печалбата, с огромна наслада опитва да се докопа до всяко пени, дори да струва човешки живот.

— Все още лорд Майкъл Кениън ли е собственик? Мисля си, че той би откликнал на някои разумни искания.

— Опитвахме се да се свържем с него, но лорд Майкъл не отговори на нашите писма и молби. И никой не може да разговаря с него лично, защото не е стъпвал в долината от четири години.

— Четири години — повтори озадачено Никълъс. — Интересно. Но ако Мадок и лорд Майкъл не искат да променят нищо, какво те кара да мислиш, че аз ще успея?

— Можеш да разговаряш с лорд Майкъл — каза сериозно Клер. — Твой приятел е. Ако бъде убеден да направи подобрения в рудника, вероятно няма да имаме нужда от нищо друго.

— Майкъл беше мой приятел, но не съм го виждал от четири години. Повече всъщност… — Никълъс направи пауза и разсеяно отчупи късче от препечена филия. — Нямам представа къде е сега, нито знам дали ще имам някакво влияние над него. Може да бъде убеден, ако поставите въпросите си пред него.

— Мислила съм за това. — За да разбере докъде би стигнал графът, за да изпълни своята част от споразумението, Клер потри с влажни длани бледата си кожа и добави: — Ако в мината не може да се направят промени, разрешението е да създадем нови работни места. Това можеш да направиш доста лесно.

— Знаех си, че имаш план — измърмори той. След като се отпусна назад на стола, той скръсти ръце пред гърдите. — Давай, госпожице Морган.

— Да започнем с… ти си най-големият поземлен собственик в долината, а все още не си направил нищо за развитие на земеделието. Наемателите ти все още използват старите методи от епохата на Тюдорите. Ако се подобри обработването на земята, добивите ще се увеличат и хората ще живнат. — Тя вдигна няколко листа и ги подаде на Никълъс. — Не съм специалист, но съм разучила докладите за новостите в земеделието в Англия и съм набелязала кое става за долината.

— Има ли нещо, по което да не си специалист? — След кратък бърз преглед на листата, той ги постави върху масата. — Както изглежда, допотопното местно фермерство ще ме държи тук през следващите десет-двайсет години, но в случай че ми остане свободно време, имаш ли някакви други искания?

Пренебрегнала сарказма му, Клер каза:

— Има още едно нещо, което можеш да направиш, и то ще даде резултат съвсем скоро.

— О? Продължавай, госпожице Морган, нетърпелив съм да чуя.

— Вероятно не си спомняш, но притежаваш една стара каменна кариера за шисти в другия край на долината. И въпреки че не е била използвана от години, няма причини да не заработи отново. — Тя се наведе напред и продължи напрегнато: — Не само откриването й ще бъде изгодно за теб, но ще разкрие нови места за онези, които сега са без работа. Каменните кариери във Флинтшир дават хляб на петстотин мъже, а и работата е по-малко опасна от тази в мината. И така Мадок ще трябва или да подобри условията в рудника, или да загуби най-добрите си работници.

— Спомням си каменната кариера — замислено промърмори Никълъс. — От шисти е направен всеки покрив в долината, но има ли там достатъчно плочи, за да си заслужава разработването й?

— Данните са, че залежите са много големи и с отлично качество.

— Данните… — повтори той. — Да предположа ли, че си влизала в моето имение, докато си проверявала източниците?

Тя неловко се надигна.

— Каменната кариера е съвсем близо до пътя.

— Е, щом не се страхуваш от овцете. — Той замислено сбърчи вежди. — Проблемът е каква ще е стойността на получавания материал. Ще трябва да се построи релсов път за вагонетки до реката, така че плочите да се прехвърлят с ладия на брега.

— Какво значи това?

— Път от две дървени или железни релси. Конете дърпат вагоните, които се движат по релсите. Те са скъпи за изграждане и затова въглищните мини нямат такива, но дават възможност тежките материали да се придвижват много по-бързо. — Графът отново се замисли. — Може да бъде построено и пристанище до брега.

— И веднага щом се изгради пристанището, ще можеш да пренасяш шистите навсякъде — през канала до Бристол, на север по брега до Мързи. Можеш да възвърнеш част от парите, като взимаш такси от въгледобивната мина, ако решат да използват твоето пристанище — техният превоз е неудобен. Вероятно ще бъде изгодно, лорд Абърдар.

— Спри да използваш печалбата като примамка — раздразнено заяви той. — Тя не ме интересува много. — Той забарабани с пръсти върху махагоновата маса. — Имаш ли представа колко лири ще са необходими за разкриването на каменната кариера?

— Наистина не знам — призна си тя. — Не разбирам от големи суми. Повече ли е, отколкото можеш да си позволиш?

— Не съм казал това. — Той се изправи на крака. — Можеш ли да яздиш?

Тя замига смутено при неочакваната смяна на темата.

— Малко, но не съм яздила скоро — след като баща ми почина, продадох коня му.

— Ще се намери нещо подходящо в конюшнята. Ще се срещнем там след петнадесет минути, облечи си костюм за езда. Ще отидем да хвърлим един поглед на тази каменна кариера.

Клер остана замаяна, сякаш току-що гръм я бе разтърсил. Но поне той беше приел идеите й сериозно.

Обаче не й остави време да му каже, че няма облекло за езда. С плаха усмивка тя се надигна и се прибра в стаята, която беше предназначена за нея. Трябваше да язди с обикновени дрехи. Вероятно щеше да шокира графа. Много се надяваше да е така.

 

 

Клер влезе в конюшнята и откри Никълъс, който бе пристигнал преди нея и мило говореше на един кон. Тропотът от токовете на старите й ботуши го накара да вдигне поглед.

Той втренчи поглед в нея.

— Нима момчешките бричове са модел на дамски костюм за езда в Пенрийт?

— Само няколко жени в долината яздят и още по-малко са тези, които могат да си позволят такова скъпо облекло само с едно единствено приложение — твърдо отвърна тя. — Съжалявам, че не го одобряваш, но винаги това съм обличала, когато яздя кон, и то е всичко, което имам.

Усмивката на Никълъс беше ленива и опасна с дебнеща лекота на хищник.

— Не съм казал, че не го одобрявам. Ако обуеш тези бричове за езда в Лондон, можеш да поставиш началото на нова мода. Или да причиниш големи размирици.

Макар Клер никога да не бе обръщала особено внимание на външността си, това внимателно оглеждане на краката й в кожени бричове, я накара да се почувства почти разголена. Лицето й поруменя; с възмущение осъзна, че се изчервява доста често през последните няколко дни — много повече, отколкото през цялото предишно десетилетие. Хвърляйки поглед към клетката в обора, тя попита:

— Този ли кон ми избра?

— Да. Ронда е чистокръвен дребен уелски кон. — Дългите изящни пръсти на мъжа потупаха петнистата муцуна, което накара малката кобила грациозно да извие врат. — Покорна, с добри обноски и определено по-интелигентна от другите коне. Твърде малка за мен, но за теб ще е прекрасна.

Никълъс сам изведе страхотния черен жребец, който беше яздил предния ден, когато Клер го бе видяла за първи път. Конят подскачаше буйно. Когато Клер отстъпи разтревожена, Никълъс се приближи до него и дъхна в черните му ноздри.

Жребецът мигновено се успокои. Забелязал изненадата й, Никълъс избухна в силен смях.

— Това е стар цигански трик. Полезно е, когато се опитваш да откраднеш някой.

— Не се съмнявам, че имаш богат опит в тази област — иронично каза тя.

Като оседлаваше жребеца, той поклати със съжаление глава.

— Страхувам се, че нямам. Едно от жалките последствия на богатството е, че няма смисъл да крадеш. Най-вкусното нещо, което някога съм ял, беше крадена кокошка и картофи, които в детството ми печахме на открит огън. Страшно са вкусни.

Клер бе нервна, докато яздеха, но дребната кобила се държеше така добре, както й беше обещал Никълъс. Младата жена се отпусна и започна да се наслаждава на ездата, въпреки че знаеше как щяха да я болят по-късно отдавна отвикналите й мускули.

Никълъс яздеше напред по пътя, който се издигаше високо над долината. Беше необичайно топъл ден за ранна пролет, а въздухът бе толкова чист, че Клер успяваше да различи всяко дръвче в далечината.

До старата каменна кариера имаше няколко мили и в началото те яздеха в пълно мълчание. Клер осъзна, че непрекъснато извръща поглед към Никълъс. Той яздеше като кентавър, сякаш се бе слял със своя кон и бе истинско удоволствие да го наблюдаваш.

По-късно пътеката се разшири, така че можеха да яздят един до друг. Никълъс се обади:

— Яздиш по-добре, отколкото очаквах, особено за човек, който се е учил на стар мързеливец, какъвто беше конят на твоя баща. Това животно имаше уста като гранит.

Тя се усмихна.

— Ако изглеждам уверена, трябва да припишем заслугата на Ронда. Приятно е да се язди животно, което е толкова доброжелателно и има такава плавна походка. Обаче Уилоу имаше своите предимства. Баща ми беше разсеян ездач, а и никога не се безпокоеше, че той ще избяга, ако го остави.

Сякаш между другото Никълъс подхвърли:

— Любопитен съм колко ли лоша е репутацията ми. Какво говорят хората в Пенрийт за трагичните събития отпреди четири години?

Ронда спря и вирна недоволно глава, когато Клер рязко дръпна юздите.

— Вярват, че след дълги години и много опити да нараниш дядо си накрая си успял, като си прелъстил съпругата му. Когато ви заварил заедно в леглото, той бил шокиран и получил удар, който го довършил. Твоята съпруга, лейди Трегър, изпаднала в ужас, когато разкрила какво се е случило. Изплашена, че ще й сториш зло, побягнала от Абърдар. През нощта вилнеела буря и тя загинала, когато каретата и излязла от пътя и паднала в реката.

Никълъс тихо попита:

— Това ли е всичко?

— Не е ли достатъчно? — отвърна Клер с остър тон. — Или може би трябва да добавя слуха, че дядо ти всъщност е умрял от циганска отрова и смъртта на съпругата ти не е нещастен случай, фактът, че си напуснал Абърдар същата нощ и не си се върнал, е наляло масло в огъня. Но разследването на съда не откри доказателства за криминално престъпление.

Никълъс добави с иронична нотка в гласа:

— Разбира се, има и такива, които вярват, че Старият Ник е способен да подкупи провинциалните магистрати, прикрили истината.

— Предполагаше се, но съдията бе много уважавана личност. А и кочияшът на лейди Трегър се закле, че наистина е било нещастен случай, резултат от настояването й да кара по-бързо въпреки предупреждението му.

— Споменавал ли е някога кочияшът закъде Каролайн е бързала толкова? Понякога се чудя.

За момент Клер се замисли, после поклати глава.

— Наистина не знам. Защо, има ли значение?

Той сви рамене.

— Вероятно не. Само бях любопитен. Напуснах бързо, без да науча всички подробности. Кочияшът все още ли живее в долината?

— Не. Когато ти напусна, повечето слуги бяха уволнени и трябваше да си търсят другаде работа. — Тя не успя да се сдържи и добави: — Най-малко тридесет души загубиха работата си, когато къщата беше затворена. Помисли ли за това, когато си тръгна?

След дълго мълчание той отговори:

— Ако трябва да бъда откровен, не.

Докато изучаваше профила му, тя забеляза напрежение, което не беше обичайно за него. Искаше й се той да изпита угризение на съвестта, но сега, когато й се отдаде тази възможност, тя почувства нужда да го успокои.

— Имаш обаче и поддръжници. Баща ми никога не повярва, че би могъл да постъпиш толкова жестоко.

Клер също не можеше да повярва в най-лошото. Надяваше се, че Никълъс щеше да се възползва от възможността да отрече обвиненията, ще й даде някакво правдоподобно обяснение за случилото се, което й изглеждаше толкова порочно и неморално. Вместо това той унило изрече:

— Баща ти беше светец. А аз съм грешник.

— И страхотно се гордееш с това, нали?

— Разбира се. — Изразителните му вежди се извиха. — Всеки трябва да се гордее с нещо.

— Защо не се гордееш с честността си, с милосърдието си или с познанията си? — разгневено попита тя. — С добродетелите на възрастните, а не с пороците на малките момчета.

За момент Никълъс сякаш се смути. После отново се върна към безгрижния си тон.

— В Абърдар дядо ми си приписваше всичките добродетели. Порокът беше единственото нещо, което остана за мен.

Клер се намръщи.

— Старият граф е мъртъв от четири години, а ти си възрастен мъж. Намери друго извинение или се научи да бъдеш по-добър.

Изражението му се помрачи.

— Гълчиш повече като съпруга, отколкото като любовница.

Осъзнавайки, че беше казала твърде много, тя го поправи:

— Като учителка.

— Сигурен съм, че твоите уроци ще бъдат сериозни, нравствено възвишени и почтени — унесено рече той. — Но какви неща ще научиш ти от мен?

Макар Клер да замълча, тя знаеше отговора на въпроса му: всичко, което щеше да научи от Никълъс, ще бъде опасно.