Мери Джо Пътни
Неприлично предложение (27)

26

Клер толкова дълбоко бе потънала в размишления, че се стресна, когато се надигна и установи, че Поли бе влизала и оставила чай и кана с топла вода. Като си напомни колко много неща трябваше да свърши, тя се изми, бързо се облече, после слезе на долния етаж за закуска. Но преди това мина през библиотеката.

Устоя на изкушението да се вторачи в килима, където се бяха любили и коленичи до парчетата от арфата на Никълъс. Разглеждаше ги, когато той влезе в библиотеката.

След като вдигна поглед, тя колебливо каза:

— Повечето клинове са се измъкнали и лъковете са се отделили от дървото, но ми се струва, че парчетата пак могат да се съединят.

Той коленичи и повдигна арфата.

— Права си — съгласи се той, когато приключи оглеждането.

— Няма повреда, която да не може да бъде поправена. — Той удари гладкото върбово дърво. — Радвам се. Тейм беше велик творец — светотатство е да се опитвам да унищожа творбата му.

— За щастие арфата е изработена много здраво. Направила е доста голяма драскотина в стената. — Клер се изправи на крака.

— Миналата вечер, когато я хвърчи, изпитах чувството, че се опитваш да изтръгнеш музиката от душата си. Надявам се, че не си успял. — Гласът й прозвуча плахо и въпросително.

— Предполагам, че това беше намерението ми, макар да не можех да разсъждавам трезво. — Той подръпна единствената изпъната струна и се разнесе меланхолична мелодия. — Може би трябва да напиша песен за експлозията в мината. Възпоменанието на смъртта е древна келтска традиция.

Тя постави ръка върху неговата.

— Моля те, направи го, изпей я на следващия местен певчески събор. За всеки в долината това ще означава много.

Лицето му се изопна и тя предположи, че той се замисли дали щеше да има някакво значение, ако беше направил по-рано промените в мината. И макар тази сутрин да контролираше вината и скръбта си, те не бяха изчезнали. Предположи, че той никога няма напълно да се избави от тях.

Тишината беше нарушена от Уилямс, който водеше задъхано малко момче от едната си страна. Когато разпозна Тревор Морис, най-големия син на Марджед, Клер се изправи.

— Майка ти ли има нужда от мен, Тревор? — попита тя. — Тъкмо се канех да сляза в селото.

То поклати глава.

— Не, госпожице Морган, имам чудесни новини. Татко е жив! Намерили са го тази сутрин. Веднага след като го докараха вкъщи, мама ме изпрати да ви кажа.

Прочувствените думи на Клер: „Благодаря на Бога“ бяха заглушени от възторжения вик на Никълъс: „Алелуя!“

Новината изглеждаше прекалено хубава, за да бъде вярна, но доказателството се намираше върху сияещия лик на Тревор. Лицето на Никълъс излъчваше същата радост и тя знаеше, че съобщението щеше да го излекува така, както нищо друго не би могло:

Никълъс развълнувано изрече:

— Уилямс, нареди да приготвят двуколката. Тревор ще ни разкаже всичко, докато пристигнем в селото.

След пет минути те се спускаха към Пенрийт със скорост, която би уплашила Клер, ако кочияшът не беше умелият Никълъс. Сгушен между тях, Тревор обясни:

— Взривът е избухнал, когато татко е бил в една от старите галерии и му е счупил крака. Дълго време бил в несвяст. Когато се върнал в съзнание, си спомнил, че е близо до една от изходните хоризонтални галерии.

Отделяйки за миг поглед от пътя, Никълъс попита:

— Стар отводнителен тунел?

Момчето кимна.

— Трябвало да пробие отвор през срутените отломки, за да достигне до нея. Когато влязъл в хоризонталната галерия, открил, че след експлозията нивото на водата е намаляло, така че имало въздух. Изпълзял навън миналата нощ и тази сутрин го намерил един овчар.

— Чудо — прошепна Клер.

— Това каза и мама.

За известно време всички мълчаха. След малко Никълъс попита:

— Как се справят семействата, сполетени от трагедията?

— Образувани са две дружества — отвърна Клер. — Хората отделят по малко всяка седмица, така че с парите да помогнат на онези, които се нуждаят от тях.

— Толкова много смърт създава напрежение в обществото — каза той. — Мислиш ли, че упоритата уелска гордост ще бъде накърнена, ако предложа своята помощ?

— Сигурна съм, че никой няма да възрази.

Когато стигнаха до къщата на Морис, Никълъс помоли Тревор бавно да разходи наоколо двуколката, за да успокои конете и момчето прие с готовност.

Марджед отвори вратата на малката къща. Следите от сълзи и скръб по лицето и бяха заличени от радостта в усмивката й. Клер се хвърли в прегръдките на приятелката си и те заплакаха от щастие. Когато се успокоиха, всички влязоха вътре, а Марджед настоя да сервира чай и стафидени кифлички.

С нисък глас, така че да не събуди Оуен, Марджед повтори това, което Тревор им беше разказал.

— И има още добри новини — добави тя. — Още двама мъже са открити живи във въздушни кухини. — Тя назова имената — Клер беше учила децата на двамата миньори.

Марджед продължи:

— Казват, че ще има промени в мината. Очевидно лорд Майкъл Кениън не е доволен от това, което е видял там, и лично се е заел с управлението.

Погледът на Никълъс се изостри.

— Как реагира Мадок?

Марджед се усмихна с огромно задоволство.

— Негово благородие не е изрекъл нито една дума срещу управителя пред други хора, но това не може да скрие факта, че за всички дела Мадок е като надзирател, само изпълнява нарежданията на собственика. Говорят, че е вбесен, но едва ли се оплаква, иначе ще загуби огромната си заплата и къщата си.

След като преглътна парче от стафидената кифличка, добави:

— Негово благородие е наредил на мъжете да подсилят подпорите в галериите, които не са се срутили. Говорят също, че е поръчал нова парна помпа и метална клетка за вдигане, така че мъжете няма да слизат и влизат като гроздове с онова ужасно въже.

— Благодаря на Господ! — пламенно изрече Клер. — Може би всичко, което е необходимо, ще бъде направено. С повече късмет такова нещастие няма отново да сполети мината.

— Изглежда, Мадок започва от същата позиция, както преди четири години — съгласи се Никълъс. Извръщайки поглед към домакинята, той попита: — Марджед, ако Оуен се е събудил, може ли да разговарям с него?

— Ще проверя. — Тя отиде при съпруга си, после се върна и каза: — Събудил се е и би искал да ви види.

— Предполагам, че ще му дойде много да разговаря и с мен — изрече Клер. — Марджед, ще се помолиш ли заедно с мен?

Марджед вирна любопитно глава.

— Никога не съм си мислила, че приличаш на баща си, но в момента изглеждаш точно като него. Благодаря ти, че ми напомни, време е за молитва. След като докараха Оуен, всичко тук беше в пълен безпорядък.

Когато двете коленичиха, Никълъс стана. Оуен и Марджед споделяха мъничка спалня в предната част на къщата, малко по-голяма от двойното легло, което запълваше почти цялото пространство. Оуен беше блед, левият му крак бе пристегнат с шина, но изражението му беше спокойно. Без да продума нито дума, той вдигна ръка.

Никълъс силно я стисна и коленичи до леглото.

— Благодаря на Бога, че си добре — напрегнато каза той. — Трудно е да се повярва, че може да се оцелее след такъв взрив, а след това три дни да стоиш затрупан под земята.

— Предполагам, че не ми е дошло времето — изрече Оуен с леко прегракнал глас. — Чудо е, че не умрях веднага и бях достатъчно близо до хоризонталната галерия, за да мога да си пробия път и да изляза.

— А за това има заслуга и вярата ти — каза Никълъс. — Да намериш пътя в лабиринта от тунели, в пълна тъмнина, със счупен крак, е истински подвиг.

— Имах силен мотив.

Никълъс се взря в лицето на другия мъж.

— Защо направи така, че аз да тръгна първи? Имаш семейство и си им нужен далеч повече, отколкото аз на някого.

Оуен плахо се усмихна.

— Знаех, че ако умра, ще отида направо в рая, но сериозно се съмнявах за теб.

За момент Никълъс се почуди дали другият мъж се шегува. Когато установи, че Оуен беше напълно сериозен, графът започна да се смее безпомощно, опрял глава на дъбовата рамка на леглото. Но дори по време на смеха си той знаеше, че е свидетел на изключително силна вяра, която щеше да му въздейства дълбоко през останалата част от живота му. Не можеше да сподели това и се пошегува:

— Ако съществуват адът и раят, в момента щях да се пържа като яйце.

— Така е. — В очите на Оуен проблесна искра. — Сега ще имаш много време да се промениш. Не че си истински порочен човек, но се съмнявам някога сериозно да си се замислял за състоянието на душата си.

— Отново си прав. Клер несъмнено ми влияе в тази насока. — След кратка пауза той добави: — Ще се оженим след седмица. Ти си първият, който научава.

— Мили Боже, нашата Клер графиня — каза Оуен с удоволствие. — Не можеш да направиш по-добър избор — нуждаеш се от жена, която твърдо е стъпила на земята.

Забелязвайки, че другият мъж е изморен, Никълъс се надигна.

— Ако дотогава си се изправил на крака, може би няма да имаш нищо против да съпроводиш Клер до олтара. Мисля, че ще се зарадва, ако го направиш.

— С патерици? — усъмни се Оуен.

— Ще се радваме да дойдеш дори на инвалиден стол. — Когато Никълъс се върна във всекидневната, сякаш камък му беше паднал от сърцето. Бяха пристигнали още хора, затова той и Клер се сбогуваха с Марджед и освободиха място за другите поздравяващи.

Когато се връщаха към Абърдар, Клер каза:

— Ако беше научил снощи, че Оуен е жив, това между нас нямаше да се случи и днес нямаше да повдигнеш въпроса за брак.

Той сви рамене.

— Вероятно така е било предопределено. Свършено е, затова няма какво да умуваме. — Той изви устни. — Както можеш да предположиш, циганите вярват в предопределението на съдбата си.

— Само доколко си… щастлив.

Той я изгледа, чудейки се дали съжалява за възможността да се омъжи за него, но изражението й беше ведро.

— Очевидно Майкъл е взел на сериозно това, което му казах в Лондон. И сега, след като лично видя положението, е взел мерки да подобри условията в мината, затова няма да се наложи да анулира договора.

— Трябва да си призная, че съм впечатлена. Явно, когато запази самообладание и е спокоен, се превръща в разумен мъж — каза Клер. — Вече ще имаш повече време за каменната кариера.

— Искаш ли да прекараш медения си месец в езда около кариерата на Пенрийт? Само двамата, планини, нарциси, романтични нощи под звездите…

Веждите й се надигнаха.

— А когато вали?

— Уютни, но по-малко романтични нощи в странноприемниците в планините.

— Звучи прекрасно. — Тя му отправи такава усмивка, че му се прииска да върже конете и да я издърпа в храстите.

След кратко обмисляне направи точно това.

 

 

Следващата седмица беше вихър от събития. Бракосъчетанието не изискваше много приготовления, защото избраха скромна церемония в Абърдар. Но имаше много неща, които трябваше да се направят за семействата на мъжете, загинали в мината. Клер присъства на дузина погребения, придържаше ридаещите жени в прегръдките си и помагаше на вдовиците да обмислят бъдещето си. Когато се пръсна мълвата за женитбата й, някои я поздравяваха с одобрение, други с негодувание, но бракът й беше маловажна новина в сравнение с експлозията. Помисли си с ирония, че тревогите на хората от селото улесниха положението й.

По-проблемно беше отношението на Никълъс към нея. Бе прелестен и внимателен и видимо се наслаждаваше на тялото й. И въпреки това изпитваше чувството, че бяха много по-интимни като любовници, когато бяха противници. Сякаш той компенсираше за пропуснатото с нарастващата им физическа близост, а отстъпваше емоционално. И макар отдръпването му да не разклати вярата й, че постъпва правилно, като се омъжва за него, това я наскърбяваше много. Можеше единствено да се надява, че всекидневието след бракосъчетанието щеше да прекрати сдържаността му.

Пет дена преди сватбената церемония тя се върна късно следобед в Абърдар и Уилямс я посрещна на прага.

— Граф Стратмор е в салона. Пристигна преди два часа.

— О, Боже — каза Клер разтревожено, когато свали бонето си. — И Никълъс все още не се е върнал от Суонзи?

— Не.

Тя влезе в салона и намери графа удобно излегнат на канапето с книга в ръка и поднос с чай пред него.

— Люсиен, каква изненада. Никълъс не ми каза, че те очаква.

Люсиен се надигна и пое ръката й, после я целуна нежно.

— Не знае — реших да донеса лично специалното разрешение. Вероятно се досеща, че не бих пропуснал сватбата му. Всеки младоженец в такъв момент се нуждае от приятел. За съжаление Рафи не може да дойде. Обвързан е с Камарата на лордовете — някои сметки, върху които е работил, трябва да се гласуват. Обаче ми поръча да целуна младоженката от негово име. — Той леко докосна с устни другата й буза.

— Все още не съм младоженка.

— Тогава ще трябва да те целуна отново в деня на сватбата — невъзмутимо изрече той. — Два пъти, освен ако Никълъс не възрази.

— Съжалявам, че трябваше да чакаш толкова дълго.

— Неканените гости това заслужават.

— Искаш ли да се разходим в градината? — предложи тя. — Приятен майски ден е.

— Ако си спомням правилно за времето в Уелс, ще трябва да излезем бързо, или може да завали, докато го направим.

Тя направи гримаса.

— Тъжно, но е истина.

Слънцето все още грееше, когато излязоха на алеята във вътрешния двор. Един паун наперено се разхождаше и когато разтвори опашка, слънцето заблестя с вълшебни отблясъци върху синьо-зелените шарки на перата му.

— Красиви същества — отбеляза Люсиен, — но изумително глупави. Ясен пример за проклятието на красотата.

Клер се засмя.

— Ти и другите ти приятели, паднали ангели, сте красиви, но никой от вас не изглежда глупав.

Той улови ръката й, пъхна я в извивката под лакътя си и весели искри заблестяха в златистите му зелени очи.

— Вярно е, но ние не станахме приятели, защото си приличаме.

— Има ли някаква особена причина да се съберете и да останете толкова дълго приятели? Предполагам, че има и нещо друго освен очевидният факт, че се забавлявате в компанията си.

— Повечето момчешки банди имат водач и няколко подражатели — замислено отвърна той. — Може би станахме приятели, защото никой от нас не изпитваше желание да стане водач.

— По-скоро бих допуснала, че по природа всеки един от вас е лидер. Всеки може да управлява прекланящите се около него подлизурковци.

— Но ние не го искаме. Рафи е озлобен към блюдолизците и като наследник на перска титла ги привлича както кон мухите. Познаваш Никълъс — ако искаш да го накараш да направи нещо, което не иска, сякаш се опитваш да наредиш на вятъра, все още няма желание да властва над другите. Вероятно прекалено много циганска кръв. Майкъл, разбира се, предпочита да се изпробва срещу равни, отколкото да се съгласи лесно да властва над по-слаби от него същества.

— А какво ще кажеш за себе си? — попита тя, заинтригувана от анализа му.

— Аз ли? Като Никълъс, не обичам да нареждам и явно не се забавлявам от това, което прави водачът.

— Всъщност роден да бъде шпионин.

— Страхувам се, че е така. — Той погледна подозрително към пауна, който се перчеше пред невпечатлената женска. — Говори по-тихо. Този паун може да е френски агент.

Тя се смееше, когато тръгнаха по чакълестата пътека.

— Никълъс се управлява трудно, но чувството му за отговорност може да го накара да направи неща, които би предпочел да избегне.

Люсиен й отправи остър поглед.

— Да не би да си обезпокоена, че се жени за теб заради чувството си за отговорност?

— Малко. — Неможеща да устои на възможността да сподели с него загрижеността си, тя колебливо каза: — Когато сключихме оригиналното ни споразумение, за него бях непозната и му беше лесно да ме заплашва, че ще ме унищожи. Но след като ме опозна като личност, мисля, че започна да изпитва вина и предложението за брак беше резултатът. Очевидно преди това беше доста уверен, че не желае отново да се жени. Надявам се, че няма да съжалява за нашия брак.

— Дори да поема сериозно отговорността, това нямаше да го накара да отиде до олтара, ако не иска — отвърна Люсиен. — Доколкото познавам Никълъс, не мога да повярвам, че е възможно да направи нещо, което наистина не желае. Той накара стария граф да го изпита на гърба си. Ето защо винаги са били в конфликт.

Градините вече бяха грижливо обработени, защото старият градинар имаше трима млади помощници. Рискувайки да ги разгневи, Клер спря, наведе се и откъсна едно аленочервено лале.

— Какво представляваше дядото на Никълъс? Никога не съм имала възможност да го опозная.

— Труден човек. Отношението му към Никълъс беше объркано, но човешката топлота никога не е била част от него. Щяха да се разбират по-добре, ако Никълъс се унижаваше. Вместо това, макар той винаги да е бил учтив, имаше възможност да не остава дълго… с дядо си.

— Разбирам точно какво се опитваш да ми кажеш — изрече тя, мислейки си как се държеше през последните няколко дни. — Това доста дразни.

— Очевидно това вбесяваше дядо му.

Разхождайки се, бяха стигнали до алпинеума. Докато вървяха по лъкатушещата алея, женски паун започна да издава крясъци, кацнал на близкото дърво. Клер огледа немилостиво птицата.

— Мъжките са красиви, но начинът, по който женските кряскат, ме изкушава да опитам фрикасе от женски паун. Това, което винаги съм си мислила е, че мъжките пауни са елегантни и благородни, но както изглежда, са само шумни, суетни и глупави птици. Много ме разочароват.

— Толкова много думи за чара на благородниците. — Люсиен изви устни. — Поради няколко причини разговорът за пауните ми напомня за първата съпруга на Никълъс.

Клер си играеше с лалето.

— Какво мислиш за нея?

— Предполагам, че не трябва да го казвам, но ще го направя. Полезно е за втората съпруга да знае някои неща за жената преди нея. — За момент той се замисли. — Разбира се, беше много красива и много добре го разбираше. Имаше студен характер, което ме отвращаваше. — Той извърна весел поглед към Клер.

— Малко хора мислят като мен. Повечето мъже биха се радвали да се хвърлят на килима, така че тя да може да мине върху тях, ако това е, което несравнимата Каролайн иска.

— Не мисля, че бих се забавлявала да вървя върху килим от човешки тела — мрачно си призна Клер. — Въобще не е приятно.

— Ето защо с Никълъс се разбирате много добре. И макар той да се възхищаваше на неустомия й чар, не беше добър материал за килим.

Тя се чудеше дали това бе причината за проблемите в брака му.

— Но достатъчно я е обичал, за да я вземе за съпруга.

— Това не беше любов — бракът им беше уреден, нали знаеш. — Люсиен сбърчи вежди. — Или може би не знаеш. Разбира се, беше идея на стария граф — искаше да види наследниците си, преди да умре. Никълъс се съмняваше, че ще се получи нещо от тази идея, но се съгласи да се срещне с лейди Каролайн и беше приятно изненадан. Страхуваше се, че графът ще му избере жена от добър род с конско лице и неразговорлива. Но старецът беше достатъчно умен да разбере, че ако момичето не е привлекателно, внукът му никога нямаше да се съгласи да се ожени. И така, Никълъс с готовност прие да се обвърже.

— От самото начало на брака им ли започнаха проблемите?

— Когато браковете се уреждат, очевидно има повече причини да започнат проблемите. Никълъс изглеждаше доволен от женитбата си. Но след няколко месеца… — Люсиен сви рамене. — Нещо се обърка, нямам представа какво. Никълъс изпрати Каролайн в Абърдар и остана сам в Лондон.

— И се е утешил в разврат — услужливо изрече Клер, след като нейният придружител изглеждаше склонен да се обърка.

— Страхувам се, че е така — призна той. — Не че имам нещо против разврата, но като че ли той не се забавляваше. И макар случайно да го срещнах в Лондон, не ми се довери. След това се случиха тези ужасни събития в Абърдар и Никълъс напусна страната. Вероятно за това знаеш повече от мен.

— Благодаря ти, че говориш толкова откровено. Искам да знам, колкото е възможно, повече неща за него. — Тя откъсна бяло лале и го прибави към аленочервеното. — Понякога чувствам, че той сякаш играе някаква игра й за да започне второто й действие, трябва да приключи това, което е било преди.

Люсиен се усмихна.

— Нормално е за всеки човек и именно това прави приятелството интересно.

— Като спомена за приятелство, знаеш ли, че лорд Майкъл се е върнал в долината и живее в къщата си в другия край на селото?

Люсиен изви глава и я запита със загрижен тон:

— Не знаех. Създава ли някакви проблеми?

Клер си напомни, че под лекомислените обноски на Люсиен се криеше една опасна личност. Но тя сподели тревогите си.

— Един ден след пристигането на лорд Майкъл в Пенрийт, докато яздехме, куршум за малко не улучи Никълъс. Уплаших се, че Майкъл е стрелял, но Никълъс настоя, че това е било бракониер.

— Имало ли е подобни нещастни случаи в района?

— Не съм чувала. Лорд Майкъл беше много зает. — Клер описа експлозията в мината и нещата, които негово благородие беше предприел, за да подобри условията.

Люсиен се успокои. Когато Клер приключи, той каза:

— Изглежда, Майкъл е възстановил естественото си равновесие. Очевидно е дошъл тук заради интересите си, а не заради някакви необосновани враждебни действия срещу Никълъс.

— Надявам се да е така. Не мога да бъда спокойна, докато се чудя дали наистина няма да стреля в Никълъс. — Тя прехапа долната си устна. — И тъй като се оказа ден за нахални въпроси, вероятно мога да попитам какви са добрите му качества. Трябва да има някакви, в противен случай нямаше да има толкова прекрасни приятели.

— Кураж, интелигентност, честност — бързо изреди Люсиен. — Винаги е знаел докъде да стигне. Когато е в добро настроение, а обикновено е така, той е остроумен, много забавен в компания. А също абсолютно верен на своите приятели.

— И с Никълъс, нали? — попита тя.

— Да, и бих искал да разбера защо така се промени — чудеше се Люсиен. — Все пак вярвам, че душевното му състояние е подобрено.

— Надявам се да е така, защото твърде вероятно е да бъдем съседи. Ще му се обадиш ли, докато си тук?

— Мисля да го направя. Ако имам късмет, ще е забравил вече, че съм бил секундант на Никълъс по време на дуела. — Люсиен се усмихна. — Като споменах за Никълъс, ето го, прибира се.

Когато двамата мъже се здрависаха, Клер си спомни как лорд Майкъл се появи на бала, организиран от дук Кандовър. И макар да искаше да повярва, че той вече не представлява заплаха, трудно й беше да допусне, че такава омраза напълно може да изчезне. Молеше се да греши.

 

 

Когато Никълъс се мушна в леглото на Клер, беше много късно. Знаейки, че с приятеля му ще разговарят до зори, тя бе заспала, но се разбуди, когато матракът потъна под теглото му. Раздразнена от събуждането, измърмори:

— Кой е?

Чу острото поемане на дъх и температурата на стаята сякаш се понижи с двадесет градуса.

— По дяволите, кой очакваш да е? — изрече Никълъс със смразяващ гневен тон.

Клер мигновено се разсъни.

— Това беше шега, Никълъс. Очевидно немного уместна.

— Напълно.

Тя се наведе напред и обви ръце около широките му рамене. После тихо каза:

— Не е необходимо да съм гений, за да се досетя, че Каролайн не е била честна с теб. Предполагам, че това е била причината за прелюбодеянията ти. Но аз не съм като нея, дори чувството ми за хумор понякога да е неуместно. За мен дори само мисълта, че мога да се любя с друг мъж, е нелепа. — Когато усети, че се отпуска, тя добави: — Припомни си само колко усилия и колко време ти бяха необходими, за да ме вкараш в леглото си. Какво те кара да си мислиш, че друг мъж ще има такъв успех?

Той я прегърна с една ръка.

— Само някой непорочен може да изтъкне такава глупава причина, не съм в положение да участвам в такива глупави шеги, но не мога и да обвинявам никого. — Гласът му се изостри. — Предположи правилно — първата ми съпруга беше разпусната жена. Но не бих искал да се спирам на това подробно.

— Мога да измисля по-добри неща, на които да се спреш подробно — съгласи се тя. Ръката й леко се плъзна надолу по тялото му, докато откри това, което търсеше. — Например…

Той затаи дъх.

— Удивително бързо възприемаш. Време е да минем на уроци за напреднали. — С бързо движение, наподобяващо на котка, той скочи върху нея и се плъзна надолу, като правеше неща, които я омаяха.

Тази нощ я люби с алчност и ярост, сякаш искаше да я жигоса, както и себе си. Клер го прие радостно, искрено желаеше да заличи спомена от необмислената си забележка. Само за миг отдалечаването, което долови, беше потопено в огъня на страстта и те напълно сляха телата и душите си.

По-късно това чувство избледня, но щом като се случи веднъж, можеше отново да се повтори. Клер заспа в прегръдката му толкова щастлива, колкото никога преди това през живота си. Но преди да се унесе, разбра, че огънят и сярата в ада наистина съществуват. И че Каролайн Дейвис, дъщеря на херцог и невярна съпруга, гореше в този пъкъл.

 

 

Майкъл Кениън работеше в кантората си, когато прислужникът, изпълняващ длъжността и на иконом, и на камериер, влезе и съобщи, че граф Стратмор моли да го приеме. Майкъл се поколеба, помъчи се да потисне острата нужда да се види и да поприказва със стар приятел. Повече от всичко той мечтаеше за обикновен живот, както преди, когато той, Люси, Рафи и Никълъс си помагаха един на друг с естествената лекота на братя…

Но животът не беше останал толкова прост след изминалите години, а в Лондон Люсиен застана до Абърдар.

— Кажи на лорд Стратмор, че не мога да го приема.

Искри на неодобрение се появиха в очите на слугата, но той само отвърна:

— Много добре, милорд. — И после напусна стаята.

Майкъл се опита да поднови работата си, но беше невъзможно да се съсредоточи върху сметките си. Той избута раздразнено главната счетоводна книга встрани, пристъпи към прозореца и потиснато се вторачи навън към долината. Когато видя Люсиен да се отдалечава, устните му се присвиха. Люси трябва да е дошъл за сватбата на Абърдар, беше чул мълвата, която се носеше из долината. Очевидно графът се женеше за любовницата си, малката жена, която беше с него в Лондон. Майкъл си я спомняше като доста привлекателна и изглеждаше здравомислеща в очевидното си желание да вкара в леглото си Абърдар, но беше много по-различна от своята предшественичка.

Стомахът му се сви и втренченият му поглед се премести върху мината, която едва се забелязваше в далечината. Беше дошъл в Пенрийт с мисия, а заради нещастието в рудника не можа да изпълни това, заради което пристигна. Всяка негова будна минута беше изпълнена с дейности — първо организира спасителните работи, после направи планове за необходимите промени, които трябваше да бъдат изпълнени преди години. Огорчи го фактът, че когато се срещнаха в Лондон, Абърдар му беше казал истината за мината.

Вероятно графът беше прав и за незаконното присвояване на Мадок, макар Майкъл все още да не беше открил доказателства. Цифрите в счетоводните книги изглеждаха правдоподобни, но не бяха съвсем разумни. А в момента нямаше желание да се занимава с това — ако Мадок е бил алчен, той бе виновен, бе му дал възможност да е такъв. И въпреки това младежът бе напълно полезен.

Освен това Майкъл имаше далеч по-важни неща в съзнанието си, трескавата дейност не беше извинение за страхливостта му. Скоро трябваше да разреши ужасната дилема, заради която се беше върнал в Пенрийт. И без значение колко болезнено щеше да се окаже, справедливостта трябваше да възтържествува.