Мери Джо Пътни
Неприлично предложение (28)

27

Клер стана графиня Абърдар с учудваща лекота. Беше облякла елегантна кремава рокля и носеше букет от пъстри пролетни цветя. Марджед стоеше до нея, а Оуен предаде булката на младоженеца и оказа всякаква подкрепа.

Тя покани и другите членове от църковната й група и всички, които присъстваха, я обсипваха с добри пожелания, а очите им искряха от любопитство. Никълъс излъчваше неустоимия си чар и дори Едит Уикс изглеждаше убеден, че е прогонил дяволите от душата си, щом се е влюбил в добра жена.

Клер изкара церемонията и сватбената гощавка с учудващо спокойствие. Може би, защото вече се чувстваше женена — още когато кръвта й се бе сляла с тази на Никълъс. Дори методистите поглъщаха шампанското, след като Никълъс убедително им обясни, че в него няма повече алкохол, отколкото в обикновената светла бира. И като резултат радостните възгласи долитаха отвсякъде.

Понеже се налагаше да се върне в Лондон, Люсиен замина веднага след сватбената гощавка, която продължи до ранните часове на следобеда. Клер го прегърна искрено, радостна, че е предприел дългото пътуване до Уелс. Допускаше, че причината да дойде беше да покаже, че добрите приятели на Никълъс одобряват брака му, тъй като по-голяма част от висшето общество щеше да го приеме като жалък неравен брак.

След като останалите гости си тръгнаха, пеейки с истински уелски ентусиазъм и с мелодични гласове, Никълъс взе ръката на Клер и весело я задърпа към другия край на къщата.

— Искам да ти покажа нещо. Монтирахме го вчера, докато беше в селото.

След като я въведе в билярдната стая, очите й се разшириха.

— Масата има ново покритие? — Тя плъзна длани върху зелената повърхност и не откри никакви грапавини. — Гладка като покрито със сукно огледало. Може да въведе нова мода.

— За тази цел очаквам да се продаде много от шиста, изобщо да се котира на висока цена. — Той постави ръка в края на масата и я удари силно, без абсолютно нищо да й навреди. — Не допуснах, че е толкова тежка и трябваше да наема десет мъже и едно момче да я пренесат. Повече няма да има неприятни издатини, които да провалят изстрелите ни. Само дърводелецът ще трябва да подсили краката и да постави рамка, за да поддържа тежката плоча от шиста.

— Ще я изпробваме ли с една игра? — захили се тя. — Вероятно ще спечелиш. Понеже изпих две чаши шампанско, дори щеката с кожено покритие няма да ми помогне за точността на ударите.

— Билярдът има двуполов характер — удари, топки, дупки, дори кожени връхчета… — Той й отправи дяволита усмивка. — В съзнанието ми се върти друга, различна от билярда игра.

— Никълъс, едва следобед е! — Полуусмихната и полусериозна, тя отскочи и бързо се отдалечи от другата страна на масата. — Какво ще стане, ако някой влезе?

— Всички слуги празнуват. — Той нетърпеливо се приближи към нея. — А нима беше забравила, че е следобед, когато се връщахме от Пенрийт? И в плевника преди три дни. И…

— Но тогава се случи неволно, не беше обмислено. — Гласът й беше превзет, но се наведе напред и отпусна ръце върху рамката на масата, така че той да може да вижда деколтето й.

Веждите му се извиха.

— И твърдиш, че онези случаи не са планирани? Тогава защо ме последва по стълбата до плевника и постави ръката си върху…

Смеейки се, тя изрече:

— Моля те, милорд! Трябва ли да ми напомняш колко съм слабохарактерна?

— Нима предпочиташ да се отнасям към теб като към услужлива съпруга? — Той обикаляше около масата като котка, дебнеща мишка. — Трябва да изчистя от паметта си онази последна игра в Лондон или може никога отново да не играя билярд.

Очите й заблестяха. Може би беше изпил три или четири чаши шампанско, а не две.

— В такъв случай — измърка тя — не трябва да променяме правилата на играта, докато не я доведем докрай.

Тя седна грациозно на ръба на стола, издърпа нагоре роклята си и събу пантофките от ярешка кожа. После свали крак и бавно нави чорапа, внимателно, за да може той да зърне бедрата й. Почти както го направи в Лондон, но този път играта щеше да завърши различно. От това, което щеше да последва, по тялото й запълзяха горещи тръпки на страстта. После хвърли чорапа си към Никълъс.

— Твой ред е, милорд.

Той улови прозрачната коприна с една ръка и вдъхна аромата.

— Опияняващо благоухание на люляк и Клер. — Тъмните му очи я наблюдаваха с хипнотична напрегнатост, докато сваляше фрака от мускулестите си рамене.

И отново бе неин ред. Дреха след дреха, те бавно се събличаха, без да се докосват, само се опиваха със страстни погледи. Като в екзотичен танц — двамата замаяни и изгарящи от желание.

Когато настъпи моментът да свали корсета си, тя се надигна, приближи се до него, после се обърна така, че той да развърже връзките й. За мъж, който винаги се е движел с абсолютна грациозност, беше учудващ този пристъп на неловкост, ръцете му се движеха колебливо по извивките на тялото й, които бяха съвсем отдалечени от връзките.

Той пусна памучната дреха на пода и издърпа Клер към себе си, галейки гърдите й. Тя простена от удоволствие, наведе се назад, изкушена да остане в прегръдката му. От пулсиращата му мъжественост, притисната отзад, тя явно разбра — той беше напълно възбуден, както и тя. Но като призова учителската си самодисциплина, отново се отдалечи кокетно, защото забавянето щеше да разпали още повече пламъците на страстта.

Никълъс съблече и последната си дреха и остана съвсем гол, разкрил своята мъжественост. Последна остана несъблечена само тясната й вталена риза. За момент, преди да развърже шнуровете, тя се забави, после я издърпа предизвикателно през главата и цялото й тяло затрепери от желание.

Никълъс пристъпи към нея, но Клер вдигна ръка, за да го спре. Повдигна се на парапета на билярдната маса и седна, като свободно кръстоса крака. И тогава издърпа фибите от косата си, рязко разклати къдрици и те се разпиляха над гърба и гърдите й като тъмна коприна.

Ефектът беше неописуем. Никълъс я положи по гръб върху зеленото сукно и силно и бурно свършиха онова, което беше толкова болезнено недовършено в Лондон. През последната седмица телата им изящно се приспособиха едно към друго и тяхната любов беше нежна и игрива, и дива.

И след това, когато лежаха задоволени в обятията си, той измърмори:

— Много може да се говори за предбрачната любов. Прави сватбения ден далеч по-вълнуващ.

— Точно заради такива неща, като тази твоя мисъл се е оформила развратната репутация на мъжа. — Тя тихичко се засмя. — Беше прав, когато каза, че ако аз загубя, ще спечелим и двамата.

Той вплете пръсти в разкошната й коса.

— Мисля, че беше само примамка, дължеше се на умелото ти справяне с положението. И двамата спечелихме.

Освен че Никълъс загуби ергенството, но след като не изглеждаше разтревожен от това, нямаше защо да му го напомня.

— Новата маса има прекрасна повърхност — бавно изрече тя. — Но смятам, че трябва да бъде по-тежка — разбира се, след тези наши действия трябва да се е преместила два или три сантиметра. — Гласът й стана кокетен. — А и сукното не може да скрие факта, че шиста е много по-студен за голата ми плът, отколкото дървото.

Без усилие той я повдигна върху себе си.

— Достатъчно ли е топла, ако легнеш върху моята гола плът?

— Хм, да. — И отново се любиха с първична страст, а сърцето й беше толкова преизпълнено с обич, че повече не можеше да го премълчи. Свеждайки поглед към черните му очи, тя каза с леко тъжен глас:

— Ще можеш ли да го понесеш, ако ти кажа, че те обичам? Влюбих се още от първия път, когато те видях. Беше пет или шестгодишен. Беше пролет. Дойде в нашата къща да търсиш баща ми. Яздеше без седло шарено пони и беше най-очарователното момче, което някога бях виждала. Ти дори не забеляза присъствието ми.

Той остана дълго време смълчан.

— Наистина ли?

— Наистина. Наблюдавах те, когато можех, дори сега си спомням всяка дума, която си ми казвал.

— Някои от тях вероятно са били доста груби.

— Да. Искаш ли да ти ги изрецитирам?

— Бих предпочел да не го правиш. — Той обви с ръце кръста й и я погледна загрижено. — Ако си била влюбена в мен, определено нямаше да постъпиш така, когато дойде тук да търсиш помощта ми и да предлагаш плановете си.

— Никога не съм мислила, че това е любов — как можеше да има нещо между наследник на графство и безпарична дъщеря на проповедник? Сякаш да мечтая да прибера луната в джоба си. Но ти винаги беше в моето съзнание. В моето сърце, макар никога да не съм си го признавала.

Той остана смълчан, а ръцете му нервно се плъзгаха по кръста и бедрата й. И отново тя почувства онова негово отдръпване и знаеше, че любовта й беше бреме, което той не искаше да понесе.

Тя отпусна глава върху рамото му и косата й се разпиля върху гърдите му.

— Съжалявам — каза тъжно. — Не трябваше да ти казвам. Сигурно си мислиш, че съм действала като пресметлива кучка. Но не съм.

— Права си, не трябваше да ми казваш. — В гласа му се прокрадна мрачна нотка. — Нямам доверие на хората, които казват, че ме обичат. Думите са неизменни, използват се като оръжие. Вярвам много повече на онези, които поне някога са показвали предаността си.

Предположи, че това бяха приятелите му като Люсиен и Рафи. Кои бяха онези, които открито бяха признали любовта си? Майка му? Дядо му? Съпругата му?

Неговите предатели.

— Забрави, че съм го казала — прошепна тя. — Омъжих се за теб, за да дам име на нероденото ни дете, да имам партньор за билярд и защото е много уютно да имаш съпруг през студените уелски зими. Никакво доверие не е необходимо.

Той се усмихна, но очите му останаха тъжни.

— Струва ми се, че ти вярвам толкова, колкото на всеки друг. — Улавяйки лицето й между дланите си, той я целуна с толкова силен копнеж, сякаш не можеше без любовта й, но се страхуваше от нея. И когато отново заговори, изрече само обикновени всекидневни неща. — Надявам се, времето утре да остане прекрасно като днес, за да е приятно пътуването ни из Пенрийт.

Времето беше полезна безопасна тема.

 

 

Студени жестоки очи наблюдаваха през телескопа как граф Абърдар и съпругата му се отдалечаваха от имението, облечени с подходящо облекло за път и на коне, натоварени с пълни дисаги. От тази гледка върху лицето на наблюдателя се появи ледена усмивка от задоволство. Веднъж след като реши какво трябва да бъде направено, всичко си идваше точно на мястото. Абърдар не беше скрил плановете си да язди из северозападен Уелс. Само няколко случайно подметнати думи на прислугата и скоро цялата долина разбра къде, кога и защо ще ходи графът.

Щеше да бъде много по-трудно близо до Пенрийт, но веднъж след като Абърдар стигнеше дивите хълмове в планините, щеше лесно да го убие от засада. Всички неща бяха уредени — планът подготвен, маршрутът избран, мъжете наети. След четиридесет и осем часа проблемът му щеше да бъде разрешен — и правдата да възтържествува.

 

 

Първата нощ от медения месец беше ясна и те спаха под звездите точно както Никълъс обеща. След като се любиха, Клер се сгуши в обятията му, докато й показваше различни съзвездия и й разказваше циганските легенди как са се появили на небето.

Когато тя заспа, Никълъс се зачуди как можа да го сполети такъв късмет. Клер беше всичко, което липсваше у Каролайн — мила и разумна, земна, чувствена и вярна — тя изпълни празното място в душата му, което го измъчваше от дете. Може би малко по-възприемчива — не беше установил колко се е разкрил пред нея, докато тя не направи неприличното си, но точно предположение за Каролайн. И ако имаше късмет, тя никога нямаше да научи най-лошото.

Предполагаше, че Клер е жената, за която се представя, и любовта и верността й вървяха неотлъчно с нея. Можеше да понесе признанието й, че го обича, докато тя предпазливо засягаше тази тема. Беше далеч по-безопасно да не й разказва подробности и да не очаква много.

Той се извърна към нея, притисна я по-силно, после издърпа одеялото над брадичката й. Нощта беше изпълнена с тихи звуци и лек вятър — истинска циганска спалня. Някой ден щеше да я накара да се срещне с хората на майка му. Захили се при мисълта, как ли щеше да понесе дългото пътуване с циганите и как ще се опитва да учи малките циганчета да четат. Дори Клер щеше да се провали. Беше добър начин да унижи малката кокетка.

Със спокойно сърце той заспа.

 

 

Клер знаеше, че ще се забавлява от пътуването само защото беше с Никълъс и няколко дни езда нямаше да я затруднят. Въпреки това се изненада, когато разбра колко много се забавлява. След ден и половина пътуване той говореше свободно, отпусна се така, както никога преди това. На открито се прояви циганската му кръв.

Когато отправи влюбен поглед към него, тя забеляза тъмния намотан камшик, който се показа под наметалото, метнато на върха на дисагите.

— Защо носиш камшика, когато нямаме карета?

— Цигански навик. Камшикът може да бъде използван за различни неща. Например… — Той измъкна камшика, после рязко замахна. Върхът на ремъка се уви около висок клон над главите им. Когато издърпа дръжката, клонът се наведе и той го докосна. — Ако имаше ябълки там, щяхме да им се насладим.

Тя се засмя.

— Никога не съм се замисляла, но сега разбирам, че за да живееш на път, трябва да притежаваш много по-особени умения.

Той отново намота ремъка и обратно прибра на мястото камшика, после посочи малка птичка на близкото дърво.

— Наблизо има цигани.

Тя разгледа красивата черно-бяла птичка.

— Прилича ми на пъстра стърчиопашка, а не на циганин.

— Наричаме я още „romio chiriclo“, циганска птичка — обясни той. — Ако видиш някоя, значи в околността има катун.

Клер се огледа наоколо и макар да бяха на върха на хълма, нямаше признак за движение на хора по тесния път.

— Добре се укриват.

— Наблюдавай, и ще видиш.

След около половин миля той посочи едно дърво.

— Виждаш ли онзи сив парцал, вързан на клона? — Когато Клер кимна, той обясни. — Това е известие, този табор съобщава на другите, че е минал оттук. Наричаме го „patrin“, което означава листо, но може да бъде в много различни форми — купчина клончета, камъни или парцали като този. Виж само как е вързан на нивото на очите на средно висок ездач. Ако не знаеш какво да гледаш, лесно ще го пропуснеш.

Заинтригувана, тя изрече:

— Значи така сънародниците ти оставят съобщения един на друг. Колко умно. Познаваш ли хората, които са оставили това?

— Вероятно — посещавал съм всички катуни, които редовно пътуват из Уелс. — Той огледа парцалчето. — Всъщност мога да стесня кръга от една до пет групи. На няколко километра надолу по този път има цигански табор. Искаш ли да го посетим, ако е там?

— Разбира се — отвърна тя.

Но времето беше срещу тях. Цяла сутрин преваляваше често и когато следобедът напредна, започна да се излива проливен дъжд. Клер не се оплакваше — ако живееш в Уелс, не може да не си свикнал с дъжда — но разбира се, това намали удоволствието от пътуването.

Когато тя обви наметалото около себе си, Никълъс каза:

— Немного далеч оттук има странноприемница. Да спрем ли за през нощта?

— С удоволствие — пламенно отвърна тя.

Странноприемницата беше встрани от пътя, почти скрита в горичка от високи дървета. Двуетажната и здрава постройка имаше дори навес от едната страна, където можеше да подслонят конете. Когато слязоха от животните, Никълъс каза:

— Влез вътре и се стопли. Не бих искал да се простудиш през медения ни месец. — Той й отправи сладострастен поглед. — Ако ще бъдеш принудена да пазиш леглото, ще е далеч по-интересно.

Клер се засмя и влезе в странноприемницата, която беше обзаведена скромно с маса и няколко стола. Само минути по-късно Никълъс внесе дисагите и пренесе сухи съчки от навеса. Той отново излезе, за да приготви конете за нощта. Полагаше толкова грижи за нея, мило си помисли тя. Наистина изпитваше удоволствие да я глезят.

Веднага след като огънят се разпали, тя започна да разглежда. Не й отне много време, защото на горния етаж имаше само една обширна стая, точно като тази долу, но без мебели. Дебел слой прах покриваше пода, но пък всичко беше грижливо подредено. Слизаше надолу по стъпалата, когато Никълъс отново се върна.

— Не очаквах да открием такова място — отбеляза тя. — Много ли такива странноприемници има в планините?

— Има, но не и като тази. — Той свали мократа си шапка и наметалото. — В средата на миналия век преуспяващ търговец на вълна бил застигнат тук от виелица и щял да умре, ако един овчар не го намерил. За благодарност търговецът изпратил дарение в най-близката енория, за да бъде построена и поддържана колиба за пътници. Но тъй като бил мъж на разкоша, той изградил втора стая, в случай че се наложи дами да нощуват сред груби мъже.

— Но на мен ми харесва да бъда с груб мъж.

— Не всички жени са разумни като теб. — Той събу ботушите си за езда. — Така странноприемницата била построена и всяка пролет енорията изпраща някой да поправи пораженията от зимата. Няма кой знае какво да се прави, защото хората, които я ползват, се грижат за нея. Например, преди да си тръгнем утре сутринта, ще събера достатъчно дърва, за да попълня тези, които сме изгорили. И когато дойде следващият пътник, те ще бъдат сухи и готови за горене.

— Интересно, но овчарят, който е спасил търговеца, може би е предпочитал лично за себе си десет фунта стерлинги. — Тя коленичи и прибави още дърва в огъня. — Циганите отсядат ли тук?

— Мили Боже, никога. Никой самоуважаващ се циганин не би останал вътре, когато може да бъде на открито. Те копнеят за вятър. — Втренченият му поглед се спря замислено върху нея.

— Ти обаче ще направиш добре, ако свалиш тези мокри дрехи. — Той прекоси стаята. — Позволи ми да ти помогна.

Клер веднага се досети докъде щеше да доведе помощта му и беше права. Доста очарователна идея.

След това те се излежаваха мързеливо пред огъня, преди да се надигнат и да облекат сухите си дрехи. Клер подготви вечеря от бекон, картофи и лук, придружена от скъпа бутилка бордо, което Никълъс специално беше приготвил за медения им месец. Прекараха вечерта изтегнати пред огъня, бъбреха и пиеха чай. Когато накрая се увиха във одеялата си, тя измърмори:

— Нека правим такива пътувания всяка пролет. Само двамата.

— Харесва ми тази идея. — Той нежно я целуна. — Не искам да бъдеш като графините. Бих искал да си останеш точно такава, каквато си сега.

Тя се усмихна.

— Щом като ти си графът циганин, не означава ли това, че аз съм графиня циганка?

— Предполагам, че е така. Ти си „rawnie“, великата дама. И винаги ще бъдеш такава. — Той я издърпа по-близо до гърдите си и силно я притисна с ръце. — Приятни сънища, Кларисима.

 

 

Мъжете от малката група мърмореха против дъжда, но водачът им ги накара да си затворят устата, като им напомни колко добре ще им плати за този труд през нощта. Самият той беше раздразнен, тъй като не очакваше плячката му да се подслони в странноприемницата.

Докато чакаха да настъпят ранните часове на сутринта, те си подаваха бутилка уиски, за да стоплят костите си, а той обмисляше най-добрият вариант да доведе докрай задачата си. Много лесно можеха да нападнат странноприемницата, но тъй като вратата беше залостена, разбиването й щеше да намали ефекта от изненадата. Имаше и вероятност жертвата му да носи пистолет, а изглеждаше доста опасен мъж.

Като остави мъжете си сами, водачът тихо обиколи странноприемницата. Конструкцията беше солидна, прозорците — малки и трудно можеше да се изкачи високо. Решил да огледа навеса, той бавно отвори вратата. Един кон изцвили, но не толкова високо, за да събуди хората, които спяха вътре. До стената имаше подредени сухи дърва за огън. Върху лицето му се появи зловеща усмивка — вече знаеше най-добрия начин да унищожи жертвите си.

Щеше да ги изгори.