Бренда Джойс
Пътуване към рая (48)

47

На Миранда й се плачеше, но се сдържа. Сълзите бяха глезотия, осъзна тя за пръв път в живота си — макар че сестрите й го бяха повтаряли многократно. Сега нищо не можеше да я спаси, освен господ.

— Какво ще правиш с мен? — извика тя.

Ръката му върху корема й леко я погали и ужасът й нарасна, защото тя бе облечена само в памучната си нощница.

— Вече ти казах, poquita — гласът му беше плътен, но толкова плашещ. — Ще те направя моя жена, моя съпруга.

— Те ще дойдат да ме потърсят — рече отчаяно Миранда. — Онези каубои…

— Не, сладката ми, боя се, че няма — гласът му бе в ухото й. — Ще трябва да излязат от къщата за работниците или да изгорят живи. След като и тримата излязат, мъжете, които оставих след нас ще ги очистят.

— Браг ще те убие!

Тя усети как мъжът зад нея се напрегна.

— Ако успее да ме намери, да заповяда.

Тонът му бе мек, но безмилостен и тя се уплаши. Гласът му стана копринена ласка.

— Но, сага, ти ме подценяваш. Мислиш ли, че щях да дойда при теб, докато той е още там? А?

Миранда затвори очи за миг.

— Знаел си, че рейнджърите са тръгнали на поход?

— След команчите ли? Да, разбира се. Не съм глупак. — Той я хвана по-здраво.

Миранда започна да се моли. Това бе единствената й надежда и й даде упование. Тя не бе самонадеяна, но не мислеше, че греховете й са толкова големи, та да бъде изнасилена от индианци или продадена в някой бордей като проститутка. После неволно се замисли за държането си с Браг. Не, не, не! Нямаше да се остави на отчаянието и чувството за вина точно сега. Трябваше й вяра — вяра и надежда.

Тя си бе помислила, че е стигнала до предела, който може да изтърпи през последния етап от пътуването си с Браг от Начес, но бе сбъркала. Двайсетината команчи яздиха два цели дни, като спираха само за да напоят конете. Яздеха в равномерен тръс, като минаваха една речна долина след друга. Миранда бе толкова неопитна, че й отне цял ден да разбере, че са се запътили почти право на север. Тя знаеше, че северен Тексас е най-нецивилизованата и дива част в целия щат.

На третата нощ спряха и направиха лагер. Когато Миранда слезе от коня, щеше да се строполи на земята, ако Чавес не бе я хванал. Не можеше да ходи. Тялото й крещеше от болка.

Всички ядоха пастърма. Нямаше огън. Миранда се молеше да не пострада тази нощ, молеше се Чавес да е прекалено уморен, за да я докосне. Молеше се и за Бианка, която само бе зърнала, докато пътуваха. Жената бе издръжлива, но Миранда знаеше, че е ужасена — познаваше се по очите й. Миранда се запита дали и нейният страх е толкова видим.

Молитвите й бяха чути, както изглежда. Явно воините бяха уморени колкото всеки нормален човек и след миг лагерът бе притихнал в дълбок сън. Включително Чавес, който лежеше по гръб до нея. Спяха на една и съща постеля.

Миранда се замисли дали да избяга. Знаеше, че ще умре, ако се опита. Нямаше пушка, дори и да можеше да я използва. Нямаше дори нож. Нямаше представа как да оцелее. Не знаеше къде да отиде. Но… може би този смълчан лагер бе дар, знак от бога. Може би. Той щеше да я насочи. Тя се страхуваше, но се боеше повече от това, което я очаква с Чавес, отколкото, че ще умре в пустошта.

Миранда предпазливо се претърколи по-далеч от Чавес, заслушана в дълбокото му, равно дишане. Глупак такъв, помисли си тя, като се запита защо не я е завързал. Или това, което вършеше тя, бе толкова глупаво, че го е сметнал за немислимо? Замисли се за Браг. Знаеше, че той би го одобрил. Тя бавно се изправи на колене и се огледа наоколо. Лагерът представляваше група тела, които дишаха тихо и само тук-таме се чуваше похъркване. Тя стана, и без да издаде и най-малкия звук, тръгна на пръсти към гората.

Бе подминала лагера и се препъваше в тъмната гора, когато внезапно се запита дали има змии и паяци. Искаше й се да има обувки и нож. Блъсна се първо в едно дърво, сетне в друго. Клоните я шибаха по ръцете, през лицето. Тя не вървеше в определена посока, просто по-далеч от Чавес. Спъна се в един корен и падна на ръце и крака. Внезапно започна да осъзнава какво е направила. Движеше се слепешком. Нямаше луна и й се искаше да изругае. Ритна пръста си в един камък и възкликна на глас. Звукът сякаш проехтя злокобно.

Тя застана много, много неподвижна, заслушана. Не чу нищо, освен един бухал и ветрецът, който подухваше листата, както й се стори. Направи още една стъпка. Твърде късно осъзна, че няма вятър. Той я хвана.

— Не! — проплака тя. — Не! Пусни ме! Пусни ме! Върви по дяволите!

Той я разтърси.

— Глупачка такава! Искаш да умреш ли? — Чавес я придърпа по-близо. Очите му блестяха в мрака. — Нима предпочиташ да умреш от диви животни или от глад, отколкото да станеш моя жена? — Ядосан, той я разтърси. — Отговори ми!

— Да! — извика тя. — Да! Смъртта е за предпочитане.

Той я зашлеви.

Миранда бе изумена и ударът я запрати заднишком в едно дърво. Внезапно задиша много шумно.

— Не искам да ти причинявам болка. Би трябвало да те набия. Сега си моя, Миранда, моя. Разбери го и го приеми.

— Омъжена съм за Браг! — гласът й бе задавен, но тя вдигна брадичка, като събираше смелост. Толкова беше трудно да се преструваш на смела.

— Не ме интересува. Много команчи взимат жените на други мъже. Ела. Сега трябва да те завържа, защото поне аз трябва да поспя малко тая нощ. — Той я хвана за ръка. Тя очакваше да е груб, но макар да я бе хванал здраво, Чавес я държеше внимателно. — Не ме карай отново да те наранявам, poquita — промълви той, като я поведе през гората, сякаш бе посред бял ден.

На другия ден яздиха още трийсет часа, без да спират. Команчите бяха неуморни, превъзходни ездачи. Миранда беше изтощена, болеше я и бе загубила почти всяка надежда. Браг бе казал, че няма да го има една-две седмици. Дори да се прибереше само след една, той тъкмо сега щеше да се върне в ранчото и да е много по-назад от похитителите й. Тя се молеше. Това й помагаше да възпре истеричния ужас, който щеше да се надигне и да се опита да я задави, заплашвайки я с лудост.

Бе пладне, когато изкачиха едно възвишение и Чавес спря черния си жребец.

— Погледни, cara.

На Миранда й се искаше да заплаче от отчаяние. Под тях, в долината, се простираше море от колиби. Имаше поне стотина-двеста. Толкова много! Ако изобщо я спасят, щеше да е нужна цяла гвардия. Всичко свърши, помисли си тя. Всички надежди, които бе таила — надежди, че Браг ще дойде… Той щеше да дойде, тя бе сигурна в това. Но не би могъл да я спаси от това.

Спуснаха се в селото на команчите, съпровождани от ликуващите викове и крясъци на воините. А други мъже, жени и деца се втурнаха да ги посрещнат и да ги поздравят. Тя не искаше да мисли какво ще стане тази нощ. Чавес не можеше да не се нуждае от още сън. Нощта, когато тя бе толкова глупава да се опита да избяга беше преди ден и половина. Разбира се, че той щеше да иска да се наспи довечера…

Висока, едра и много красива жена с широки рамене се затича към Чавес, като надаваше викове от буйна радост. Чавес се засмя, като скочи на земята и дръпна Миранда със себе си. Говореше на жената на езика на команчите, очевидно зарадван от топлото посрещане. Тя не обърна внимание на Миранда, хвърли се на врата му и го разцелува. Той й отвърна за миг, а после я избута. Отново заговори бързо, като сочеше Миранда, която се оглеждаше замаяна.

Горяха огньове и се готвеше ядене, което се наглеждаше от индианки на всякаква възраст. Воините бяха прекъснали заниманията си, виждаше тя. Видя, че се щавят и шият кожи, плетат се кошници. Кучетата лаеха и децата се гонеха лудо. Бащи вдигаха малчуганите си и се смееха. Имаше множество оживени разговори. Къде беше Бианка?

Погледът й попадна върху две бели жени и тя възкликна. Те бяха отчайващо изтънели, косите им бяха отрязани до ушите и бяха облечени в дрипи. Едната имаше насинено око. Кладяха голям огън, но се бяха втренчили в нея. Погледите им бяха празни, мъртви. Миранда искаше да иде при тях.

— Миранда, това е жена ми, Колчикехата. Можеш да я наричаш Ходещата висока жена.

Тогава Миранда забеляза, че тя също е отрязала косата си къса, както и всички останали. Сякаш прочел мислите й, Чавес се засмя.

— Не се тревожи. Казах й да остави косата ти. Трябва да й се подчиняваш, Миранда. Тя ще те заведе да се изкъпеш и ще ти даде чисти дрехи. После ще се погрижиш за мен — обърна се той към жената на английски.

Тя кимна, отправи му една усмивка и се обърна към Миранда.

— Ела, Ми-ран-да. Странно име, а?

Миранда хвърли последен поглед към белите жени и последва Ходещата висока жена до един поток. Жената й подаде сапун и протегна ръка, за да вземе нощницата й. Миранда се поколеба, но наоколо нямаше никой, освен още една жена, която също се къпеше.

— Не се безпокой. Това място е за къпане и е само за жени — усмихна се тя.

Миранда свали нощницата и нагази. Водата бе ледено-студена и тя възкликна. Зъбите й веднага затракаха. Индианката се засмя и й хвърли сапуна.

Миранда се изкъпа възможно най-бързо. Изми си и косата, но я изплакна само два пъти. Докато излезе, бе посиняла от студ. Ходещата висока жена зацъка и я загърна с одеяло, което бе изненадващо чисто.

Колибата, в която бе отведена бе много голяма с дупка отгоре, през която да излиза дима от огъня. На пода имаше кожи и всякакво снаряжение — пушки, копия, лъкове и стрели, седло, одеяла, съдове за готвене и ядене, книга и цяла камара мъжки дрехи — на Чавес, естествено. Ходещата висока жена й подаде една рокля от еленова кожа и мокасини, които Миранда сложи с благодарност.

— Почини си — каза Ходещата висока жена. — Скоро ти ядеш. Сега аз погрижа за мой съпруг.

Тя излезе. Миранда се облегна на кожите. В очите й напираха сълзи и тя се предаде. Бе обречена. Скоро Чавес щеше да дойде и тя не можеше да стори нищо.