Бренда Джойс
Пътуване към рая (40)

39

Браг си подсвиркаше глухо, докато прекосяваше поляната между къщата на работниците и тяхната. Настроението му бе чудесно, духът му — още по-бодър. Той се засмя на глас, като се чувстваше повече от самодоволен — почти надут. Замисли се за настъпващата вечер, за целувките, които щеше да открадне. Ухили се още по-широко. Опита се да не мисли за сватбената си нощ, която бе чак след седмица. Не, шест дни. Едвам щеше да изтрае.

Бе размразил Ледената принцеса. Миранда се бе стопила.

Той влезе в къщата и закрачи към кухнята, като изненада двете жени.

— Кога е вечерята? — попита той Елена, като я гледаше как нарязва прясно опечения, горещ хляб. Той помириса една огромна тенджера с яхния, а после взе една лъжица, за да я опита.

— Много скоро, сеньор — отвърна му Елена, като чакаше реакцията му.

— Господи, яденето е страхотно! Миранда още ли спи? — Той се чувстваше малко глупаво. От следобеда не можеше да възпре мислите си за нея — плътски, естествено. Държеше се като момче, на което му предстои да спи с първата жена в живота си.

— Да.

Браг се обърна и се запъти нагоре по стълбите. Почука на вратата, заслушан напрегнато в звуковете, идещи отвътре. Миранда му каза да влезе.

Той нахълта ухилен.

— Здравей, принцесо. Мислех, че ще проспиш вечерята.

Тя бе облечена само по долна риза и фуста, протегна се към халата си и свенливо го облече.

— Мислех, че е Бианка — промълви тя. Не го погледна в очите.

Тя бе прекалено изкусителна. Браг стигна до нея с две крачки. Преди тя да може да се помръдне, той я бе взел в обятията си, като я притегли интимно към себе си, а устата му търсеше нейната. Нямаше нищо лениво или спокойно в тази атака. Тази жена съсипваше всичкия му контрол, всичкия му разум.

Той остана като тряснат, когато Миранда застина, а после започна да се бори. Браг повдигна глава, но не я пусна.

— Какво е това? — попита той объркан.

— Да вървим — извика тя. — Мили боже! Нямаш ли никакви маниери, никакви чувства? Капитане! Пусни ме. — Очите й хвърляха огън, а бузите й пламтяха.

Той я пусна, все така объркан.

— Миранда…

— Как смееш да се отнасяш с мен като с някоя уличница! — извика тя, явно разстроена и гневна.

Той се втренчи в нея.

— Ама…

Лицето й се сбърчи.

— Че как иначе? Този следобед аз се държах… като някоя уличница… — Тя се извърна, а гласът й секна.

Реакцията му бе незабавна.

— Не, Миранда, не си причинявай това. — Той я хвана за раменете изотзад, но тя се отскубна от него. — Миранда!

— Не! Не ме докосвай, говоря сериозно!

Вече ядосан, той я извърна с лице към себе си.

— Днес следобед докосването ми ти харесваше — заяви той направо. — Страшно ти харесваше!

— Бях пияна — прошепна тя, като изглеждаше поразена.

— Що за извинение е това? Другата седмица ще се женим, Миранда. Какво лошо има в това да си разменим няколко целувки? Ти ще си моя жена, по дяволите.

— Какво лошо ли — всичко, разбра ли! Джон още не е изстинал в гроба си, а ти жадуваш да ме имаш! Ако не знаех истината, щях да си помисля, че дори не ти пука, че е мъртъв!

Той се изопна, като се бореше да възвърне самообладанието си и се опитваше да не й посегне.

— Знаеш колко обичах Джон — рече той след дълго мълчание.

— Тогава дръж се подобаващо — рече тя с равен тон. — Засвидетелствай уважението си. Престани да реагираш като някой див звяр!

Заболя го.

— Забравих, че си такава дама, Миранда — каза той, а думите му бяха жестоки и подигравателни. — Извинявай, но след днешния следобед, как можех да се сетя? — Той се обърна и излезе като стрела от стаята.

Господи, щеше ли някога да разбере жените? После бързо си напомни, че Миранда не е коя да е жена, а дама — той никога преди не беше имал вземане-даване с такива като нея. И как се очакваше да се държи? Можеше да страни от нея през следващата седмица, понеже, колкото и да не му се искаше да си признае, тя бе права. Ами след това, когато дамата станеше негова съпруга? Как трябваше да се отнася с нея тогава? Той нямаше представа.