Бренда Джойс
Пътуване към рая (39)

38

Миранда бе свикнала да се подчинява. Все пак бе прекарала живота си в подчинение на една или друга форма на власт: най-напред родителите й, после сестрите и майката-игуменка, след това леля й, Браг, а накрая и мъжа й. Тя не очакваше да почне сама да взима решения; всъщност никога не бе го правила. След като се въртя безсънно в леглото няколко часа, тя осъзна, че е по-спокойна, задето Браг щеше да вземе решенията, засягащи живота й, а не някой мъж, когото не познаваше. Какъвто и да беше Браг, колкото и да бе груб понякога, по някаква причина тя му имаше доверие.

Не бе забравила факта, че Браг бе по-близък с Джон от всеки друг и се чувстваше много зле, задето е толкова безучастна към болката му. Тя изтласка негодуванието, което бе толкова неблагочестиво и реши да му прости властното държане и липсата на маниери. Все пак той бе варварин, полуиндианец — не беше виновен. Освен това се опита да забрави, че той всъщност не иска да се жени за нея и че този брак е негов дълг. По някаква причина тази мисъл страшно я тормозеше, така че тя я потулваше някъде в дълбините на съзнанието си.

На другата сутрин лежеше будна в леглото, знаеше, че е късно и си мислеше за него. Спомни си как я бе прегърнал снощи, как скръбта му бе почти осезаема и стигаше до нея през всяка пора и фибра на тялото му. Миранда решително стана и се облече. Точно сега той се нуждаеше от нея и тя смяташе да му помогне да облекчи скръбта си.

За нея тази роля бе нова и тя с ентусиазъм се зае да я изпълнява. Никой преди това не бе имал нужда от нея. Вдъхновена от едно хрумване, тя се облече в костюм за езда и се забърза надолу по стълбите. Елена бе единственият човек наоколо и месеше тесто в кухнята.

— Сеньора! Тъкмо щях да ви донеса закуската — тя цъфтеше. — Радвам се, че сте станала.

— Не съм гладна, Елена — отвърна Миранда, малко задъхана. — Къде е капитан Браг?

— Отиде да поязди в долината с мъжете.

Миранда посърна. После изражението й се проясни.

— Далече ли отидоха?

Елена вече чупеше яйца в един черен железен тиган. Последва ги бекон, който зацвърча.

— Не, наблизо са. Защо?

Миранда не отговори. Знаеше, че може да се справи с Дейзи, кротката кобила, която бе яздила с Джон, но не се радваше на идеята да язди сама. Въпреки това искаше да го види. Искаше да е с него, да го кара да се усмихва. Знаеше, че дълбоко в душата му го боли, но той крие тази болка от хората и тя искаше да отнеме част от нея. Това бе подтикът да утешава, стар като света.

Тя се насили да хапне малко яйца и резенче бекон, както и чаша горещо кафе, с което започваше да свиква. Когато Елена отиде до сушилнята, Миранда набързо приготви малко храна за пикник — обладана от внезапен порив на вдъхновение. Сетне забърза навън, като знаеше, че Елена няма да одобри това, че тя е изминала сама дори няколко мили, за да намери Браг.

Дейзи я посрещна с приветствено изпръхтяване, като навря червеникавата си муцуна в ръката й.

— Не ти донесох нищо, момичето ми — рече Миранда, като я потупа. — Съжалявам.

Да оседлае и да сложи юздите на кобилата не бе лесна задача. Макар стотици пъти да бе гледала как се прави, тя никога преди не беше ги слагала сама. Седлото бе тежко, а тя бе ниска, но накрая успя да го качи на гърба на Дейзи. Лесно й пъхна подпръга, а Дейзи спокойно прие мундщука. Миранда бе много горда, че е оседлала коня съвсем сама.

Качването представляваше нов проблем, но тя започваше да се вълнува при мисълта, че ще изненада Браг. Отведе Дейзи до една бала сено, качи се върху нея и оттам се яхна. Потеглиха в тръс.

До този момент вече бе свикнала с ездата, макар че все още леко подскачаше. И Браг, и Джон й казаха, че тайната на добрата стойка е да отпусне гърба си, но това бе по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Тя забави Дейзи до равен ход, който бе много по-удобен и те бавно поеха през безкрайната ливада.

Къщата изчезна зад тях. Миранда никога не бе ходила навън сама и това бе доста замайващо чувство. Тя вдъхна дълбоко свежия, хладен въздух и се загледа със страхопочитание във великолепието на гористите планини и назъбените върхове около нея. Представи си какво е да си мъж като Браг, който може да ходи където си поиска, без да се страхува от необятното пространство, силен и свободен. Беше вълнуващо. Хареса й да язди сама.

Не за първи път, откакто бе дошла в Тексас изпита величествено чувство на страхопочитание от тази дива земя. Този път усещането бе силно, неутолимо, възвисяващо. Тя реши, че ще язди всеки ден и ще изследва долината. Естествено нямаше да стигне далеч. Дори сега бе само на няколко мили от къщата. Макар че всички казаха, че индианците никога няма да нападнат ранчото, тя не бе глупачка. Нямаше намерение да се натъкне на отряд команчи.

Въодушевена, както когато свиреше на пианото или танцуваше буйна жига, Миранда подкара Дейзи в лек галоп. Това бе смело от нейна страна, понеже знаеше, че не е кой знае каква ездачка. Но всъщност бе по-лесно да се седи в галоп, отколкото в друсащия тръс, след като преодоля страха си от бързината. Страните й поруменяха. Бе прекрасно утро, прекрасен ден.

Миранда чу тропота на копита чак когато я настигнаха. Усети как през нея пробягва страх, като се чудеше кой може да я преследва като луд по този начин, а после погледна през рамо и веднага разпозна Браг. Кафявият му кон се бе запенил и когато Браг се изравни с нея, той хвана юздите й и дръпна и своя жребец, и нейната кобила толкова рязко, че Миранда едва не изхвръкна от седлото.

— Какво те е прихванало? — извика той, а изражението му бе бясно. Бе преместил коня си насреща й така, че коляното му докосна нейното и продължаваше да държи юздите й. — Миранда, да не си полудяла? Откачи ли?

Удоволствието от утринта се изпари. Тя го погледна безмълвно и й се прииска да заплаче под острата атака на думите му.

— По дяволите — изкрещя той, като се протегна и я разтърси за раменете. — Не ти е позволено да яздиш сама, разбираш ли? Никога! Никога!

Миранда усети как една сълза се спуска по бузата й и се бореше с всички сили да се овладее.

— Няма ли да кажеш нещо, по дяволите? — гласът му все още бе рязък, макар че вече не крещеше. — Трябва да плачеш. Надявам се да се чувстваш зле. Това не е достатъчно, за да изкупиш глупавата си постъпка.

Тя избърса сълзите си.

— По дяволите — рече той и преди тя да се усети, я свали от коня й и я прехвърли върху своя, като обви ръце около нея. — Уплаши ме до смърт — рече той, притискайки я силно към себе си, долепил уста до ухото й. — Не ме плаши повече по този начин.

— Просто исках да те видя — рече тя съкрушено.

— Господи, ако беше станало нещо… — Той я стисна и й се стори, че усеща как устата му се докосва за миг до врата й.

Почувства как я залива гореща вълна. Тя се сгуши по-близо, а лицето й бе влажно от сълзи. Прегръдката му бе толкова топла. Тялото му — толкова твърдо. Имаше нещо бурно и властно в начина, по който я бе прегърнал, както и нещо безкрайно нежно.

Миранда вдигна лице, за да го погледне и видя, че очите му са затворени. Той ги отвори, за да срещне погледа й.

— Съжалявам — прошепна тя.

— Така и трябва — рече той сърдито.

— Донесох ти обяд.

Очите му се разшириха, а после той й се усмихна неохотно.

— Глупаче такова! Наистина ли ми донесе обяд?

Тя усети как той омеква и видя, че не може да скрие удоволствието си.

— Да.

Той открито се засмя, докато тя се изопна в прегръдката му.

— Защо ми донесе обяд?

Миранда се изчерви.

— За да те зарадвам — рече тя след малко.

Той я погледна с изненада. Тя се измъкна от ръцете му и се плъзна от коня.

— Все още ли си прекалено ядосан, за да обядваш с мен? — тя се поколеба. — Съжалявам. Всички се надпреварваха да ми повтарят, че в това ранчо съм в безопасност.

— Обикновено е така — рече той, загледан в нея, а после слезе от коня. — Но една жена никога не язди сама, никога. А и ти още не можеш да управляваш добре коня. — Той поклати глава.

— Но… беше прекрасно — рече тя, като улови погледа му. — Чувствах се… толкова щастлива.

Той й се усмихна малко накриво.

— Ако искаш да пояздиш, Миранда, разбира се, че можеш. Но с придружител. Освен това мисля, че е време да се научиш как се стреля и да получиш собствен пистолет. — Той помисли за това за миг, а после се ухили. Това бе една от онези усмивки, които караха сърцето й да запърха. — Умирам от глад.

Миранда взе кошницата, която той й подаде от кобилата й и го загледа как постила одеялото под два сенчести дъба.

— Какво си сложила тук? — попита той с щастлива нотка в гласа, проснат небрежно на одеялото.

Миранда седна, като внимаваше да не е твърде близо, и сложи кошницата помежду им.

— Наденичка, сирене, хляб и плодов пай — промълви тя, осъзнала, че е сама в тази огромна просторна долина с този суров мъж. Пулсът й сякаш се ускори. — И вино. Надявам се, че имаш апетит — рече тя меко.

Погледът му бе златист и напрегнат, вперен в очите й.

— Имам — отвърна той и незнайно защо начинът, по който я гледаше, както и мелодичният тембър на гласа му я накараха да се изчерви и да се запита дали има предвид храната.

Миранда извади яденето и му го сервира, докато той отвори виното и наля две чаши. Като му подаде чинията, ръката и се допря до неговата и изтръпна.

— Благодаря — каза той.

Миранда го гледаше как яде. Той сложи наденичката върху хляба и гладно го захапа. Половината сандвич изчезна пред очите й. Сетне отпи глътка вино и погледна към нея над ръба на чашата си, а очите му искряха от добро настроение.

Миранда се чувстваше необяснимо нервна и пресуши половината от виното си.

Браг привърши храната, която тя му бе дала, заедно с виното и напълни отново чашите им.

— Какво друго има?

— Сладкиш с праскови — отвърна тя, подавайки му едно огромно парче.

— Как така ти никога не си гладна? — попита той, приковал поглед в нея.

— Аз тъкмо хапнах, преди да изляза да пояздя — усмихна се тя. — Елена не ме изпуска от очи, докато не се наям. — Чувстваше се много спокойна.

— Как ще те охраня? — Гласът му бе шеговит.

Миранда поруменя. Спомни си как веднъж й бе казал, че е прекалено кльощава и това я загложди. Реши да яде повече. Виното я караше да се чувства приятно замаяна.

— Елена е страхотна готвачка — рече той, като я погледна изпитателно. — Ти можеш ли да готвиш?

Тя се зачуди защо винаги я гледа с такъв голям интерес. Внезапно й хрумна нещо и се засмя.

— Какво смешно казах? — попита той и се наведе по-близо, като легна и се подпря на лакът.

— Не, просто си мислех, ако майката игуменка ме видеше сега… — Тя се изкикоти, като си представи отчаянието — не, ужаса — на жената.

— Мисля, че си пияна.

Миранда възкликна.

— Не съм. Дамите не се напиват! — Силно възмутена, тя довърши остатъка от виното. Той се усмихна, протегна се и взе ръката й. Дланта му бе топла, силна и толкова голяма, че ръката й се изгуби в нея.

Смехът й затихна. Погледът в очите му бе толкова чувствен и въпреки волята си тя бе стоплена и хипнотизирана.

Миранда не беше сигурна как стана всичко. Той лежеше до нея, толкова близо, прекалено близо, държеше ръката й и я притегляше. След това усети, че лежи настрана с лице към него, ръката му я бе обгърнала, а ръцете му галеха гърба й. Той леко се усмихваше и не откъсваше поглед от очите й. Тя знаеше, че непременно щеше да я целуне. Отчаяно искаше целувката му. Копнееше за нея.

Лицето му се наведе бавно, прекалено бавно.

— Толкова си хубава, Миранда. — Думите му бяха дрезгава ласка.

Тя затвори очи, едва дишаше, а устните й се разтвориха в очакване.

Устата му бе мека и влажна, когато допря челюстта й. Дъхът му погъделичка ухото й. Устните му играеха леко по бузата й, по трепкащия й клепач. Дъхът му бе топъл, неравномерен. Хвана я по-силно, когато устата му нежно погали нейната.

През нея преминаха сладостни и вълнуващи усещания, който никога преди не бе изпитвала. Тя отвори уста, притисна се към него, а ръцете й се обвиха около врата му. Тогава той я притегли силно към себе си, като прехвърли едното си бедро връз нейното, а устата му стана настойчива. Езикът му проникна през устните й. Тя простена от удоволствие, като се запита смътно как е могла някога да смята това за отвратително. Усещаше как сърцето му бие бързо и неравномерно срещу гърдите й — а дали не бе нейното сърце? Той хвана главата й отзад с една ръка, като я задържа неподвижна, за да може по-добре да се впие в устните й. Тя се изопна нетърпеливо насреща му. Не можеше да мисли, можеше единствено да усеща.

Ръцете му бяха навсякъде, обхождаха раменете й, ръцете й, гърба й. Тя възкликна от изненада и искаше да протестира, когато той хвана едната й гърда и я обви с ръка, но приливите на наелектризиращо удоволствие, които преминаха през нея сринаха всяко подобно намерение. Тя чу странен звук — беше се изтръгнал от нейните устни. Браг изстена силно, като потърка дланта си по втвърдяващото й се зърно. Тя се изви още повече в ръката му.

Той я претърколи под себе си и легна с цялото си тяло върху нея. Един предупредителен глас се опита да пробие мъглата от виното и чувствената наслада. Той се бе наместил толкова интимно срещу нея, че тя усещаше твърдата му, гореща мъжественост да се притиска в корема й и болката, която й донесе бе сладка и болезнена и много, много настойчива. Целувката му бе жарка. Хълбоците му се преместиха срещу нейните. Бедрата й се разтвориха и той вмъкна своите между тях, раздалечавайки ги. Хвана я по-здраво.

— Миранда — прошепна той на пресекулки. — Скъпа, трябва да спрем, иначе ще те обладая още тук, сега. — Той отново я целуна, бавно, като подръпваше с уста долната й устна. Изстена. Тя се притисна към него. С голямо усилие той се отскубна и се изправи.

Отдръпването на топлината и допира му бе като заливане със студена вода. Очите й се отвориха и Миранда го видя да стои и да я гледа с толкова жаден поглед, че тя не можеше да преглътне. Не можеше да диша, не можеше да се помръдне. Можеше единствено да го гледа в отговор.