Бренда Джойс
Пътуване към рая (52)

51

— По дяволите — рече Пекос тихо, но красноречиво.

Браг не отвърна. Както обикновено, през последните няколко дни лицето му бе твърда, непроницаема маска. Също като Пекос, той вървеше и се взираше надолу в долината, за да преброи колибите.

— Според мен са към сто и двайсет — промълви Браг.

— По-скоро сто и четирийсет — рече Пекос. — Как ще го направим, капитане?

— Миранда е там долу — каза Браг, напълно спокоен, почти безчувствен.

Пекос кимна. Разбра. Типичното рейнджърско нападение можеше да я изложи на риск или неволно да причини смъртта й.

— Ти тръгни по северния край, аз ще поема по южния. Искам да разбера къде я държат, колко други пленници има и къде горе-долу са те. Би трябвало да е лесно. Половината мъже изглежда са на лов.

Браг се обърна и даде знак. Андърсън, които стоеше на двайсетина ярда от тях заедно с останалите рейнджри, се плъзна от коня си. Бързо се приближи до тях.

— Капитане?

— Ти поемаш командването. Ако не се върнем до час и половина, значи сме изпаднали в беда. Атакувайте.

Андърсън кимна.

Браг кимна на Пекос, двамата поеха в противоположни посоки и изчезнаха в гъсто обраслите склонове. Браг тичаше безшумно, с лекота, хванал ножа си в ръка. След не повече от пет минути стигна до подножието на склона и като се придържаше към края на дърветата, притича до най-близките колиби.

Лесно заобиколи лагера по края, като се пазеше да не го видят. Не се молеше за късмет, но внезапно той му се усмихна. Веднага видя Миранда. Тя бе коленичила и шиеше панталони, облечена като индианка. Сърцето му полудя.

Тя беше добре!

Това бе първата му свързана мисъл и той обузда емоциите си, които заплашваха да избухнат или, което е по-лошо, да го накарат да направи нещо глупаво. Той клекна зад шубрака и я огледа.

Колибата, към която се числеше бе третата след най-външната, което беше голям късмет. Сега знаеше, че ще нападнат в типичния рейнджърски стил с фронтална атака от всички страни. В лагера нямаше много мъже — може би петдесетина воини — докато селцето можеше да се похвали с поне двойно повече. Той мрачно се усмихна.

Миранда вдигна поглед право в него.

Естествено не можеше да го види, но сърцето му спря и му се прииска да й извика. Безмълвно, в ума си, той я успокои. Тя бе толкова дребна, толкова крехка. Ръцете и лицето й вече не бяха бели, а с нежен прасковен оттенък. Слава богу, че бе жива! Той стана и тръгна решително напред, за да завърши задачата, която сам си бе поставил.

Четирийсет минути по-късно той се върна при рейнджърите, които искаха да научат какво е открил. Чакаха го мълчаливи.

— Пекос върна ли се?

— Не — обади се Линкълн.

— Веднага щом се върне, нападаме — рече Браг, а рейнджърите го наобиколиха. Той даде заповедите си кратко и равно.

— Трябва да се преборим с петдесетина воини. По това време на деня няма голяма вероятност останалите да се върнат насред битката, макар че все пак е възможно.

— Можем да се справим — ухили се един здрав, но тънък рейнджър. Лук Хелис очакваше битката с нетърпение.

— Аз ще изведа жена си от разгара на действието — Браг вдигна поглед, когато Пекос се появи и повтори казаното. После попита:

— Колко са?

— Петдесетина воина и десетина пленници.

— Аз видях четири, заедно с Миранда. Ако някоя индианка се бие, умъртвете я. Всички останали жени и деца да не се докосват.

Браг натърти на последното. По принцип не убиваха индианки и децата им, но понякога се случваше при самоотбрана. Полът нямаше нищо общо с това — една разярена индианка можеше да бъде толкова смъртоносна, колкото и един воин.

— На конете — рече той тихо.

Почти като един, рейнджърите се подчиниха.

Индианците така и не разбраха какво им се случи. В един момент цареше мир, сутрешната тишина се нарушаваше само от игривите викове на дечурлигата, а в следващия гърмяха пищови, падаха мъже, пищяха жени и плачеха деца. Рейнджърите нахлуха като ураган, без да обръщат внимание на жените и децата и погнаха воините като диви животни. Изненадани, малцина съумяха да направят нещо повече от това да хвърлят някои нож. Всичко свърши за няколко минути.

Браг бе тръгнал в галоп към Миранда през морето от колиби още в самото начало на атаката. Навсякъде около него трещяха и димяха оръдия и се надигаха викове на ужас и агония.

— Миранда!

Тя стоеше замръзнала до колибата.

— Миранда — извика той и тя го чу.

Лицето й се проясни. Стигна до нея и я вдигна на седлото, без да намаля хода. Като изви главата на коня, той се обърна, за да намери убежище в гората. Първата му грижа бе безопасността на Миранда. Не искаше да е застрашена, но с практичното си око забеляза, че битката е към края си. Конят тръгна обратно по пътя, от който беше дошъл, а после изрева с дивия, зловещ звук на ранено животно.

Браг разбра, че конят му е улучен още преди смразяващия рев и скочи от седлото с Миранда в ръце, когато големият звяр се строполи. Те се претърколиха по земята, невредими.

— Добре ли си? — попита той, като погледна в очите й, а лицето му бе на сантиметри от нейното.

— О, Дерек! — тя се притисна в него.

Сега не беше време за това и той се изправи, като я дръпна на крака, докато мелето около тях стихна. Той веднага усети опасността и скри Миранда зад гърба си. Видя Чавес и извади пистолета си.

Ала пистолетът на Чавес вече бе изваден. Браг бе достатъчно бърз, така че изстрелът на Чавес само го одраска по врата, макар че от малката рана потече кръв. Собственият му изстрел изобщо не уцели и Чавес избяга и се скри зад една колиба. Браг не се помая. Спусна се след него.

Спря се до колибата, заслушан, но край него се разнасяха толкова много звуци — стенания и хлипове, тропот на коне, дрънкане на мундщуци и скърцане на кожа. Той се опита да блокира шума и се напрегна да чуе нещо. Подаде глава иззад колибата и се отдръпна точно когато Чавес стреля.

Остават му още три изстрела, помисли си Браг. Чавес имаше петпатронен пистолет и той се усмихна нетърпеливо. Браг се спусна напред, като стреляше с колта си. Чавес се затича към дърветата. Браг го улучи в бедрото и Чавес падна.

Браг се втурна с всички сили през откритата поляна. Чавес се претърколи, а металът в ръката му проблесна. Браг залегна на земята. Изстрелът изобщо не го доближи. Браг стана и нарочно стреля. Бе достатъчно близо, за да не може да не уцели. Улучи пистолета на Чавес и той отхвръкна с въртеливо движение от ръката му. Браг бавно се изправи, като свали оръжейния си колан и го захвърли настрана.

— Ставай, Чавес! Стани!

Двама рейнджъри се приближиха с колтове в ръка.

— Капитане?

— Никой да не се намесва — рече Браг, без изобщо да ги погледне, приковал поглед в Чавес, който се изправяше на крака. Той тръгна напред и се спря само на десет крачки от него. Усмивката му бе хладна и безмилостна.

— Ако успееш да ме убиеш, може и да оживееш.

— Имаш предимство, амиго — заяви Чавес спокойно. — Аз съм ранен, забрави ли?

Браг отново се усмихна, извади ножа си и преди някой да успее да помръдне, го заби в бедрото си — точно там, където бе улучил Чавес.

Миранда извика.

Чавес се усмихна.

Браг се намръщи.

— Пекос — рече той, без да поглежда към никой друг, освен Чавес, — отведи я оттук.

Той чу Пекос да потегля с коня, а Миранда да протестира и да хлипа, без да спира да повтаря името му.

Чавес скочи, като се възползва от разсейването. Ножът изникна в ръката му. Браг отскочи назад, но не преди една кървава черта да обагри ризата му от шевро на гърдите. Те предпазливо започнаха да се обикалят един друг.

Браг се хвърли напред. Чавес отскочи назад, ала Браг продължи да настъпва и замахна с острието, като проряза широка рана в ръката на команчерото.

Битката се превърна в танц на движения, напред-назад. Остриетата проблясваха, като се доближаваха на косъм от кожата. И двамата, макар и ранени, бяха подвижни и умели. И двамата си служеха с ножовете като индианците, чиято кръв бяха наследили. Скоро бяха плувнали в пот и дишаха тежко, но въпреки това сложният танц не спря.

Накрая Чавес се хвърли напред. Браг го остави да се приближи, а после парира ръката, държаща ножа, преметна крак зад Чавес и го прикова на мястото му. Наръга ножа си в него. Чавес изкрещя и се строполи.

— Той е пътник — подхвърли небрежно Линкълн. — Но ще умре чак след няколко часа.

— Дай ми манерката си — каза Браг, който сега бе задъхан, а от лицето му се лееше пот. Линкълн му я подаде. Браг плисна водата в лицето на Чавес. Мъжът се свести и се закашля.

— Искам да си в съзнание, амиго, докато умираш бавно. — Браг се обърна, а после се намръщи. — Какво прави тя тук?

— Не искаше да тръгне — отвърна Пекос.

Миранда бе побеляла и неподвижна, а очите й се бяха разширили върху лицето й, което изглеждаше поотслабнало и изпито. Той се приближи до нея, накуцвайки, и сложи ръка на рамото й.

— Той изнасили ли те?

Тя възкликна.

— Да или не, по дяволите?

— Да — чу се едва доловим шепот.

Той я прехвърли на Пекос.

— Ако трябва я носи, но я отведи оттук. Не искам да види това.

Пекос разбра, вдигна Миранда в ръцете си и тръгна към селото. Браг го загледа и изчака да се отдалечат достатъчно, за да не може тя да види какво ще стане. Като накуцваше вече доста по-силно, той се приближи до Чавес и се вгледа в него. Мъжът отвърна на погледа му, отказвайки да се моли.

Очите на Чавес се разшириха от изненада и страх, когато Браг извади ножа и го задържа така, че слънчевата светлина да затанцува върху острието.

— Умирам — рече Чавес.

— Да, това ми е ясно — Браг се наведе нехайно и сряза панталоните му на чатала.

— Не! — извика Чавес.

Браг го хвана.

Викът на Чавес бе смразяващ.