Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Браг (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Innocent Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 99 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Бренда Джойс. Пътуване към рая

ИК „Ирис“

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от tsocheto)

67

— Какво ще кажеш да оставиш детето на някое бездетно семейство?

Миранда го изгледа ужасена.

— Не!

Той стисна зъби.

— Просто реших да попитам. — Той се обърна.

Тя го хвана за ръкава, без намерение да го пуска. Преди това й бе твърде лошо, за да обсъжда този въпрос с него, но сега се бе оправила.

— Искам да поговорим.

Той я погледна, а лицето му бе непроницаемо.

— Няма за какво толкова да говорим.

— Да, има, Дерек. Ще имам дете от друг мъж и ти се държиш с мен така, като че аз съм виновна.

Той малко поомекна.

— Знам, че не е твоя вината.

— Тогава престани да се държиш толкова жестоко! Не мога да го понеса!

Той я изгледа.

— Аз съм обикновен човек, Миранда, а не светец. Какво искаш от мен — да тръпна от радост, задето ще отгледам някое копеле като свое?

Миранда му удари плесница.

— Никога повече не говори така за детето ми!

Той остана да стои така един миг, а после каза:

— Извинявай. — Обърна се на пети и добави: — Имам да върша работа.

И си тръгна.

Тя бе ядосана — ядосана и разстроена. Колко дълго щеше да се държи по този начин? През остатъка от живота си ли? Щеше ли да си изкара яда и омразата на детето, когато се роди? Тя се затича след него.

— Не сега, Миранда — каза той, без да я погледне.

Тя се бе задъхала и се вкопчи с него с двете си ръце, докато той спря.

— Да, сега! — възкликна тя, останала без дъх.

— Добре — отстъпи той.

— Бебето е невинно, Дерек, абсолютно невинно, и такава е била божията воля.

Той направи гримаса.

— Не вярвам в божията воля.

— Но не може да не се съгласиш, че бебето не носи вина.

Той кимна.

— И какво от това?

— Ще бъдеш ли баща на това дете? Ще му дадеш ли името си, закрилата и грижите си? Ще го направиш ли? — Гласът й се издигна. Тя трябваше да знае.

— Казах ти, по дяволите, не съм светец. Всеки път, когато погледна това дете, ще си спомням какво ти е сторил Чавес и ще се изпълвам с гняв и омраза. Да, ще дам на детето името си. Но не ме карай да му дам любов, защото я нямам!

Миранда стоеше разтреперана и нещо я присви дълбоко в сърцето. Той бе хладен.

— Нещо друго?

Тя поклати глава и го загледа как се отдалечава. Върна се в лагера им, а всичко пред погледа й се размъти. Изобщо не съм познавала този човек, мислеше си тя. Не е такъв, за какъвто го смятах. Той е егоистичен звяр, като всеки друг мъж. Държи се мило само когато му е угодно. Какво ще правя?

Тя не можеше да мисли за нищо друго цял ден. Как можеше да отгледа това дете с баща, който ще го мрази или най-малкото ще е хладно безразличен? Тя знаеше, че няма да го понесе и изпитваше непоносима болка в сърцето си. Имаше само едно разрешение, което я сломи. Тя подхвана темата след вечеря.

— Дерек?

Той седеше в спускащия се здрач, обърнат в профил и изглеждаше невероятно красив с неподвижното си бронзово лице. Погледна към нея.

Тя се страхуваше. Сърцето й биеше лудо. Но трябваше да го направи заради бебето. Навлажни устни.

— Дерек? Искам да се върна в Англия.

Той я погледна, целият в слух.

— Какво?

— Искам да се върна в Англия… Моля те. Така ще е най-добре. — Тя погледна в изумените му очи и й се прииска да заплаче. Не го направи, но положи големи усилия за това.

Той веднага си възвърна самообладанието, като впери поглед в планините.

— Разбирам.

Така ли бе наистина? Тя трябваше да говори, да обясни всичко, но от устните й не излезе нито дума.

— Предпочиташ детето пред мен.

В думите му имаше някакъв фатализъм. Той я погледна толкова студено и далечно. Миранда си пое дълбоко дъх.

— Детето е безпомощно и беззащитно. Ти можеш да оцелееш без мен — без проблеми.

Той се засмя късо, с горчивина. Извърна поглед.

— Ами ако откажа? Оженихме се в църква — по-скоро твоя, отколкото моя. Разводи няма.

— Защо ще откажеш?

Той се изправи.

— Отговорът ми е не.

Тя познаваше добре този поглед — твърд и непоклатим. В него нямаше място за компромис.

— Не е честно — извика тя и се изправи.

— Никой не е казал, че животът е честен.

Той тръгна. Миранда се почувства победена. Част от нея си отдъхна — тя знаеше, че все още го обича. Но трябваше да мисли и за детето. Как можеше да стигне до Сан Антонио без него, за да тръгне за Англия? Беше невъзможно и тя го знаеше.

Тъкмо бе заспала, когато усети, че той се плъзва до нея и веднага се събуди, замръзнала, като се престори на заспала. Усети, че я гледа. После почувства ръцете му да галят ръката й, хълбока й. Бе шокирана. Това бе невъзможно, след този разрив помежду им да иска да упражни правата си тази вечер.

Устните му докоснаха слепоочието й, ухото й. Тя се извърна, за да застане срещу него.

— Не — заяви твърдо тя.

Той се възползва от това, хвана лицето й с две ръце и я целуна. Тя се опита да обърне глава, но бе невъзможно. Целувката стана по-дълбока и тя се опита да го отблъсне. Той я сграбчи за косата, увивайки я около китката си, а с другата ръка я прегърна плътно през кръста. Прехвърли едно бедро върху нея и я притисна. Какво се опитваше да докаже?

Вече не я интересуваше. Тялото й започна да реагира нетърпеливо, сякаш бяха минали години, откакто не са се любили, а не ден-два. Тя се притисна срещу него, прие езика му и заопипва устата му със своя. Бе задъхана, зажадняла, полудяла. Неговата страст беше не по-малка от нейната. Целуваха се диво и разпалено и тя изстена. Дишането му бе накъсано и рязко. Той вдигна полата й и влезе в нея. Тя извика от прекрасното сливане. Той се вмъкна почти настървено, а тя искаше още по-бързо, по-силно. Той го почувства и започна да влиза като побеснял бик. Тя стигна до оргазъм първа, като извика диво, а после той се присъедини към нея, изстена, потръпна и се строполи отгоре и.

Тя се заслуша в биенето на сърцата им, като го прегръщаше леко и усети, че пръстите му галят косата й. Искаше й се да заплаче от тъга. Искаше да срути стената, която това дете бе издигнало, но не знаеше как. Искаше да го обича.

Той се изтърколи от нея и тя зачака с нетърпение някакъв знак за нежност, някакви любовни думи. Той лежеше неподвижен по гръб със затворени очи и дишаше равномерно. Тя се помести към него. Ръката му я обгърна. Положи глава на гърдите му и се зарадва, че поне не се е обърнал, но се натъжи, че не последва нищо нежно и мило. Заслуша се в дишането му и осъзна, че е заспал.