Бренда Джойс
Пътуване към рая (22)

21

— Слънцето изгрява — рече весело Браг. — И грее, принцесо.

Миранда изстена, опитвайки се да се протегне. Отвори очи и видя странния му поглед. Той се ухили, а после се отдалечи. Тя усети прилив на облекчение. Явно бе в добро настроение. Тя нямаше да понесе още един ден със студенината му, която наистина бе жестока. Изправи се и изстена.

Знаеше, че не може да язди. Всяко мускулче в тялото й я болеше. Болеше я дори само като се изправеше в постелята. Единствените места, които бяха само схванати, бяха вратът и раменете й. Тя предпазливо се изправи на крака и възкликна, когато болката проряза хълбоците и краката й.

— Май не си в много добра форма, а? — рече Браг, като звучеше съчувствено. Приближи се, подаде й кафето и се усмихна.

— Не е смешно — отвърна Миранда, като взе гадната напитка и сръбна една глътка. Чудеше се дали Джон ще има чай в къщата. В манастира не бе пила кафе и го мразеше. Но кафето на Уелш бе достойно за кралица в сравнение с това на Браг. Сега все едно пиеше гъста, горчива тиня.

— Ти си твърде слаба, Миранда, дори за жена — рече Браг намръщен. — В този край трябва да си силна, за да оцелееш.

— О, изчезвай — замърмори тя и веднага се шокира от лошите си маниери.

Той се засмя и повдигна вежда.

— Толкова ли е зле, а? Виж, аз си мислех разни работи. Ако яздим усилено, можем да стигнем до ранчото на Джон за два дни и половина.

Миранда се втренчи, съсипана от тази мисъл.

— Не мога да седя на седлото, дори ако конят кара в тръс — извика тя.

Той махна нетърпеливо с ръка.

— Говоря за начина, по който яздехме преди. И като казвам усилено, имам предвид усилено. Спираме се само за малко сън.

Миранда се втренчи, като прехвърляше тази идея в ума си. Той искаше от нея да стои в скута му. Ами ако отново я целунеше? Той явно не умееше да владее много добре мъжките си апетити. Ами ако…

— Чета ти мислите — изръмжа той.

— Не можем ли да си вземем почивен ден, да поспим до късно и да си отдъхнем малко? — попита тя с надежда в гласа.

— Какво? — той я погледна невярващо. — Почивка? — той произнесе думата така, сякаш бе на друг език. Миранда осъзна, че за него вероятно бе напълно непозната.

— Виж какво. Ако продължаваме по този начин, ще ни трябва цяла седмица. Ако яздим усилено, няма да си обръщаме внимание, за разлика от вчера. И макар че ще яздим и половината нощ, ти ще можеш да спиш в обятията ми. — Погледът му се закова в нея. — Можем да приключим с това, Миранда.

Тя почувства някаква необичайна тъга при последните му думи. На него не му харесваше да я прекарва през страната, помисли си тя наранена.

— Добре — отвърна тя и вдигна очи.

Той се бе отдалечил безшумно, както винаги.

Миранда бързо разбра какво има предвид Браг под усилена езда. Отначало се уплаши. Яздеха в галоп или тръс, през дерета и хребети, прецапваха през потоци, минаваха по скалисти пътеки, прекосяваха равни долини. Браг държеше ръката си здраво около нея и тя скоро разбра, че няма от какво да се бои. Той бе отрязал ивици от препаската и бе превързал коленете й, понеже тя трябваше да язди разкрачена пред него, каза й той. Сега знаеше защо. Той изобщо не забавяше коня — и бе прав. Концентрацията й инстинктивно бе върху седлото й, докато неговата бе върху коня, терена — както под копитата, така и наоколо — и върху това да я държи.

Веднъж й се стори, че я е хванал опасно хлабаво и тя извика:

— Капитан Браг! Ще ме изпуснеш!

Конят бе минал в лек галоп. Браг се засмя.

— Никога, принцесо. Успокой се. Прекалено си стегната. Опитай се да се слееш с ритъма. Движи малко тялото си. Ето така.

Той пресили движението, което извършваха собствените му хълбоци заедно с коня, напред-назад, но Миранда не бе готова да го изпробва. Всъщност, по неизвестна причина, усещането й за движението на тялото му, което се притискаше ритмично в нея, я накара да се изчерви и ускори пулса й.

— Май не беше добра идея — рече той в ухото й, и я хвана по-стегнато, за да може да усеща реакциите й.

Минаваше пладне, когато Браг дръпна юздите. Според Миранда бяха яздили пет-шест часа. Тя се развълнува от това, че спират.

— О, слава богу!

Браг подкара коня да се качи до възвишението.

— Не бързай да го прославяш — рече той тихо.

Ама не спираме ли? Поне за малко?

— За десет минути, да може да си почине коня — рече той кратко и после Миранда видя защо.

Сърцето й се преобърна. Под тях една придошла река течеше бурно и яростно.

— Не — промълви тя с неподправен страх. — Няма да прекосим това!

Браг слезе от коня и свали и нея.

— Ще трябва. Не се тревожи. Походи малко и се поразтъпчи. Ще потърся някое удобно място за преминаване.

Миранда се загледа нещастно след него, докато той тръгна с бърз ход, като се движеше паралелно с реката. Бяха прекосявали подобни реки и преди — Мисисипи, Червената река, Сабин — но винаги с ферибот. Да не бе полудял?

Той се появи десет минути по-късно, затичан като сърна, спокоен и с лека крачка, като дишаше само малко по-учестено от обикновено. Бе свалил ризата си и гърдите му лъщяха от пот. Спря се пред нея.

— Изглежда ще го направим на около миля нагоре по реката — заяви той спокойно.

Миранда осъзна, че се е втренчила в гърдите му. Мускулите бяха като огромни, твърди плочки, а космите между зърната му се стесняваха като клин, преди да изчезнат в пояса му. Тя се изчерви и го погледна в лицето.

Браг не се смееше. Очите му светеха като въглени, после се обърна и се отдалечи. Започна да слага някои неща в чантата, която не пропускаше вода: колта, пушката си и другите работи, които можеха да се повредят от водата. Миранда осъзна какво ще се случи и се затича към него, докато завързваше пакета към седлото.

— Не! Ти си луд! Как ще я прекосим? — в гласа й се долавяше паника. — Аз не мога да плувам!

Той бавно се обърна към нея.

— Няма да плуваш ти, а конят. Няма да се удавиш, Миранда, давам ти думата си.

— Както даде на Джон дума, че няма да пострадам ли? — извика тя истерично, без да мисли.

Той се смрази, в очите му се появи болка, докато една тъмна маска я покри.

— Съжалявам — извика тя, като го хвана за ръката. — Аз… не исках да кажа това! О! Не мога!

— Не започвай да плачеш, по дяволите! — изръмжа Браг. — Покажи малко от оня кураж, който знам, че имаш, Миранда. — Той хвана грубо ръката й и тя нямаше друг избор, освен да го последва, докато той поведе коня.

Тя знаеше, че плачът няма да помогне и се бореше със сълзите. Животът й бе в божиите ръце. Нима не бяха я научили на това преди толкова време? Да се уповава в бога. Той щеше да я закриля. Освен ако това не бе последното й наказание…

Миранда осъзна, че са спрели. Браг бе сложил ръце на кръста й и се канеше да я качи на седлото.

— Почакай! — извика тя, обзета от паника. — Искам да се помоля.

Той изруга.

— Няма да се удавиш. Няма… Добре. Побързай.

Миранда падна на колене, като й се щеше да е ходила на служба и на изповед след Натчес. Това бе първото нещо, което щеше да направи, като стигне до ранчото на Джон. Слава богу, че в Сан Антонио имаше мисионерска църква! Тя коленичи, затвори очи и се помоли.

Браг стоеше и я наблюдаваше. Бе истински раздразнен, че тя му има толкова малко доверие, та да пада на колене и да се моли. Дори бе ядосан. Но пък защо трябваше да му има доверие? Нима не бе улучила право в десетката преди малко? Веднъж вече се бе провалил пред нея. И Миранда не можеше да знае, че той няма намерение да повтаря това. Видя я да се изправя нестабилно, а лицето й бе пребледняло под сомбрерото.

Той я положи здраво върху коня, а после взе каиша от сурова кожа от седлото и го размота.

— Какво правиш? — попита тя разтреперана.

Той обви каиша около кръста й.

— Завързвам те за седлото, принцесо.

— Но… защо?

Той погледна огромните й виолетови очи, докато я завързваше за коня.

— Мислиш ли, че ще седиш на седлото, докато конят плува? — В гласа му се долавяше закачлива нотка.

— Но… — Тя се задъха. — Но ти ще ме държиш!

Той затегна възела и стисна ръката й.

— Не, Миранда. Аз ще плувам отстрани.

— Не! — това бе вик. — Не, Дерек, не!

— Престани — рече той спокойно. — Искам да седиш неподвижно и да се държиш за гривата на коня и за седлото, ето така. — Той сложи ръцете й там, където искаше да стоят. — И не се пускай, каквото и да стане.

По бузите й започнаха да се стичат сълзи.

— Не! Non! Sale bete! Je vous en pries!^[1] Моля те, Дерек, моля те, Дерек…

Тя се тресеше неудържимо. Дерек я зашлеви през лицето и тирадата спря. Един розов отпечатък се открои на лицето й. Той бе ядосан, че се наложи да я удари, макар че това бе съвсем лек шамар.

— Стисни крака. Дръж се, както сега. Не се пускай. Наведи се напред, ето така.

Той я наведе над най-високата част на гърба на коня. Тя не помръдна.

— Добре.

Той извади ножа от калъфа му и го сложи между зъбите си. Вероятността конят да загуби равновесие бе минимална. Но ако се случеше, той щеше да отреже каиша на Миранда и да я освободи за секунди. Поведе коня в реката и водата бързо се покачи от пръстите на краката му към глезените и стигна до пищялите му.

Миранда не дишаше. Бе примряла от ужас. Искаше му се да може да й говори, но естествено нямаше как, понеже бе захапал ножа. Потупа я по коляното, когато водата стигна до хълбоците му, а после до кръста и до гърдите му. Конят се спусна напред и заплува. Браг сложи една ръка на седлото и се остави да го дърпа.

Течението бе бързо. Но както очакваше Браг, конят бе силен плувец и нямаше интерес да се носи безкрайно надолу по течението. Дерек и бездруго бе на долната страна на течението, като използваше тялото си, за да направлява коня под ъгъл към отсрещния бряг. Той бе плувал покрай кон стотици пъти и в това нямаше нищо страшно. Погледна към Миранда и се усмихна. Тя дори не забеляза. Беше се хванала с всичка сила и бе заровила лице в гривата на коня.

Конят пръв стигна дъното на реката и леко се препъна. След това и Браг стъпи на твърда земя, пусна седлото и хвана юздите. Излезе затичан от водата заедно с коня и се качи на брега.

— Опааа, мирувай — рече Браг, като вдигна крак към гърдите на развълнувания кон, докато дръпна поводите. Нямаше опасност животното да го стъпче. Той знаеше инстинктивно къде е смъртоносното копито — това бе толкова естествено, колкото да знае къде ще е собствената му следваща стъпка.

Конят се успокои, запръхтя и зацвили. Браг пусна юздите и се приближи до Миранда. Тя не бе сменила позата си, заровила лице във врата на коня, стиснала гривата и седлото, замръзнала.

Браг бързо я отвърза.

— Добре се справи, Миранда. Видя ли? Нищо работа! — „Почакай, докато открие, че има още две подобни реки за минаване,“ помисли си той. — Миранда?

Тя не бе помръднала и той я свали от коня. Тя се притисна в него. Браг я взе в обятията си, сякаш това бе най-естественото нещо на света.

— Всичко свърши, принцесо — промълви той. — Справи се отлично. Отлично. — Ръцете му се плъзнаха гальовно по слабия й гръб. После усети тялото й, топло срещу неговото, и косата й, която гъделичкаше брадичката му, мекотата й и мускусния й, женствен аромат. През вените му премина глух тътен. Той разтвори ръцете й.

Миранда вдигна поглед към него и задиша.

— Справи се чудесно — рече той, като си наложи да остане спокоен.

Тя се усмихна.

— Гордея се с теб — добави той.

Усмивката й се разшири.

— Направих го! Прекосих реката!

Той се ухили.

— Е, не беше толкова лошо, нали?

Усмивката изчезна и тя отново го погледна разтърсена.

— Беше ужасно, ужасно! Не искам никога повече да преживея нещо подобно!

— Мисля, че трябва да си починем — рече той спокойно. — Имам чувството, че току-що изхаби повече усилия за десет минути, отколкото за цяла сутрин.