Бренда Джойс
Пътуване към рая (10)

9

Миранда отново се разболя. Всъщност обхвана я треска. Цялото й тяло бе обгърнато от топлина, а сърцето й продължаваше да тупти болезнено. Тя погледна към леля си. Слава богу, тя бе заспала! Миранда се боеше, че лицето й може да издаде вълнението й, а никак не искаше да отвръща на любопитните въпроси на леля си.

Браг я бе целунал! Лицето й запламтя още повече. Тя лежеше на постелята си, обвила ръце около себе си. Господи! Беше ли компрометирана? Трябваше ли да каже на Джон? Щеше ли той да я прати у дома посрамена? Тя рязко се изправи.

Ако Джон разбере, че Браг я е прегръщал полугола и я е целунал, той несъмнено щеше да я прати да си върви у дома. Очите й проблеснаха и тя почти се засмя радостно на глас. У дома! О, колко искаше да се върне вкъщи, да се махне от всичко това — от тези странни, варварски мъже в тази дива, неопитомена страна. Това беше чудесна идея.

Миранда знаеше, че е добро момиче — обикновено — понеже целувката на Браг я бе отвратила и ужасила. Това бе единственото обяснение за начина, по който сърцето в гърдите й заплашваше да се пръсне при допира му. Как можа този мъж да я докосне? Как бе възможно годеникът й да прати него, този абсолютен звяр, който не можеше да владее долните си инстинкти, да я придружава до дома му? Тя не го разбираше. Ами ако Джон не бе по-добър от Браг?

Малко по-късно Браг имаше наглостта да й викне от външната страна на палатката, за да й съобщи, че вечерята е готова. Тя прехапа устна, като й се прииска да извика на свой ред, че не е гладна, но не искаше никой, най-вече леля й, да разбере какво се е случило. Леля й щеше да каже, че тя е виновна, задето е отишла да се къпе във вир, един вид обществено място, пред някой мъж. Не, тя не можеше да каже на Елизабет. Не смееше.

Миранда внимателно се измъкна от палатката, усещайки изгарящия му поглед върху себе си. Защо винаги я гледаше по този странен, жаден начин — начинът, по който едно гладно дете гледа парче торта? Тя държеше клепките си сведени, напълни две чинии и без да поглежда към никого, изчезна в палатката. Тази вечер повече не припари навън, боеше се от погледа му и реши, че ще изчака до следващата сутрин, за да се погрижи за нуждите си.

Поради решението си Миранда стана призори, преди да ги събудят, и се измъкна от палатката. Над прерията небето беше прасковено розово и обагряше кафеникавата трева в златист оттенък. В далечината назъбени, бледоморави планини се очертаваха на фона на по-тъмното небе. Миранда постоя за миг, за да вдиша сладкия, свеж утринен мирис на сурова земя, наслаждавайки се на великолепния изгрев. После се огледа. За щастие нямаше и следа от Уелш или Браг и тя реши, че мъжете се грижат за собствените си нужди. Конете още бяха спънати с букаи, опакованият им багаж лежеше ненатоварен на земята. Кафето се топлеше и тя сбърчи нос с неудоволствие. Какво не би дала за малко чай!

Миранда се поколеба. Искаше да се измие на вира, когато Уелш се зададе насреща й и я стресна. Естествено Браг също трябва да бе приключил с миенето досега — ако изобщо се миеше — или може би бе с Уелш. Тя се запъти към брега.

Слънцето изпрати внезапен сноп лъчи, издигна се по-високо и стопли хладната утрин и осветли зората в ден. Миранда се усмихна и се зарадва още повече, като откри, че на вира няма никой. Изми лицето и ръцете си, после и зъбите си и тъкмо щеше да стане, когато чу мръсна псувня и бе издърпана за набързо сплетената си коса.

— Никога не напускай лагера без мое разрешение! — изрева Браг.

Сърцето на Миранда щеше да се пръсне от страх.

— Причиняваш ми болка!

— Хубаво! — извика той оглушително. Все още държеше жестоко плитката й, а сега една желязна ръка хвана рамото й и грубо я разтърси. — Глупачка такава!

— Пусни ме — успя да изрече Миранда, без да знае откъде събра толкова смелост. Всъщност бе дяволски уплашена, че той ще я удари.

Браг сигурно бе забелязал ужаса в очите й. Внезапно я пусна и тя рязко се обърна и избяга. Но бе спряна само след три стъпки. Този път я хвана за китката и я извъртя към себе си, за да застане лице в лице с него. Миранда виждаше, че той с мъка се бори с гнева си.

— Мирувай — рече Браг накрая, а ноздрите и устата му бяха побелели и изтънели.

Миранда послушно замръзна. Внезапно пред погледа й изникна образът на баща й, удрящ майка й, и тя се сви. От това очите му притъмняха.

— Моля те — прошепна тя.

— Ние сме в територията на команчите — рече той със студен, твърд глас. — Знаеш ли какво правят команчите с красиви бели жени като теб?

Миранда безмълвно поклати глава.

— Събличат те гола — рече той жестоко. — Всички смелчаци, които искат да се позабавляват с теб го правят: докосват те, причиняват ти болка, изнасилват те. — Тя го гледаше, хипнотизирана от ужас. — После, ако имаш късмет, някой като Джон плаща откуп и те освобождава. — Изражението на Браг бе убийствено. Той мрачно се усмихна. — Естествено, ако нямаш късмет, някой команч решава да те направи своя втора или трета жена.

Очите му се забиха в нейните.

— Команчите се държат с жена си като с куче. Когато на съпруга й му се прииска, взима я, ако му скимне — бие я с камшик, кара я да се трепе като вол. Втората и третата съпруга нямат дори протекцията, на която се радва първата. Първата жена непрекъснато я бие — тя е жестока, защото ревнува, а и съпругът не остава по-назад.

Миранда не можеше да диша.

— Естествено, ако изкараш истински късмет, продават те на юг от границата. Знаеш ли какво става тогава?

Внезапно тя усети ударите на собственото си сърце да бият като барабан.

— Прекарваш времето си по гръб — в бордей. Ставаш курва.

Миранда се залюля, като се бореше да очисти главата си от странната лекота, която я бе изпълнила. Курва… трета жена… много смелчаци…

— Докато не стигнем до ранчото на Джон, няма да мърдаш никъде без мен. Ясно ли е?

Гласът му идеше отдалеч. Земята сякаш се приближаваше към нея. Накрая я обгърна гостоприемна тъмнина.