Бренда Джойс
Пътуване към рая (55)

54

Миранда имаше чувството, че всички я гледат, като влязоха в Сан Антонио, и това си беше точно така.

Естествено тя осъзна, че е невъзможно двайсет рейнджъри и почти още толкова пленници да не привлекат вниманието на всички хора по улиците и в магазините. Хората се наредиха по тротоарите и скоро от всички страни заехтяха овации и викове. Един мъж се затича редом с тях, като разпитваше за подробности, но рейнджърите само се ухилиха и му отвърнаха с недомлъвки. Браг не каза нищо, но я държеше топло и успокояващо.

Той нае стая в хотела и се качи горе с нея.

— Ще трябва да ида да докладвам, принцесо, но на връщане ще ти донеса някои дрехи. Утре ще идем да напазаруваме всичко, което ни трябва. — Тон й отправи топла усмивка. Златистите му очи бяха толкова нежни напоследък. Тя знаеше, че я съжалява и това караше и нея да се самосъжалява.

— Не бързай — каза тя и погледна с копнеж към леглото. Мили боже! Колко време продължи всичко това? Безкрайната езда, седмицата, която прекара в плен… не! Тя нямаше да мисли за това.

— Ще накарам да ти приготвят вана тук. Ще придумам някое от момичетата да ти заеме някой халат.

Миранда му се усмихна с благодарност. Когато си тръгна, тя се запита какво се бе случило с грубия, недодялан, суров мъж, който бе срещнала в Начес. После разбра, че се самозалъгва. Спомни си как се бе нахвърлил върху Чавес. Все още не знаеше какво направи той, след като Пекос я отведе, но бе сигурна, че е ужасно и не искаше да разбере. Легна на леглото и се замисли за мъжа си.

Освен това се зачуди на себе си. Кой би си помислил, че дъщерята на един граф щеше да се превърне в това, което бе тя в момента? Облечена в еленова кожа, току-що освободена от индианците, омъжена за един рейнджър със смесена кръв — мили боже! И Браг й бе описал живота, към който се бяха запътили. Щяха да живеят в индианска колиба, подобно на народа му, мескалеросите. Щяха да ловуват и да отглеждат сами храната си, да шият сами дрехите си. Щеше да е много примитивен живот. Тон не каза, че така ще е винаги. Не обсъдиха по-далечното бъдеще.

По някаква причина той искаше да я отведе до долината си, както я наричаше, за да поживеят там известно време. Тя наистина нямаше нищо против. Ранчото им бе изгоряло до основи. То бе нейно, а сега на Браг, понеже той бе неин съпруг, но тя не искаше да се връща там. Може би по-късно, в бъдеще. Не искаше Браг да я оставя сама. Той приключваше работа като рейнджър и тя се радваше. Знаеше, че е егоистично от нейна страна, но не й пукаше. Едва сега разбираше колко се нуждае от мъж една сама жена в този край, за да я защитава. Никога, абсолютно никога не искаше да преживее отново ужаса, който изпита през тази седмица, докато бе пленница на Чавес.

На Миранда не бяха й останали сълзи. Тя се претърколи настрана и затвори очи, но спомените бяха силни, живи. Отказваха да си тръгнат. Постоянно изплуваха от дълбините на съзнанието й и се появяваха в кошмарите й. Ала винаги можеше да разчита на Браг, който да я прегърне, да й прошепне нежни, сладки думи и да прогони тези ужасни сънища. Тя бе свикнала да спи с него и мислеше, че никога повече няма да иска да спи сама.

Донесоха водата за ваната й и заедно с нея прислужничката донесе и един ефирен халат от бяла вълна с розови панделки по края. Тя поръча обилна вечеря, като си помисли, че когато Дерек се върне, ще бъде гладен. После дълго се кисна във ваната. След като се изми и изсуши, тя наметна халата върху голата си кожа. Не беше прозрачен, но сякаш полепна по гъвкавите й контури. Миранда не забеляза. Чувстваше се толкова добре, облечена с нещо различно от еленова кожа.

Тя ядеше с апетит, когато Браг се върна и хвърли няколко пакета на леглото.

— Вечеряш без мен? — попита той, като дойде до нея и й залепи целувка по устата, преди дори е мигнала. Тя се изненада — той не я бе целувал от онзи път, до потока, преди няколко дни. И… се зарадва.

— Има достатъчно за двама — успя да каже тя и за момент тялото й сладостно затрептя.

— Виждам — ухили се той, а после седна насреща й и я загледа.

— Как мина? — Тя започна да му сервира, понеже той просто си седеше на мястото.

— Миранда — започна той, а после доби неуверен вид. Тя го погледна спокойно.

— Какво има? О! Друга задача ли? — Тя се опита да не покаже голямото си разочарование.

— Не, нищо подобно. По дяволите! — Той пъхна ръка в джоба си и извади малка кадифена кутийка.

— Не е много — рече той, като направи физиономия. — Аз не съм богат като Джон. Всъщност, като изключим земята ми, аз съм направо беден. Но… ето.

Миранда взе кутията и го погледна.

— Дерек, ти си богат. Сега притежаваш всичката собственост на Джон.

Той махна с ръка.

— Тя си е твоя. Ще я отвориш ли?

Внезапно Миранда се усмихна. Щяха да обсъдят въпроса по-късно. Тя отвори кутийката. Вътре имаше аметистов медальон във формата на сърце, който висеше на нежна златна верижка.

— Красив е! — каза тя искрено. Наистина бе трогната.

Точно като цвета на очите ти е — рече той, поглеждайки я.

— Би ли ми го сложил? — попита тя усмихната, като се изправи. Приближи се до него, вдигна косата си и се обърна с гръб.

Той см пое дълбоко дъх. Не можа да се въздържи. Искаше я така, както никога не бе искал друга жена и тя бе тук, пред него, облечена в толкова ефирна, прилепнала роба и се сети, че под нея не носи нищо. Вместо да гледа врата й, той забеляза, че се е втренчил в стегнатото й задниче и ръцете му, по своя собствена воля, се спряха на хълбоците й. Тя възкликна.

Той мразеше начина, по който тя се скова отбранително. Бързо закопча синджирчето около врата й. Дължеше на бижутера кажи-речи всяка кожа, която щеше да улови тази зима, но не му пукаше. Мразеше да ловува като трапер, но щеше да го направи. Искаше му се да може да й подари диаманти и рубини.

Тя се обърна, за да го погледне и се усмихна.

— Благодаря ти още веднъж. Страшно ми харесва.

Той искаше да й каже, че я обича, но никога преди не бе изричал тези думи и знаеше, че тя не споделя чувствата му. Просто не можеше да й каже, не още.

— Благодари ми с целувка — рече той вместо това. Тя изглеждаше изненадана.

— Целувките ми не са толкова лоши. Всъщност никога не съм срещал жена, която да не ги харесва. Дори и ти.

Тя леко поруменя.

— Дерек, аз…

— Искам само целувка — рече той нежно, като плъзна ръце около нея. — Знам, че ти трябва време и ще ти го дам. Но целувките не болят. Ако се отпуснеш, бас държа, че ще ти харесат.

Очите й се насълзиха.

— Толкова си мил.

— Не е чак толкова лошо за един див варварин, а? — Той се усмихна, а ъгълчетата на очите му се набраздиха.

Тя обви врата му с ръце.

— Взимам си думите обратно.

— Не можеш — промълви той и сведе лице.

Тя посрещна устните му и устите им само леко се докосваха. Толкова беше трудно да не стегне ръце около нея, да не направи целувката по-дълбока, да не я хвърли на леглото и да я обладае. Но се удържа. Мразеше страха й. Искаше нейната любов. Той стрелна езика си навън, за да опита долната й устна и тя потрепери. Надяваше се да е от удоволствие. Страстта му причиняваше болка. Отдръпна се с мъка от нея.

На вратата се почука и той си отдъхна, а може би се разочарова — не знаеше кое от двете. Пусна момчето, което донесе топла вода. Миранда скромно отстъпи зад масата, докато момчето изпразни студената, като я хвърли през прозореца и напълни ваната отново. Браг му подаде едно пени и започна да се съблича. Помисли си тягостно, че топлата вода няма да помогне на състоянието му.

Като осъзна, че Миранда го гледа, той се усмихна. Тя улови погледа му и се изчерви, но го спря.

— Не искам да мокриш тази рана.

— О, не. Пак почнахме да командваме, а? Мръсен съм. Достатъчно е зараснала.

— Дерек, не — тя сложи ръце на кръста и го изгледа.

Той се засмя, очарован от съпружеското й поведение.

— Чудесно. Тогава ти ще ме изкъпеш.

Този път по страните й изби ярка руменина.

— Можеш и сам да се изкъпеш — рече тя.

— Миранда, ако трябва да се изкъпя сам, тогава влизам във ваната. — Той говореше сериозно. Наистина искаше вана до този момент. Не му пукаше, че едно измиване от Миранда ще е истинско мъчение. Искаше да почувства ръцете й навсякъде по тялото си.

— Дай да видя раната — каза тя, леко сковано.

Той започна да си събува панталоните. Тя остро си пое въздух, но на него не му пукаше. Жените винаги бяха цъкали с език от физиката и от мъжеството му. Искаше да я впечатли. Със сигурност щеше да я впечатли сега, когато бе огромен от желание по нея. Чудеше се дали ще я възбуди. Той си свали панталоните и се ухили.

Тя се втренчи за миг, преди да извърне поглед и да го обърне с гръб. Той надзърна през рамо и видя, че тя се е загледала в задника му, а не в бедрото му. Опита се да не се засмее. Пулсираше.

— Е?

— Не мисля, че трябва да взимаш вана — рече тя смутена.

— Да седна ли или да легна?

— Дерек, не искам да те къпя.

— По дяволите — избухна той.

— Добре — рече тя, като го погледна гневно. — Чудесно. Но увий това около кръста си, моля те.

Той взе кърпата, но се обърна, за да й даде възможност да го види от друг ъгъл, докато небрежно се подчиняваше. Естествено тя се бе обърнала с гръб към него и мокреше гъбата. Той въздъхна, възседна стола и после затвори очи, докато тя изми гърба му.

Докосването и бе истинско блаженство, особено когато усещаше как ядът й се уталожва и се заменя от нервно треперене на ръката й. Това страх ли беше? Отвращение? Той не мислеше така. Смяташе, че е желание, макар и тя да не го разбира.

— Обърни се.

Той се подчини. Гледаше я как мие ръцете му, раменете, гърдите. Трудно му бе да диша равномерно и още по-трудно му беше да се сдържи и да не я награби и целуне.

— Достатъчно — рече той накрая с дрезгав глас.

Тя изглеждаше изненадана.

— Ами краката ти?

Той се страхуваше, че ще постави и двама им в неловко положение, ако тя продължи.

— Сам ще го направя.

Той взе гъбата и се извърна. Запита се дали да не си намери някоя курва за през нощта. Толкова време беше минало. После погледна към нея, докато се навеждаше да вземе една мокра кърпа от пода и сърцето му потръпна.

Ще я ухажвам, помисли си той, и ще чакам.