Бренда Джойс
Пътуване към рая (30)

29

Джон затвори вратата на кабинета си и Браг си отдъхна. Въпреки това изостреният му слух долови стъпките й, докато се качваше към спалнята си. Макар че се бе държал така, сякаш нищо не се беше случило, сякаш тя не го бе видяла с Бианка, вечерята бе много трудна за него.

Той не разбра защо е плакала. Сигурен бе, че Миранда го е последвала до поляната — но защо? Умът му трескаво търсеше отговора и той усещаше някакво глупаво въодушевление. Същевременно сълзите й го разтърсиха. Бе нелепо, че му пукаше. Тя се женеше утре и не й влизаше в работата какво прави той, нито с кого.

Никога преди това не се бе замислял сериозно за чувствата на някоя жена. Подобно на почти всички мъже, той вярваше, че жената служи за задоволяване на нуждите му, както и да ражда и отглежда деца. Никога не се бе държал зле с жените, понеже не беше такъв по характер. Той не се държеше зле и с коня си. Но откакто срещна Миранда, започна да изпитва съвсем непозната загриженост и състрадание към нея. Наистина му пукаше, страшно много, че тя го видя с Бианка и се бе досетила какви са отношенията им. И което бе още по-лошо, той се срамуваше. Дори не можеше да се досети защо. Той бе мъж, имаше своите нужди, това бе естествено.

Откакто срещна Миранда, той съзнаваше много добре, че е започнал да прави любов много по-рядко и че никога не се чувства задоволен, както по-рано. Всъщност бе отказал на няколко жени, които на практика се хвърлиха на врата му, колкото и да бе заинтригуван и шокиран Пекос. Едно време, когато някоя жена седнеше в скута му и го награбеше, той можеше най-много да се въздържи да не я вземе още там, на мига, без значение кой ги наблюдава. Сега откри, че му е трудно да се заинтересува и желанието му се надигаше едва след няколко дни въздържание.

За някои мъже това можеше да е нормално. За него определено не беше. Той бе от този тип мъже, които всяка вечер деляха леглото си с жена. Имаше си любима проститутка почти във всеки град. Когато се ожени, се бе прибирал при жена си почти всяка вечер. Та нима можеше да не усети, че мъжествеността му рязко спада?

Защо Миранда плачеше?

Да не би да е започнала да милее за него? Нима фактът, че го видя с друга жена можеше да я накара да стигне до сълзи? Или бе дошла вече разплакана в гората: А ако беше така, което изглеждаше по-вероятно, да не би да е плакала заради сватбата? Или от носталгия по дома? Какво я измъчваше? Защо му пукаше? Защо се чувстваше като хванато в клетка диво животно, което едвам успяваше да сдържи безумната си енергия?

Браг усети, че не е напрегнат, а разстроен. По-скоро би умрял, отколкото да я нарани. Но бе стоял в ранчото не повече от двайсет и четири часа, а вече я бе наранил най-малко веднъж. Мъка, срам и гняв се сляха в една надигаща се, объркана маса от емоции.

Браг взе чаша бренди от Джон и се просна на един стол срещу него.

— Нервен ли си?

Джон се усмихна.

— Не. Развълнуван, невероятно развълнуван.

Браг огледа брендито си, като го въртеше в чашата. Днес Джон бе в обичайното си настроение, жизнерадостен и сърдечен и Браг разбра — той се бе убедил, че радостта на Миранда при вида му не е означавала нищо. Но дали наистина бе така? Естествено, че не означаваше нещо — просто тя бе простодушно момиче, което се бе зарадвало да види стар познат. И това беше добре. Той искаше Миранда да е щастлива, и знаеше, че Джон може да я ощастливи. За разлика от него. Той бе прекалено груб и необуздан. Джон бе мил и грижовен.

Джон въздъхна.

— Надявах се Миранда да свикне повече с мен, но тя все още е толкова срамежлива.

Браг се протегна към кутията за пури на Джон и я отвори, изваждайки една.

— Искаш ли пура? — Той не искаше да говори за Миранда.

— Мерси.

Запалиха пурите си и запушиха мълчаливо известно време.

— Тя е идеалната съпруга — рече Джон. — Това място отдавна се нуждае от женска ръка.

Браг издиша кълбо дим.

— Радвам се и за двама ви, Джон. — Думите му бяха тихи, и макар да усещаше някаква притъпена болка в сърцето си, той ги изрече искрено.

Джон посрещна погледа му изпитателно. Дълго време не каза нищо.

— Да поговорим — рече той.

Браг незабавно застана нащрек.

— За какво?

— Искам да ти кажа някои неща, Дерек, както и да те питам нещо.

Тогава Браг разбра, че Джон съвсем не е забравил за начина, по който Миранда го бе посрещнала. Запита се дали Джон ще го помоли да стои настрана след сватбата. Нямаше да има значение, дори да беше така. Браг вече бе решил да стои надалеч, ако може.

— Казвай.

— Искам да ти напомня, че сме кръвни братя — рече Джон, като изненада Браг. — Кръвни братя според обичая на апахите.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита той подозрително.

Джон изглеждаше спокоен, но побутна брендито си настрана и се наведе напред много напрегнато.

— Знам, че преди всичко си тексасец. Но в някои отношения си истински апах. Искам да ти напомня за твоите апахски задължения… към жена ми.

Браг се загледа безмълвно.

— Ако нещо ми се случи, Дерек, очаквам ти да изпълниш тези задължения.

— По дяволите, Джон! — Избуха той и най-после езикът му се развърза. — Нищо няма да ти се случи.

— О, глупости! Познаваш тези земи по-добре от мен. Това жребче можеше да ме утрепе като едното нищо — и това бе само нещастен случай.

Те се изгледаха право в очи.

— Ако ме убият, Дерек, твое задължение е да се погрижиш за Миранда, да се ожениш за нея, ако тя те иска или да се погрижиш да се ожени за онзи, когото си избере. Искам да ти напомня за дълга ти.

Браг рязко се изправи.

— Нищо няма да ти се случи, по дяволите!

— Успокой се. Смятам да си остана жив и здрав дълго време, но ако все пак стане нещо, мога да умра спокойно, като знам, че ще се погрижиш за нея. Искам обещанието ти.

Браг се почувства неудобно, разстроен и ядосан.

— Знаеш, че ще се грижа за нея каквото и да стане.

— Да, знам — гласът на Джон притихна.

Браг се обърна и го погледна, доловил непогрешимата промяна в интонацията на приятеля си. Джон се усмихна малко тъжно.

— Не те виня. Когато го осъзнах, бях разстроен. Но ти си мъж и как е възможно някой мъж да не се влюби в Миранда?

Браг бе изумен, а после се засмя.

— Не ставай смешен! Откъде, по дяволите, ти хрумна това? — Но още докато говореше, той почувства някакво неспокойство.

Джон просто сви рамене, а погледът му стана загадъчен. После протегна ръка.

— Нека го потвърдим двойно — дай ми думата си и като тексасец.

Браг стисна зъби. Самата мисъл, че нещо можеше да се случи с Джон бе нелепа. Но Джон не отдръпна ръката си, така че Браг я пое. Обещанието бе потвърдено.