Бренда Джойс
Пътуване към рая (58)

57

Тази нощ той спа под звездите.

Бе на ръба на самоконтрола си и го знаеше. Удоволствието да лежи до нея, да я държи в обятията си бе надминато от страданието. Той не се бе любил с жена от смъртта на Джон, което бе преди повече от шест седмици. Бе достигнал до точката, когато се боеше, че ще се събуди от някой мокър сън и ще накара и двама им да се почувстват неловко. А снощи тя бе спала непробудно за пръв път, откакто я спаси от команчите. Чувстваше, че може да я остави да спи сама.

Той знаеше, че ако сам не може да забрави Чавес, няма начин тя да успее, фактът, че Миранда сънуваше тези проклети кошмари не им даваше възможност да забравят случилото се. И това бе най-силната причина за самоконтрола, който дори не бе подозирал, че притежава. Все пак до този момент никога не бе стоял без жена през живота си. Никога не бе пробвал способностите си за себеотрицание. И се надяваше никога да не се наложи отново да го прави.

На другата сутрин, преди тя да се събуди, той отиде на лов, за да изпробва лъка, който бе направил. Върна се по обяд с една дива пуйка и два заека. Видя, че Миранда му шие панталони от кожата на сърна, която й бе дал. Почувства се странно радостен, като я видя. Тя бе облечена в кожената рокля и мокасини, а косата й бе разделена на две плитки. Кожата й сега бе с блед прасковен загар, но не по-малко привлекателна. Всъщност му се струваше, че тя се разхубавява с всеки изминал ден. Ала се безпокоеше колко е тънка. Знаеше, че е отслабнала след отвличането й от Чавес. Ако се наложеше, щеше да я храни насила, понеже нямаше да я остави да се разболее и да залинее… Никога.

— Добрутро — извика той, като сложи дивеча си до кожите, които бяха проснати да се сушат.

Миранда му хвърли бърз поглед, без да се усмихне. Той се зачуди какво не е наред. Приближи се до нея.

— Добро утро — повтори той.

Тя остави настрана парчето кожа, което бе отрязала и току-що бе започнала да шие. Срещна погледа му. Лицето й бе загрижено и изпито и той никак не хареса тъмните сенки под очите й.

— Да не ти е зле? — Той веднага се разтревожи.

— Не.

Погледна я, но тя се зае с кожата и той вдигна рамене. Нещо не беше наред, той го усещаше. Да не би да му беше ядосана, задето вчера предявяваше искания към нея? По дяволите, та това беше негово право. Що се отнася до него, той бе подминал границите, които се изискваха. Никой съпруг не би могъл да прояви повече разбиране и грижи от него. Той се отдалечи и реши най-напред да изчисти зайците. Изненада се, че тя го последва и коленичи насреща му.

— Какво правиш?

— Искам да се науча — отвърна тя. — Чистенето на дивеча е женска работа. Ще ме научиш ли?

Той внезапно се усмихна и се запита защо иска да го направи.

— Миранда, няма нужда, аз ще го сторя.

— Но не предпочиташ ли и аз да мога да го върша? — виолетовият й поглед беше вперен право в него.

Той никога не я беше лъгал и със сигурност нямаше да започне сега.

— Да.

Тя леко се усмихна.

— Тогава ми покажи.

Браг я погледна изпитателно, сви рамене и отряза главата на заека с един удар на ножа си. Той не погледна към нея, но усети изумлението й. Бързо и умело отряза четирите лапи. В следващия миг вече бе цепнал кожата от задната страна на четирите крака и направи разрез от главата до опашката. След още един миг свали цялата кожа.

Миранда извика, извъртя се, отдалечи се малко и повърна.

Той изопна гръб, както бе клекнал. Бе я предупредил. Тя беше прекалено деликатна за това. Той бръкна с ръка в корема и извади червата, като ги хвърли върху купчината с боклука, а после остави заека отстрани.

— Извинявай — каза Миранда, като се обърна, за да го погледне. Изглеждаше наистина нещастна.

— Забрави за това — рече той. — Казах ти, нямам нищо против да чистя дивеча. — Той вдигна другия заек, като го сложи пред себе си. Канеше се да го обезглави, а после вдигна поглед и видя, че тя продължава да стои там. — Защо не се върнеш към работата си?

— Не — запъна се тя и се приближи. — Искам да го направя.

— Миранда.

Тя решително стигна до него, коленичи и взе ножа от ръката му. Беше бледа. Преглъщаше с очевидно затруднение. Той се облегна назад развеселен и зачака. Минаха няколко секунди.

— Е?

— Още е топъл.

Той взе ножа от ръката й.

— Няма защо да правиш това — каза той. — Твоята чувствителност е прекалено изтънчена. Мисля, че не искам да е другояче.

Тя го погледна насълзена.

— Дай ми ножа — настоя тя.

Той бе изумен.

— Какво, по дяволите, се опитваш да докажеш?

Миранда взе ножа. Със стиснати зъби, тя направи разрез по врата.

— По-надолу — поправи я Браг. — С един удар.

Тя колебливо свали ножа по-надолу върху козината на животното. Бликна кръв, когато тя бавно и плахо натисна острието. Браг погледна лицето й и видя, че от клепките й се ронят сълзи. Гневно взе ножа от ръцете й и се изправи, като я вдигна със себе си.

— Достатъчно. Това е нелепо.

Миранда не го погледна, а изтри очите си с ръка и се освободи от хватката му. Той я гледаше как се отдалечава сковано до мястото, където шиеше. Миранда седна и посегна невиждащо към сърнешката кожа. За какво беше всичко това? Смутен, той се обърна и изчисти заека, а после се зае с пуйката.

Браг не я разбираше и започна да се чувства гузен. Той я превръщаше в индианска жена, когато тя трябваше да е изтънчена лейди. Спря да скубе перата и се замисли. Той искаше да я доведе тук, защото бе красиво, пречистващо, лековито. Като бяха сами, можеха да започнат брака си отначало. Но нима бе сгрешил?

Той си представи красив дом. Не му излизаше от ума, че ако тя се почувства щастлива, той ще се заеме с фермерство и ще й построи прекрасен дом, в който да отгледат децата си. Лесно щяха да продадат ранчото на Джон, като се сдобият с допълнителни средства. Навсякъде беше пълно с диви животни, които трябваше само да улови, така че щеше да е лесно да започне. Той хвърли поглед към нея.

Миранда шиеше упорито, умело. Красотата и ранимостта й го накараха да трепне. Да, тя заслужаваше ранчо и те щяха да имат деца…

Внезапно той спря да работи, като си спомни как тя бе повърнала, което го накара да се замисли за нещо ново. Ами ако тя вече беше бременна? Той се приближи до нея, напрегнат и нервен.

Миранда, кога бе последното ти месечно течение? — попита той.

Какво? — тя остави шиенето си, изненадана. Той повтори въпроса си с мрачно лице.

Защо… защо ме питаш?

Аз съм ти съпруг и имам право да знам. Кога беше? — Той я гледаше как се колебае.

Преди шест седмици.

Имаше чувството, че са го застреляли. За момент не можеше да говори. В ума му се въртеше само една мисъл: Тя е бременна от Чавес.

Миранда бързо се изправи на крака, като видя изражението му.

— Дерек, почакай. Винаги ми е идвало малко… — тя се изчерви — нередовно. Понякога изобщо пропусках по някой месец.

Той я загледа нервно.

— Може да си бременна.

Тя пребледня.

— Дори не бях си помисляла за това — прошепна тя. — Не, не съм. Сигурна съм, че не съм.

Той се извърна. После погледна пак към нея.

— Може би сега ти е времето да кажеш една-две молитви. — Той бе ядосан, обезсърчен. Какво щеше да прави, ако тя имаше дете от Чавес? Как би могъл да е баща на дете, заченато от мъж, изнасилил и наранил жена му? Той се отдалечи и механично дооскуба пуйката.

Но се замисли над думите й. Възможно бе да не е бременна. Нелепо бе да се разстройва сега заради нещо, което не можеше да контролира. Но бе по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Погледна към нея. Тя бе приведена над кожата и шиеше бързо и методично. Беше му обърнала гръб. Той усети пристъп на жал и подтик да я защити.

Не можеше да види лицето й, но така бе по-добре. Миранда бе пребледняла и напрегната. Не заплака, но устата й трепереше и издаваше душевните й терзания.