Бренда Джойс
Пътуване към рая (29)

28

Най-после Миранда се насили да не плаче. Как бе могла някога да си помисли, че той е неин приятел? Как е могла да си въобрази, че под тексаската му фасада имаше зачатъци на нежност и грижовност? Той бе мъж като всеки друг, напълно егоистичен. Просто я намираше привлекателна и искаше да направи с нея тези невъобразими неща, които правеха мъжете с жените. Той дори никога не се бе държал така, сякаш я харесва — винаги бе ядосан край нея.

Тя заби юмрук в завивката на леглото си, захлупила нос във възглавницата. Защо коравосърдечието му й причини такава болка? Защо й се искаше да плаче безкрайно, сякаш сърцето й бе разбито? Какво значение имаше, че не я харесва или че дори не му пукаше за нея? Тя обгърна възглавницата с ръце и я притисна към себе си. С такова нетърпение очакваше пристигането му, а той бе дошъл само защото беше най-добрият приятел на Джон.

Тя внимателно се изми преди вечеря, като се увери, че е изчистила всичката мърсотия от градината. Макар и да ползваше ръкавици, пръстта винаги успяваше да се промъкне до китките й. Тя извади от гардероба аметистова копринена рокля със затворено деколте и дълги ръкави и я облече. Роклята бе украсена с дантели и яка и бе точно като цвета на очите й. Като я приглади, Миранда забеляза, че те са се зачервили от плача. Тя бързо обмисли дали да не се престори на болна, но осъзна, че ще е непростимо грубо. Надяваше се, че никой няма да забележи очите й.

Тя изтръпваше от мисълта, че отново трябва да се срещне с този ужасен човек. Опита се да не мисли за това, как се бе усмихнал на Бианка.

Слезе долу, като се чувстваше двойно по-нещастна, понеже посещението на Браг бе единствената светлинка в дните й с приближаването на сватбата. Сега вече нямаше нищо. Нищо… и никой.

Миранда усети, че нещо не е наред по време на вечерята. Браг бе любезен, но резервиран, а Джон бе студен и мълчалив. Да не бяха се карали, зачуди се тя. И двамата наблегнаха повече на виното, отколкото на яденето. Прекараха края на вечерята в обсъждане на някаква среща, която трябваше да се състои през март между команчите и тексаските рейнджъри. Миранда се извини под предлог, че има главоболие и си легна рано.

Спа неспокойно и не можа да мигне до зори, а умът й се луташе между Браг и сватбата, сватбата и Браг. Спа до късно и когато се събуди, наближаваше пладне. Изкъпа се и се облече. Джон почука на вратата й и влезе.

— Добре ли си? — попита той загрижено. Лицето му бе меко и бе загубило суровите линии от предната вечер.

— Да — усмихна се тя. — Снощи прекарах тежка нощ. Предполагам, че затова съм спала до толкова късно.

— Нещо лошо ли сънува? — попита той, като стисна ръката й.

— Не, просто ме измъчваха разни мисли — гласът и замря.

— Е, аз се разтревожих, обикновено си толкова ранобудна. Страх ме е да не се разболееш или нещо от тоя род — той я потупа по ръката. Очите му блестяха. Миранда знаеше, че това е, защото сватбата бе утре и той не можеше да чака. — Днес следобед ще се позанимая малко със счетоводните книги — каза й той, — но преди вечеря ще пийнем по чашка шампанско, за да отпразнуваме.

Той излезе и Миранда въздъхна, приближи се до прозореца и втренчи поглед навън. Знаеше, че има голям късмет. Джон я обожаваше и никога не би я наранил. Но… утре вечер тя щеше да дели леглото му. Неволно потрепери. Той бе толкова едър мъж. Може би щеше да я нарани, без да иска.

Тя се опита да не мисли за това и накрая пак се сети за Браг. Искаше й се да поговорят, сами, само двамата, точно както някога, на пътя. Беше невъзможно — и тя го знаеше! Бе неприлично дори само да си го помисля…

Миранда го видя да прекосява лениво двора към хамбара, като крачеше с големи и грациозни стъпки. Сърцето й се сви, като го зърна. Тя се запита дали не отива да поязди, но после той свърна зад хамбара и се изгуби сред група дръвчета. Сърцето й щеше да се пръсне. Тя видя шанса си. Ако наистина искаше да поговори с него, трябваше само да го последва. Знаеше, че не е редно, но бе толкова уплашена и не искаше нищо друго, освен да сподели с него страховете си и да чуе топлите му уверения, че всичко ще е наред. Без да се спре, за да размисли, понеже знаеше, че ако го стори, никога няма да тръгне, Миранда излезе тичешком от стаята си и се завтече надолу по стълбите.

Забави крачките си през двора, за да не изглежда странно, ако някой я видеше. Но Джон се беше затворил в кабинета си, а жените бяха заети със задачите си. Тримата мъже, които работеха за Джон прекарваха почти целия ден на полето. Тя задмина хамбара и навлезе сред дърветата. Пред себе си видя по-ярка светлина и се спря, като реши, че там има поляна. Нямаше представа къде можеше да е отишъл.

А и какво правеше тук, между другото? Да не би да бе тръгнал на лов пеша? В нея се надигна изумление, а после й се стори, че видя нещо да мърда на полянката. Тя продължи напред.

Стигна до поляната, забеляза го веднага и трябваше да се хване за дънера на някое дърво, за да не падне. Бианка се бе вкопчила в ръката му, притиснала гърдите си към него и му говореше тихо и съблазнително.

Очите на Миранда се насълзиха и я прониза болка. Тя знаеше, че трябва да се махне, да се затича, да избяга, но не можеше. Едвам успяваше да диша и през цялото време очите й бяха приковани в тях двамата…

После осъзна, че Браг е ядосан. Бианка бавно прекара пръсти по лицето му, но той отблъсна ръката й с намръщено изражение. Думите му достигнаха до ушите й.

— Не сега, Бианка, по дяволите.

Думите отекнаха — Не сега, не сега.

Сълзите в очите й замъглиха всичко и започнаха свободно да се спускат по бузите й. Сърцето й биеше толкова силно, че тя бе уверена, че го чуват. Трепереща, тя се помръдна. Една клонка изпука.

Главата на Браг се вдигна и той погледна право в нея. Очите му се разшириха от изумление.

Вече нямаше защо да се измъква крадешком. С тих вик тя се обърна и се втурна през гората.