Бренда Джойс
Пътуване към рая (15)

14

Чавес се претърколи от другата страна на леглото, повличайки Миранда със себе си и извика, когато куршумът на Браг го простреля в ребрата.

Браг тръгна към него.

— Ще те убия, Чавес — изрева той.

Чавес държеше нож, опрян в гърлото на Миранда и я притискаше плътно към себе си, докато бавно се изправи на крака.

— Ще я убия.

Браг не сведе колта си. Не поглеждаше към Миранда, макар че нейният поглед бе прикован върху лицето му. Изобщо не откъсна очи от тъмния взор на Чавес. Много малка част от анатомията на Чавес бе изложена на показ, за да може да стреля по него. И което бе по-лошо, Чавес бе команчеро. Щеше да й пререже гърлото толкова бързо, колкото и Браг щеше да дръпне спусъка.

Освен ако не блъфираше. Браг не можеше да разчете погледа му. Той бе непроницаем и безмилостен.

Чавес, прикрит от Миранда, запристъпва покрай стената към вратата.

— Излизам и я взимам с мен — рече той.

— Не — Браг наблюдаваше безпомощен и разярен, докато Чавес стигна до вратата и излезе заднишком от нея, защитен от голото тяло на Миранда. Острието върху гърлото й проблясваше.

— Не — изстена Миранда и от движението на гърлото й острието поряза кожата. Тя проплака, когато една тъпичка струйка кръв бликна изпод ножа.

— Не говори, cara — заповяда Чавес в моментен изблик на ярост.

Бе твърде късно. Той се бе издал. Браг знаеше, че няма да нарани Миранда. И Чавес разбра, че Браг знае. Те се вгледаха един в друг мълчаливо.

Браг се усмихна безжалостно. Чавес подсвирна и неоседланият му жребец пристигна в тръс. Браг зачака нетърпеливо. Само за един кратък миг Чавес се поколеба и Браг знаеше срещу каква дилема е изправен. Трябваше да реши дали да избута Миранда настрана и да избяга сам, или да се опита да се качи с нея. С ръце около Миранда, Чавес стигна заднишком до коня, а очите му не се откъснаха от Браг. Значи такава бе играта му, помисли си Браг. Той не помръдна. Не се и налагаше.

Чавес скочи на гърба на жребеца си и хвана Миранда с една ръка. Тя изпищя и жребецът полетя напред. Браг стреля още докато той се качваше на коня. Едно ярко алено цвете разцъфна на гърба на Чавес и Миранда се строполи на земята.

Браг стреля отново. Чавес се бе навел ниско над гривата на жребеца въпреки двете си рани, като се опитваше да не представлява толкова добра мишена. Точно в този момент жребецът се спусна по един склон и Браг не разбра дали е улучил Чавес отново или не. Той се спусна към Миранда.

Тя бе клекнала на земята, задъхана, а гъстите й самурени кичури покриваха голото й тяло. Браг стигна до нея само за миг, като хвърли бърз, претърсващ поглед наоколо, а после се смъкна на колене до нея.

— Миранда — рече той дрезгаво, като я притегли в обятията си.

Подтикът да я утеши и защити бе неудържим. Тя трепереше силно до гърдите му.

— Миранда, вече всичко е наред. Аз съм тук. — У него се надигна огромна мъка заради това, което бе изстрадала и същевременно почувства вина. Жестока, силна вина. Той не бе оправдал очакванията й.

Треперенето й стана ритмично и конвулсивно.

— Всичко е наред — повтори той, милвайки косата й. Думите бяха нелепи, но той не знаеше какво друго да каже.

Шумът от листата и клоните бе съвсем лек, но за Браг бе оглушителен и го накара да вдигне рязко глава. Сега не можеше да я утешава. Съмняваше се, че Чавес ще се върне, но пък той бе команчеро. Този лагер можеше да бъде и място за среща. Това хич не му хареса. Като се изправи, той каза:

— Тръгваме — а после осъзна, че тя изобщо не го забелязва. Остана клекнала на земята там, където я бе оставил и той усети как го проряза ужасна болка. Ала не се спря. Браг бе жертвал червеникавия си кон, за да заблуди команчите и сега носеше Миранда на ръце. Избра най-хубавото животно — едър, дългокрак жребец, кестеняв на цвят, с широки гърди и силни крака. Конят нямаше да е много бърз, но щеше да е здрав и издръжлив. Браг бързо го оседла и го заведе до Миранда.

Тя не бе помръднала. Вече не се тресеше конвулсивно, но от време на време по тялото й преминаваше тръпка. Тон я изправи на крака.

— Сега трябва да тръгваме — каза той, а очите му се спряха изпитателно върху нея. И какъвто разгонен негодник си беше, не можа да не забележи бялото й, слабо, но красиво заоблено тяло и гледката го възбуди. Той огледа лицето й. Очите й изглеждаха приковани в рамото му.

— Миранда! Погледни ме!

Тя вдигна очи, виолетови и безжизнени. Те се взряха невиждащо в лицето му. Той изруга, дълбоко разтърсен от вида й, и я вдигна на ръце. Като водеше коня, той си взе останалите неща и наметна кожената си риза върху нея. Тя стигна до коленете й и това го задоволи. Вдигна я на седлото, качи се зад нея и те бързо се отправиха на север.