Бренда Джойс
Пътуване към рая (46)

45

— Кога ще ходим в Сан Антонио? — попита тя предпазливо, като се изчерви въпреки волята си. Него го нямаше, когато се събуди тази сутрин и тя се чувстваше страшно благодарна. По-късно бе разкъсвана между желанието да го види и невъзможността да застане лице в лице с него.

Погледът му бе пронизващ.

— Нямах намерение да правя такова нещо, не и докато не ни потрябват запаси. — Той се бе изкъпал и преоблякъл и миришеше силно на сапун и цигари.

Лицето й посърна.

Той сложи ръце на кръста си и се вгледа в нея.

— Няма какво да изповядваш, Миранда. Да не би да смяташ да ходиш на изповед всеки път, когато те целуна — или само когато ти хареса?

Тя зае отбранителна позиция.

— Не ми хареса!

Той се засмя невярващо.

— Беше заради виното! И ти ми даде думата си!

Лицето му се изопна.

— Ако не бях ти дал думата си, принцесо, тази сутрин щеше да се събудиш в леглото ми — много по-мъдра и по-щастлива жена.

Миранда поруменя и се извърна, но не преди да го чуе как изпсува. Тя не искаше да го хока, бе прекалено заета със собствената си вина. А и той не беше прав — на нея не й беше харесало. Виното беше виновно. Тя никога повече нямаше да пие!

Вечерята бе мъчително преживяване. Тя беше прекалено разстроена от собственото си укорително държане, за да поддържа лекия разговор, който Браг се стараеше да води, така че той се отказа и те се хранеха мълчаливо. Тя бе достатъчно угрижена, за да го поглежда от време на време, убедена, че гой е в лошо настроение, но съвсем не бе така — Браг просто бе непроницаем.

— Да идем да се поразходим — предложи той, като се навечеряха.

— Не мисля, че е добра идея — отвърна бързо тя, като извърна очи. — Уморена съм.

— Да се поразходим — повтори той твърдо, като взе ръката й. Уви един шал около раменете и, прегърна я през кръста и тръгнаха под една редица от памукови храсти. Някаква сладка миризма, която Миранда не можа да определи насищаше здрача и му придаваше сладост. Браг я държеше твърде плътно.

— Не се дърпай — каза спокойно той. — Знам, че допирът ми не е отблъскващ.

Тя нямаше отговор.

Продължиха да вървят мълчаливи. Тя знаеше със сигурност, че той я е довел тук, за да я целуне. Сърцето й биеше от негодувание. Как смееше да се опитва да я прелъсти? Ами обещанието му?

Той я обърна към себе си и леко се усмихна, положил ръце на раменете й.

— Кажи ми сега, че това не ти харесва — каза той, като се наведе и я целуна.

Сърцето й щеше да се пръсне в гърдите й. Тя се вцепени и се опита да се измъкне. Устата му бе топла, мека, но упорита и настойчива. Езикът му докосна мястото, където устните й се събираха възбуждащо, само за миг. Топла, влажна болка премина през нея като спирала.

Той повдигна глава и се усмихна.

— Ама и ти си инат и половина. Ще опитаме ли още веднъж?

— Ти обеща!

Той я притегли по-близо.

— Обещах да не се любя с теб, принцесо — рече той, а после отново залепи уста за нейната.

Този път тя се бореше, вместо да остане пасивна. Той не обърна внимание на това и само я хвана по-здраво. Тя се опита да извърне лице, но той с лекота улови задната част на главата й с една ръка и продължи да я целува, без да я кара да отваря уста. От нея се изтръгна изтерзан хлип. Той я пусна.

Миранда се препъна, но не падна, а и той не се опита да й помогне. Тя предпазливо се обърна и видя гърба му, когато той се облегна на едно дърво, зареял поглед в назъбените линии на далечните планини. Тя задиша по-леко. Бе ядосана, обидена, негодуваща — и в нея бушуваха толкова много емоции, че не можеше да ги разпознае всичките. Копнееше.

— Да се връщаме — каза той, като въздъхна тежко.

Тя си помисли, че усеща разочарованието му, толкова беше силно.

През следващите две нощи той не се върна за вечеря и Миранда не го дочака. Вместо това потърси убежището на спалнята си. Но не можа да заспи дълго след като той се прибра.

Бе събудена от оглушителния звук на множество копита, които се приближаваха към къщата. Тя запримигва и се пребори със сънливостта. Колко ли беше часът? Чу мъжки гласове, но не можеше да различи думите. Промъкна се до вратата, като се напъха в една рокля и погледна през прозореца. На двора седяха поне десетина тежко въоръжени ездачи, конете им бяха мокри от пот, а лицата им — мрачни. Миранда се изплаши и тичешком слезе долу.

Чу глас, но не този на Дерек, да идва от кабинета и не се поколеба да нахълта.

— … цял ден преднина… — казваше някакъв висок мъж, но спря в мига, в който тя влезе.

— Дерек! Какво има? — извика тя.

— Миранда, върни се в стаята си, а аз ще дойда след малко — каза той. Гласът му бе равен и тих, а изражението му — непреклонно.

Тя отвори уста, за да възрази, но видя погледа му — твърд и неумолим. Изплашена не на шега, тя се подчини. Като се върна горе, отново погледна през прозореца. Този път позна Пекос и Лейкли, седнали спокойно сред конниците. Рейнджърите. Нещо ужасно се бе случило, помисли си тя, щом са се събрали толкова много рейнджъри на едно място. Тя се разтрепери. Идеше й да се разплаче.

Чу стъпките му и се втурна да го посрещне на вратата.

— Дерек! Какво се е случило?

Той я поведе в стаята внимателно, но твърдо.

— Шшт! Има малко неприятности. Но ти не бива да се тревожиш за нищо. Няма да ме има една-две седмици. — Той я хвана за ръцете и се вгледа в разтревоженото й лице. — Не се безпокой, принцесо, тук имаш четирима опитни мъже и нищо няма да ти се случи. Браун ще седи до теб двайсет и четири часа в денонощието. И никаква езда, абсолютно никаква. — Той се усмихна. — Обещаваш ли?

— Обещавам — извика тя, като хвана здраво ръцете му. — Какви неприятности? С команчите ли?

Той кимна неохотно.

— Къде?

Той се поколеба.

— Миранда, ще бъдеш в безопасност. Но ние трябва да хванем тези негодници и да се отървем от тях.

— Каза, че вече не искаш вендета! Не отивай!

Той стана мрачен.

— Убили са Хюлит, Миранда. И трите му момчета. Едното бе само на осем годинки. Взели са Бет Хюлит и дъщеря й в плен. Дъщеря й е на твоите години и не е омъжена. Ще идем да ги върнем.

Миранда седеше неподвижна, пребледняла като платно и ужасно уплашена.

Той погали лицето й с изненадващо нежна ръка.

— Нищо няма да се случи с теб. Трябва да вървя. — Той се изправи, като се спря, а после леко я целуна по устните. Тя бе толкова уплашена, че само стоеше като камък и не можеше да помръдне, нито да мисли.

Той я гледаше известно време, в очите му проблесна разочарование, а после се обърна и влезе в стаята си. Тя го чу да се облича, да събира пистолетите, торбата и останалата част от нещата си. Умът й започна да крещи: Дерек си тръгва! Може да го убият!

Тя осъзна, че той вече е слязъл по стълбите, че може никога повече да не го види. Втурна се с вик след него.

— Дерек! Почакай!

Някой бе оседлал коня му и той се канеше да го яхне. Другите ездачи чакаха нетърпеливо, а конете им се местеха неспокойно. Той се обърна изненадан.

Миранда се затича от верандата. Роклята й се повдигаше около краката й, косата й бе пусната и се носеше като знаме след нея. Тя се хвърли на врата му и го притисна плътно. Топлите му, силни ръце я държаха здраво до него. Тя вдигна лицето си, а очите й бяха плувнали в сълзи.

— Не бой се — рече той нежно. — Нищо няма да ти се случи.

— Не ме е страх за мен — рече тя, без да може да спре рукналите сълзи. — Боя се за теб!

Дъхът му секна и очите му заблестяха като златисти огньове. Миранда обгърна врата му с ръце, като хвана гъстите коси, които се накъдряха над яката му и го притегли надолу. Целуна го безсрамно. Притисна се в него, впила устни в неговите, настоятелна, търсеща, обезумяла. Чу някакъв дълбок звук да се изтръгва от гърлото му. Някой се засмя, а друг предложи Дерек да ги настигне по-късно. Браг уви ръка в косите й и проникна по-дълбоко, а тя с готовност разтвори уста. Прие отчаяно езика му, като го подтикваше да влезе по-навътре. Усещаше цялото му тяло срещу своето, твърдо и жарко, дори мъжеството му.

— Да вървим, Браг — извика някой.

Браг я пусна, като решително я отмести далеч от себе си. Погледът му бе изгарящ. Миранда не сведе очи. Бе останала без дъх. Той се усмихна. Очите им се срещнаха, когато някакъв друг глас го подкани да се качва на коня. Той се обърна и скочи леко на седлото. Тя обви ръце около себе си силно, нещастно. Не можеше да откъсне очи от него, искаше да запомни и последната подробност. Той бе толкова прекрасен, с широки рамене, висок, силен, а дрехите се бяха изпънали по него. Седеше спокойно, грациозно, докато конят подскачаше развълнувано. Лицето му, толкова загоряло и слабо, бе невероятно красиво и очите му, златисти като слънцето, бяха нежни.

А в следващия миг той изчезна в гръмовния облак от копита и прах.