Бренда Джойс
Пътуване към рая (47)

46

Събуди я някакъв шум.

Зазоряваше се. Дерек бе тръгнал само преди два дни. Сутринта беше необичайно тиха — нямаше птички, нямаше коне, нямаше звуци на мъже, които да стават и да впрягат животните, а тихите им, провлачени разговори да са прекъсвани от смях. Тя се заслуша напрегнато. Бе чула нещо. Ала… какво? Тя се опита да си спомни съзнателно. Животно? Пръхтене? Глух удар?

Защо утрото бе толкова тихо?

Миранда се изправи в леглото, отметна дългата си плитка над рамо и се поколеба. Не се чуваха звуци и от долния етаж, но пък после се сети, че само Дерек вдигаше шум сутрин, когато се майтапеше с Елена, докато тя му слагаше закуската, преди да тръгне. Миранда въздъхна и почувства странна самота. Потъна под завивките и се опита да заспи отново.

Задряма. Лекият й сън бе изпъстрен с образи на съпруга й — топло, трепетно чувство, смесено с болезнен страх за него. Сънуваше как той се е навел над нея, усмихва се и тя усеща топлия му дъх върху лицето си. Дерек. Сега щеше да се хвърли на врата му за добре дошъл. Беше глупачка, задето досега му бе отказвала. Ами ако не се върнеше? Не, тя никога повече нямаше да му откаже.

Той я взе в обятията си и Миранда се сгуши срещу топлото му, твърдо тяло за момент. После очите и рязко се отвориха и тя отвори уста, за да извика.

Нещо бе напъхано в устата й, нещо, подобно на памук, и тя бе преметната през едно твърдо рамо. Индианци! Мъжът излезе тихо и бързо от стаята й. Лицето й бе притиснато в голия му кръст. Той носеше само препаска и високи мокасини. Тя го гледаше изкривено отгоре надолу. Започна да се бори, но веднага осъзна, че е безсмислено. Мъжът бе твърде силен.

В коридора видя Браун, проснат по гръб, с отворени мъртви очи, а гърдите му бяха целите в кръв. Тя се задави от истерични ридания.

Мъжът я сваляше долу. Къде бяха останалите? Елена? Бианка? О, боже! Той я изведе навън, качи я на един черен кон и веднага след това скочи зад нея. Внезапно се понесоха диви бойни викове и от горичката наизлязоха десетина индианци с факли в ръка. Тръгнаха към сградите и ги подпалиха. Миранда се опита да извика, но през запушената й уста излезе само приглушен звук. Мъжът я държеше здраво с една ръка около кръста, като пришпори коня си напред.

Откъм къщата на работниците се чуха изстрели. Миранда ликуваше. Видя един, а после още един улучен воин, да падат от конете си. Обърна бясно глава. Бяха подпалили голямата къща и пламъците вече я облизваха по краищата. Тя чу женски вик.

Бианка бягаше към гората. Един команч я настигна в галоп и Миранда затвори очи, като си мислеше, че ще я прегази. Викът й проехтя отново. Воинът без усилие я преметна върху коня си и когато тя започна да се бори, я удари с опакото на ръката си и се чу шумната плесница, която й зашлеви. Тя се просна над гривата на коня.

Бе станало истинско меле. Похитителят й крещеше думи, които тя не разбираше, но явно даваше заповеди и команчите започнаха да изчезват в гората, от която се бяха появили толкова внезапно. Миранда потръпна от още един вопъл.

Те бързо последваха воините в гората, клоните ги шибаха през лицата, копитата на конете вдигаха гръмотевичен тропот, поводите дрънчаха. Миранда започна да мисли.

Нещо определено не беше наред. Тя бе живяла в Тексас достатъчно дълго, за да знае какво да очаква, когато имаше нападение на команчи. Те не се промъкваха в къщите, за да отвличат жени. Само атакуваха и устройваха засади. Сега изглеждаше така, сякаш… сякаш тя бе целта!

Но това беше глупаво!

Тя извърна лице, когато внезапно почувства ръката му, а после осъзна, че той маха кърпата от устата й. Захвърли я настрани. Тя усети с пълна сила колко сериозно е положението й. Щеше да бъде изнасилена от много воини. Можеше да я направят жена на някой от тях. Можеше да я продадат като проститутка. Тя затвори очи. Разтърси я още една тръпка. Не, мисли! Запази спокойствие! Браг ще дойде!

Тя бе обхваната от абсолютната увереност, че когато той пристигне, вече ще е твърде късно.

Цялата се разтрепери.

— Студено ли ти е, poquita?^[1]

Обзе я ужас. Този глас й беше познат. Никога нямаше да го забрави. Като се извърна, тя срещна ухилената физиономия на Чавес.