Бренда Джойс
Пътуване към рая (49)

48

— Пак се е замечтал — рече конникът и се изхили.

— Мътните го взели, и аз ще си мечтая, ако имам сладка кобилка като неговата да ме чака!

Думите му бяха посрещнати от смях.

— Хей, Браг! Какво ще кажеш?

Браг се отърси от прекрасното си еротично мечтание и се усмихна на Брет Линкълн, който бе тръгнал с коня си срещу Браг и грубо блъсна жребеца му.

— Какъв беше въпросът, Линкълн?

Рейнджърите около него се захилиха. Пекос се наведе, за да го плесне.

— Мястото на семейство Тетли е отпред. Оттук потегляме към Сан Антонио. Идваш с нас, нали? — тонът му бе нетърпелив.

— Естествено, че идва — извика Линкълн. — Ще изпием цяла бъчва, а после ще си намерим няколко горещи женички, нали, Браг?

Браг се ухили.

— Съжалявам, че ще ви разочаровам, момчета — провлачи той, — но мисля, че ще тръгна право на запад от Тетли.

— А, не! Айде бе, Браг, закъде си се разбързал? — възкликна друг рейнджър, Андърсън.

— Май вече става ясно кой командва в това семейство — рече Пекос на всеослушание.

Браг се усмихна, като пусна покрай ушите си намеците, които последваха.

— Вероятно никога повече няма да иде в града, като си има такова момиче да му топли леглото — подхвърли някой.

— Ако имах такова девойче като нея, щях да се пенсионирам — добави някой друг. — Или да си намеря друго занимание.

— Аха, да правиш бебета!

Миранда. Той прошепна името й наум. Господи, ама това се беше случило. Той се влюби.

Може би се влюби още първия път, когато я видя. Тогава тя се бе превърнала в мъчение, в мания, още от момента, в който я зърна. Усмихна се, като си спомни как се бе притиснала в него, когато той тръгна, и сетне му прошепна, че я е страх — не за себе си, а за него. И онази целувка. Той си спомни за страстта, която бе показала тя, за желанието й, загрижеността й… и слабините му отново се издуха, а панталонът му отесня. Нуждаеше се от нея. Искаше я. Дори и Миранда да продължаваше да настоява той да удържи на обещанието си, щеше да й угоди, но искаше само да я види още веднъж…

Той се радваше, че настигнаха малката бойна група команчи само за няколко дни. Отрезвя, като се сети какво се случи, след като убиха индианците и освободиха двете момичета и майка им. По-голямата дъщеря, осемнайсетгодишна, бе такава красавица. Когато я откриха, вече не беше много за гледане. Липсваха й няколко зъба и лицето й бе насинено и подуто. Той разбра, че е била изнасилена неколкократно. Тя хвана пушката на един от рейнджърите и се застреля още преди да са напуснали мястото на битката. Браг не искаше да си мисли за това.

Малката ферма на семейство Тетли се появи зад завоя, сгушена в дълъг, открит каньон, засенчен от дъбове и ели, а една бавна река лъкатушеше по средата. Полковник Бент вдигна ръка.

— Да напоим конете и да ги оставим да отпочинат. Ще видя как са семейство Тетли.

— Полковник, може ли да дойда с вас? — пошегува се някой.

При рейнджърите бе обичайна практика да спират и да проверяват заселниците, но всички знаеха, че петнайсетгодишната дъщеря на Тетли разцъфтяваше в много красива жена.

— Всички да останат по местата си, освен теб, Андърсън. — Полковникът и Андърсън слязоха от конете и отидоха до къщата. Мисис Тетли се появи на верандата.

Браг слезе от коня и го остави да се напие. Не бяха яздили усилено на връщане, така че конете не бяха много изморени. Рейнджърите щадяха животните си, освен когато не се налагаше да ги пришпорят. Конете бяха твърде важни — те отвеждаха до битката и пак те помагаха да оцелееш.

— Продължаваш да бленуваш — изсумтя Пекос.

Браг се усмихна. Нямаше търпение да вземе Миранда в обятията си и да целуне тези сочни черешови устни, да зарови ръце в косата й…

— Капитан Браг!

Браг се обърна и видя Андърсън да се приближава бързо.

— Полковникът иска да ви види, капитане. Браг сви рамене и подаде на Пекос поводите.

— Какво е станало? — попита той безгрижно, а после се учуди. Дано да нямаше друг проблем, понеже нищо нямаше да го спре да види Миранда днес. Нищо.

Андърсън не отговори, но погледът му бе толкова мрачен, че Браг разбра, че новината е лоша. Той изруга и бързо влезе в къщата. Почука само веднъж, но Бент беше там и имаше страшно сериозен вид.

— Влез, Браг.

— Какво има?

Мисис Тетли му подаде една чаша и той видя, че е уиски. Безпокойството му се усили.

— Полковник?

— Дерек, ранчото ти е било изгорено до основи.

Браг го зяпна и бавно остави чашата на масата. Шокът го парализира само за миг.

— Миранда? — гласът му поостърга.

— Няма я. Отвели са нея и онази другата жена. Убили са трима от работниците и още един човек. Старата жена се скрила и оцеляла.

За миг Браг не можеше да диша. Само не Миранда! В него нахлу нажежена ярост.

— Колко мъже можете да отделите, сър?

— Не бих могъл да ги спра да дойдат с теб, дори да исках — отвърна Бент. — Просто ми се ще да мога да те придружа. Но трябва да ида в Галвестън.

Браг кимна.

— Преди колко време?

— Шест дни. И са били около двайсет и петима.

Два дни след като си бе тръгнал, помисли си Браг. Той се обърна, излезе навън, а на лицето му имаше твърда, непроницаема маска. Протегна ръка към коня си и се метна на седлото.

— Отиваме по задача — рече той ясно, но знаеше, че Андърсън вече е разпространил новината, понеже всички имаха мрачни, смъртоносни физиономии.

Яздеха в равномерен галоп през следващите два часа и никой не проговори. Като изкачиха последното възвишение Браг спря, за да види само каменните огнища — това бе всичко, останало от сградите в ранчото. Двайсетте рейнджъри се спуснаха по склона и само след миг някой — Линкълн — се провикна:

— Тука! Тръгнали са насам!

Подскачащата, трополяща маса коне и мъже се обърнаха като един и се понесоха след Линкълн. Мундщуците подрънкваха, конете пръхтяха, седлата проскърцваха.

Миранда бе заловена от команчите. Мисълта ехтеше отново и отново в съзнанието му. Дори сега не можеше да си го помисли. Не можеше да си помисли какво й се случва. Дръж се, помоли се той наум. Само се дръж. Идвам.