Бренда Джойс
Пътуване към рая (67)

66

На другата сутрин Миранда се събуди с любов в сърцето си и полежа една минута, замислена за съпруга си и за това колко много го обича. Него вече го нямаше, бе отишъл да нареже дърва за новия им дом. Тя въздъхна. Беше време и тя да става. Седна, а после се изправи и усети, че й се гади.

Едва успя да излезе от вигвама, преди да започне да повръща неудържимо. След като спазмите преминаха, тя остана да лежи неподвижно, свита настрана, гола. Толкова й беше гадно, че се страхуваше да помръдне. Знаеше, че е смъртно болна.

Остана да лежи часове наред, като се страхуваше да се вмъкне вътре, докато не заспа. Като се събуди, се изненада, че е отвън и е заспала без дрехи, докато не си спомни какво се бе случило. Седна, леко уморена, но иначе се чувстваше прекрасно. Какво й имаше?

Тя се заслуша в шума на падащо дърво недалеч от нея, после се изправи и влезе, за да се облече и се зае с ежедневните си задачи. Почувства огромно облекчение, че това, което я бе сполетяло отмина толкова бързо.

На следващата сутрин отново й призля, но този път се бе облякла и успя да стигне до потока, преди да започнат ужасните спазми. Дерек я откри точно там. Предния ден бе отсякъл достатъчно дървета за скелета на къщата, а днес ги носеше до лагера им. Видя я, пусна поводите на коня и се затича.

— Миранда, какво има? — извика той, обзет от паника. Клекна до нея и тъкмо щеше да я прегърне.

— Не ме докосвай — от нея се изтръгна стон, а после още един.

Но той все пак го направи.

— Болна си. Нека те заведа вътре — рече той мрачно, като я повдигна.

— Не! О! — тя започна да повръща неудържимо и Дерек бързо я свали на земята, като изчака, докато премине.

— Само ти се гади ли? — попита той с изопнато лице, като я отнесе бързо във вигвама.

Миранда се страхуваше да говори. Щеше пак да повърне, ако той не спреше. Но тогава той внимателно я положи в леглото. Тя се сви и изстена.

— Миранда, ставало ли ти е така и преди? — попита рязко Дерек, застанал над нея.

— Да — прошепна тя и затвори плътно очи.

— Ще ти донеса билков чай, който ще ти помогне — каза той, като се завъртя и излезе. Чувстваше се невероятно бесен, докато отскубваше билките, които използваха апахите за сутрешно неразположение. Той не искаше да отгледа това дете. Не искаше да гледа как Миранда расте и се подува от това бебе, продукт на насилието и похотта на друг. Не искаше тя да минава през агонията на раждането заради този негодник Чавес.

— Проклятие! — Юмрукът му удари дънера на дървото, пред което бе коленичил. Болката му донесе облекчение. Искаше да счупи проклетото дърво, а може би и ръката си.

Всеки път, когато погледнеше към това дете, щеше да си спомня как Чавес бе изнасилил жена му. Всеки път.

Като донесе чая, направен от листата, Миранда спеше, така че той я остави. Отиде до конете, все още застанали с шест огромни борови трупи, завързани отзад, и ги поведе към мястото край потока, където бяха решили да построят къщата. Тук поляната се простираше надлъж и нашир. Всъщност тя бе част от една долина и гледката бе невероятна, а небето бе набраздено от планински върхове, покрити със зеленина и бели снежни калпаци най-отгоре. Долината бе тучна и гъста, прекалено камениста, за да сеят нещо, освен за собствени нужди, но идеална за пасище. Всъщност, замисли се той, едрият рогат добитък можеше да оцелее и с много по-малко от това. Може би щеше да се опита да подобри породата, за да дава по-добро месо и да увеличи невероятната издръжливост на животните.

Ала в ума му не спираше да се върти мисълта за детето.

Миранда приготвяше обяда им, когато той се върна по-късно, прегрял и запотен и прекалено ядосан, за да говори. Той седна безмълвно и видя усмивката й, но все едно не я забеляза. Имаше чувството, че целият му идеален свят току-що се бе сгромолясал.

— Дерек? Какво има?

— Нищо.

Тя се спря.

— Не разбирам какво ми има. Сега се чувствам отлично.

Погледът й се бе спрял невинно върху непроницаемото му лице. Защо изглеждаше толкова навъсен?

— Не си ли чувала за сутрешно неразположение, Миранда? — сопна й се той.

Тя потръпна от тона му.

— Сърдиш ли ми се? — гласът й затрепери.

Той се изправи, пусна чинията си и я изрита настрана.

— Не, Миранда, развълнуван съм до полуда от това, че ще родиш копелето на Чавес. Не си ли личи?

Очите й се разшириха и шокът й не можеше да се сбърка.

— Сигурен ли си?

— Да, по дяволите! Жените в ранните етапи на бременността си повръщат сутрин, точно като теб. — Той се обърна сковано. — Не съм гладен. Връщам се на работа.

Тя се загледа след него, докато се отдалечаваше с нервни, напрегнати крачки, а тялото му бе сковано от ярост. Той отиде до конете и ги поведе към гората, за да донесе отсечените трупи. Очите й се насълзиха. Мили боже, помисли си тя, защо? Защо ми даде дете, заченато от насилие? Защо?

Тя хвана смутено корема си и се опита да установи в кой месец е. Две сълзи се затърколиха по бузите й, докато гледаше как мъжът й изчезва в гората. Тъкмо се открихме един друг и сега това, помисли си тя, не искам дете, заченато от насилие и бруталност. Искам дете от мъжа си. Тя заплака.

Сълзите й бяха слаби, безпомощни, от самосъжаление. Когато пресъхнаха, тя се почувства по-добре, по-силна. Събра дрехите за пране и ги занесе до потока, като през цялото време си мислеше за божията воля и как никой смъртен не можеше да я разбере. Това дете беше дошло по божията воля, а пътищата божии са неведоми. Имаше причина. Тя не знаеше каква е, но знаеше, че това бебе няма никаква вина за злото, което баща му е причинил. Усети прилив на закрилническа майчина топлина и осъзна, че иска това дете.

Като удряше дрехите с една голяма бухалка, тя се замисли за сина на Дерек и веднага разбра. Синът му бе полуапах, отгледан от команчите. Това момче бе полукоманч и щеше да бъде отгледано от мъж с апахска кръв във вените си. Тя почти захвърли греблото. Сякаш господ връщаше на Дерек сина му.

Той се върна по-късно от всеки друг път, почти по здрач и тя бе започнала да се тревожи да не му се е случило нещо. Не носеше дърва, като се върна, и тя не знаеше какво е правил. Но като седна, веднага забеляза, че е пил. Лъхна я алкохолна миризма, макар че той не залиташе. Тя го чакаше, за да вечерят заедно, но той не продума. Бегло я погледна и започна да яде стръвнишки. Тя се почувства невероятно наранена и й се прииска да заплаче.

„Не съм виновна аз,“ искаше да каже тя. „Защо се държиш толкова студено и подло?“

След вечерята той изгаси огъня, като я остави да прибере всичко сама и се вмъкна във вигвама. Вечер винаги й помагаше и ако сега се опитваше да й каже нещо, успяваше. Когато тя се вмъкна в леглото при него, усети, че е буден. Лежеше по гръб и бе вперил невиждащ поглед нагоре. Тя искаше да се сгуши до него и да потърси топлината на тялото му, искаше да се увери, че продължава да я обича. Боеше се, понеже откакто се ожениха, той винаги се държеше мило и грижовно. Все пак тя се плъзна към него и сложи ръка на гърдите му. Облегна глава на рамото му.

Той се обърна настрана, с гръб към нея.

— Не тази вечер, Миранда — каза той.

Тя също се обърна на другата страна. Очите й се изпълниха с мълчаливи сълзи, които закапаха по бузите й.