Серия
Паднали ангели (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Angel Rogue, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 108 гласа)

8

Изгубиха близо час, докато намерят една изоставена плевня. Ако бяха останали да лагеруват на предишното място, Макси щеше да сготви малко зеленчуци с шунка, но при дадените обстоятелства трябваше да се задоволят с хляб и сирене.

След това Робин се излетна върху сеното. Лунната светлина, която проникваше през тясното прозорче, посребряваше лъскавата му коса.

— Мисля, че е време да ми обясниш най-сетне какво всъщност става. Или целият път до Лондон е пълен с огромни, яки мъжаги, които искат да те отвлекат?

Макси нямаше навика да се доверява на когото и да било, но разбираше, че дължи на Робин да му обясни.

— И аз не съм сигурна, че разбирам какво става. Не зная дори откъде да започна. Какво бихте искал да знаете?

— Онова, което сте готова да ми кажете — отговори той. Тя изпита изведнъж нужда да му довери всичко за произхода си.

— Баща ми, Максимус Колинс, е най-малкият син от едно тъй наречено добро семейство. Той разбрал доста бързо, че шансовете му за бъдещето не са твърде добри и прекарвал повечето си време в хазартни игри и други развлечения.

Тя се усмихна притеснено.

— Дядо ми стигнал до извода, че Макс е безполезен, скъпо струващ паразит, в което навярно е бил прав. Той му предложил да му плати дълговете, ако приеме да напусне Англия. На баща ми не оставал друг изход и той решил да потегли за Америка.

По покрива затрополи дъжд. Макси се загърна разтреперана в якето си и си пожела то да беше по-дебело.

— Баща ми не беше лош човек, но твърде нехаен, когато ставаше дума за пари и друго имущество. В Америка доста му харесало, защото там животът поне донякъде не е така строго регламентиран, както тук, в Англия. Известно време останал във Вирджиния, после потеглил по на север. След кратък престой в Ню Йорк поискал да стигне посред зима от Олбъни в Монреал. За малко да загине в една снежна буря, но го открил навреме един мохикан и го спасил. Останалата част от зимата Макс прекарал в убежището на ловците. Там се запознал с майка ми.

Макси млъкна за малко и се запита как ли ще реагира Робин на факта, че тя е мелез. Грозна дума — мелез…

Но неговият глас издаваше единствено любопитство, когато попита:

— Мохиканите са едно от шестте племена от конфедерацията на ирокезите, нали?

— Да. — Познанията му я изненадаха и зарадваха. — Мохиканите бяха бранителите на Източната порта и пазеха шестте племена от алгонкините — племена от Ню Инглънд. Четири от шестте племена живеят сега предимно в Канада, понеже са останали по време на революцията лоялни към англичаните. Но племето на моята майка е успяло да опази поне достойнството и традициите си. За разлика от местните жители на Ню Ингланд, почти изтребени от болести и войни.

— Историята не е много приятна — каза тихо Робин. — Според всичко, което съм чел, когато дошли първите европейци, индианците са били силни, здрави и великодушни хора. Те са ни подарили царевицата, лекарства и са ни позволили да се заселим в техните земи. Ние сме им подарили варицелата, тифа, шарката, холерата и бог знае какво още. Понякога и смъртта. — Той млъкна за миг, а после попита: — Те дали много ни мразят?

Никога никой не й беше задавал този въпрос, нито бе усещал гнева, който тя изпитваше, станеше ли дума за народа на нейната майка. Чувствителността на Робин отне сякаш по чудодеен начин част от остротата на този гняв.

— Как бих могла, без да мразя сама себе си? В края на краищата аз съм и наполовина англичанка. Повече от половината, защото съм прекарала малко време сред моите роднини-мохикани. Въпреки че те ме приеха с повече любов, отколкото английското ми семейство.

Тя потрепери от вътрешния хлад, който я обзе. Дори към племето на майка си никога не бе принадлежала истински.

Робин се приближи и обгърна раменете й с ръка.

— Роднините могат да са същински дяволи.

— Не можете ли да бъдете поне справедлив? — Главата й почиваше на рамото му и топлината на тялото му пропъждаше постепенно чувството на идващ отвътре студ. В неговата прегръдка се чувстваше чудесно и напълно защитена.

— Майка ми беше млада, неспокойна и проявяваше интерес към света извън закрилящото я обкръжение. Въпреки огромните различия помежду им, баща ми и тя много се обичаха.

— Бунтували са се и двамата срещу обстоятелствата, сред които са се родили — каза Робин. — Това сигурно ги е свързвало много силно.

— Мисля, че тук сте прав. Когато се запролетило, Макс я помолил да тръгне с него. Тя го сторила и година по-късно съм се родила аз. Повечето време живяхме в Масачузетс, но всяко лято гостувахме на племето на моята майка, защото тя настояваше аз да познавам езика и нравите на нейното племе.

— Баща ви придружаваше ли я?

— Да, той се разбираше чудесно с рода на майка ми. Тъй наречените индианци са много поетични хора. Те обичат да слушат истории, обичат игрите, а също и да се смеят. Баща ми цитираше без усилия на английски, френски и гръцки. Говореше много добре и мохикански. — Тя се разсмя. — Господи, като почнеше веднъж, нямаше спиране. Още помня как го зяпаха всички като омагьосани в устата, когато им рецитираше „Одисеята“. Сега, когато и аз вече я прочетох, зная, че е превеждал твърде свободно, но въпреки това разказът му беше невероятно увлекателен.

Смехът й секна.

— Майка ми е родила още две деца, но те умрели скоро след раждането. Майка ми почина, когато бях на десет години. Семейството й искаше да ме вземе, но баща ми отказа. Той никога не си намери постоянна работа, която да му допада, затова след смъртта на мама взе да разнася книги и ме вземаше на пътешествията си.

— Израснала сте значи все на път. Това харесваше ли ви?

— Най-често да. — Макси се обърна така, че гърбът й се опираше в гърдите на Робин. — Книгите и знанията са високо ценени в Америка. Тъй като много ферми и селища са доста усамотени, където и да отидехме, бяхме добре дошли.

Гласът й стана монотонен.

— Твърде добре дошли понякога. Социалните навици на американските аборигени са много различни от тези в Европа и неомъжените жени се радват на свобода, която, оценена с европейски мерки, би могла да се сметне за разпасаност. Тъй че винаги имаше мъже, които искаха да поставят на изпитание добродетелта на жена-мелез.

Прегръдката на ръцете му стана по-силна.

— Нищо чудно, че сте свикнала да сте нащрек.

— Необходимо беше. Ако бях разказвала всичко на Макс, той сигурно щеше, при дадени обстоятелства, да убие някого. Беше оратор, а не борец. — Тя млъкна за малко, после продължи: — Защо жените да нямат преди сватбата същите права, каквито и мъжете? Само че изборът трябва да е мой, а не на някой недодялан пияница, който ми се натрапва, защото е убеден, че съм лесна плячка.

— Само глупак може да си го помисли — каза тихо Робин. Тя му се усмихна за миг.

— Имахме един постоянен маршрут през Ню Инглънд и Севера на щата Ню Йорк. Носехме постоянен подбор от книги, но можехме да изпълняваме и поръчки.

— Невероятно! — Робин обгърна кръста й с ръка. — Какво носехте обикновено?

— Преди всичко Новия завет, проповеди и хорали, нелегални издания на английски книги. Но и друго. Един фермер от Вермънт си поръчваше например ежегодно по едно философско съчинение. При поредното ни посещение баща ми и той дискутираха книгата, доставена преди година. Оставахме всеки път два дни при мистър Джонсън. Убедена съм, че за него те бяха най-важните през годината.

Макси се засмя.

— Разносвачи на книги като баща ми работеха толкова успешно, че някои издатели пускаха книги, предназначени само за тях. „Изгубената дъщеря“ например, книга, в която се заклеймява аморалното поведение.

— С всичките му подробности, мога да си представя — ухили се Робин.

— Точно така. Как да разберат хората кое поведение е осъдително, ако не е подробно описано? — Макси се засмя. — Продавахме огромни количества от книгата.

Разказът й разкри ясно на Робин каква смесица от зрялост и невинност е всъщност Макси. Колко необичаен живот е водила — отраснала между две култури, но без да принадлежи на нито една от тях. Баща й е бил несъмнено много образован и очарователен човек и тя го е обожавала. За него беше несъмнено и това, че Макс е бил твърде непостоянен и лабилен. Би заложил голяма сума, че Макси се е занимавала със финансовите въпроси и се е грижила трогателно за баща си.

Този живот беше създал независимата млада жена, която се чувстваше толкова добре в обятията му.

Да я притиска до себе си — това със сигурност пропъждаше нощния хлад и на Робин му беше топло по начин, който нямаше нищо общо с температурата.

— Интересен, но несигурен живот — каза той, за да наведе самия себе си на други мисли.

— Често не си пожелавах нищо друго освен истински дом — призна тя с почти жалък глас. — Зимата прекарвахме в Бостън, при една вдовица с пораснали деца. Винаги се радвах да се върна там и да зная, че през следващите месеци ще имам все същия покрив над главата. И все пак едно на друго, беше хубав живот. Имахме винаги достатъчно ядене, безкрайно много книги и хора, с които можехме да разговаряме. Съществуването на пътуващ книжар допадаше на баща ми. Той сякаш имаше кабърчета в задните си части.

Максимус Колинс трябва да е бил грижовен баща, всеки случай по-грижовен от покойният маркиз Уолвърхемптън. Дори ако светът нямаше да се съгласи с него, Робин смяташе, че Макси е имала с родителите си повече късмет, отколкото той с неговите.

— Какво ви доведе в Англия?

— Макс искаше да види отново семейството си. Искаше и аз да се запозная с него.

— А после баща ви е починал в Англия?

— В Лондон, преди два месеца. Не беше добре със здравето. Понякога си мисля, че това е била същинската причина за завръщането му: искал е да види още веднъж Англия, преди да умре. — За миг тя не беше в състояние да продължи. — Погребан е в семейната гробница в Дюрам. Но тъкмо когато вече бях решила да се завърна в Америка, чух случайно разговор между леля ми и чичо.

Тя предаде съдържанието на разговора и как е решила да отиде в Лондон и там да се опита да разбере истината.

— И тъй, вече стигнах до днешния ден — заключи тя. — Всъщност все още не мога да повярвам, че смъртта на баща ми е свързана с някаква тайна. Но от друга страна, фактът, че чичо изпраща подире ми човек като Симънс, потвърждава и най-лошите ми опасения. Може да реагирам пресилено, но не ви ли се струва и на вас, че той иска да ми попречи да открия истината? Как смятате?

— Чичо ви очевидно крие нещо — съгласи се Робин. — Но може да се окаже опасно да се опитате да откриете в Лондон нещо сама. Пък и каквото и да откриете, то няма да ви върне вашия баща. Струва ли си риска?

— Трябва да разбера истината — възрази решително Макси. — Не се опитвайте да ме разубедите.

— Такова нещо не би ми минало наум даже насън — заяви засмяно Робин. — Но вече е късно, а и двамата сме уморени. Утре ще имаме време да решим как най-добре да му се измъкнем на Симънс, за да стигнем безпрепятствено в Лондон.

— Искате да ми помогнете? — попита тя неуверено.

— Да и независимо от това дали ви харесва, или не. Нямам нищо по-добро предвид, а ми се струва, че задачата си струва. — Той се отпусна върху сеното и увлече Макси със себе си.

Тя се задърпа, опита да се отскубне.

— Денят беше дълъг и напрегнат, нямам никакво желание да се браня сега и от вас.

— Вие все още подценявате моята интелигентност. Да не говорим за способността ми да се владея. Наясно съм, че ще забиете нож в най-скъпоценната част на анатомията ми, ако взема да се държа непристойно. Само че нощта е студена и на двама ни ще е по-топло, ако се притиснем един в друг. Съгласна?

Тя въздъхна кратко и спря да се бори.

— Съгласна. Съжалявам, че съм толкова невъздържана, Робин.

— Ех, нали вече зная защо е така. — Той я целуна леко по слепоочието, а после уви плътно и двамата с одеялото.

— Както госпожа Харисън вече каза, вие сте чисто и просто едно мъничко, беззащитно същество. — Той обгърна кръста й с ръка и я привлече по-близо до себе си. — Винаги съм си мислил, че индианците са по-високи.

— Всяка раса си има и изключения. Майка ми беше доста нежна, но аз съм мъничето и в двете си семейства.

— Това се компенсира с изключителен темперамент. — В гласа му се долавяше смях. — Имате ли освен английското си и мохиканско име?

След кратко колебание тя отговори:

— В племето на моята майка се наричам Канавиоста.

— Канавиоста. — Името се отърколи от езика му. С изключение на баща й Робин беше първият белокож, който го изговаряше. — Има ли определено значение?

— Да, но не е лесно да се обясни. Включва течаща вода, но и усъвършенстване, умение да направиш нещо по-добре.

— Течаща вода — повтори замислено той. — Това ви подхожда.

Тя се засмя.

— Не романтизирайте името ми. То може със същия успех да бъде преведено и като „човек, който подобрява мочурищата“. Но колцина англичани знаят всъщност първоначалното значение на името си?

— Робърт означава „със сияйна слава“ — отвърна той бързо.

— Но вие предпочитате Робин, като Робин Худ. — Дали фактът, че знаеше значението на името си, подсказваше, че е истинското? Впрочем като се имат предвид обширните му познания, можеше и абсолютно нищо да не значи.

На топло и сигурно, както отдавна не се бе чувствала, Макси потъна бавно в нежен сън — заслушана във вятъра, дъжда и равномерните удари на сърцето на Робин.