Серия
Паднали ангели (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Angel Rogue, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 109 гласа)

7

Вратата на плевнята изскърца. Макси се събуди, отвори очи и подскочи. Яркото слънце я ослепи, до ушите й стигна яростен лай. На по-малко от два метра бяха застанали два огромни дога и скърцаха със зъби.

Макси се вцепени. Ножът й беше в раницата, но за да я стигне, трябваше да стане. А това щеше да разяри още повече псетата. Без да мърда глава, тя погледна към леглото на Робин. Той лежеше неподвижно като нея, но не изпускаше от поглед почти истеричните животни.

— Седни! — извика нечий глас.

Кучетата седнаха неохотно на задниците си, но святкащите им очи, скърцащите зъби и яростното дишане не оставяха съмнение, че само чакат възможност да разкъсат нашествениците на парчета. Зад тях се появи ядосан селянин.

— Проклети скитници — изсумтя той. — Би трябвало да ви предам на полицията.

— Тази възможност ви остава, разбира се, но не сме ви причинили никаква вреда — обади се Робин и предпазливо седна. — Извинете ни, че нахълтахме така. Искахме отдавна да сме на път, за да не причиняваме никому неудобство, но вчера вървяхме толкова дълго, а пък жена ми е… ами тя е бременна.

Макси също седна и хвърли на спътника си възмутен поглед. С дългата си коса едва ли можеше да мине за юноша, но пък трябваше ли веднага да я прави на бременна? Робин стана усмихнат, помогна й с подчертано внимание да стане.

Набитият възнисък селянин не беше впечатлен ни най-малко.

— Марш оттук или ще пусна кучетата!

— Ако имате работа за вършене, бихме ви се отплатили на драго сърце по този начин за подслона — предложи Робин.

В това време Макси започна спокойно и приятелски да говори на кучетата на майчиния си език. Те ръмжаха още известно време, но после по-едрото животно взе да маха с опашка, а ушите му щръкнаха нагоре. Макси протегна ръка, изрече индианското си име: Канавиоста. Женската се приближи още малко, подуши ръката й и взе да я ближе.

Тя се засмя и зачеса кучето зад ушите. То й се отплати със задъхано, благодарно сумтене. Другото куче изскимтя завистливо, пристъпи напред и пожела същото внимание.

Селянинът тъкмо беше подхванал обичайната песен за пустите мързеливи, крадливи нехранимайковци, които му стъжняват напразно живота, но изведнъж млъкна, защото видя как договете му са наобиколили ревниво Макси и почти са я свалили на пода.

— Какво, по дяволите?…

— Жена ми много се разбира с животни — обясни съвсем излишно Робин.

— Наистина може да се каже — изръмжа селянинът, впечатлен въпреки волята си. — Всяко от псетата тежи повече от нея. Жена ви, така ли? Ами къде й е венчалният пръстен?

Макси наблюдаваше смаяна промяната, станала с Робин. Обикновено правеше впечатление на нехаен аристократ, но сега от непринудената му елегантност не беше останал и помен. Сега беше човек със скромен произход, когото съдбата яко е раздрусала.

Наблюдаваше го и се зарече твърдо да не вярва занапред на нито една негова дума. При неговия артистичен талант човек навярно никога не би могъл да разбере дали говори истината.

— Наложи се да си продаде пръстена — каза угрижено Робин. — Сега, след войната, времената са тежки. Тръгнали сме за Лондон, където се надявам да си намеря работа.

— Бил сте войник? — попита селянинът. — Синът ми служеше в четиридесет и втори пехотен.

Робин кимна сериозно.

— Един от най-смелите полкове в цялата армия. И аз бях на полуострова. Имах щастието да се запозная със сър Джон Мур малко преди той да загине при Коруна.

Тънките устни на селянина се движиха известно време безмълвно.

— Моето момче загина при Виктория. Винаги е казвал, че Мур е най-добрият и наистина незаменим. — Враждебността му се беше изпарила.

— Смъртта на генерала беше трагична загуба — потвърди Робин.

Селянинът свали шапка и прокара пръсти през рядката си коса.

— Казвам се Харисън — избоботи той. — Чака ви дълъг път. Ако сте гладни, мога да ви дам нещичко, преди да продължите.

Кратка разходка ги доведе до къщата на селянина, а само една усмивка на Робин докара селянката до въодушевен възторг. По време на изобилната закуска от яйца, наденички, горещи тиганички, конфитюр от ягоди и чай той разказваше за войната на Иберийския полуостров и за войнишкия живот. Звучеше много убедително. Ако не го познаваше толкова добре, Макси щеше да повярва на всяка негова дума. Той завърши представлението с това, че поправи часовника върху камината на господин Харисън, спрял от много години насам.

Макси се видя обградена от майчинско внимание, чу потресаващи истории за мъките на раждането, „особено за такова едно мъничко, мършавичко създание като вас“, получи и допълнителна порция ядене и бе изпроводена със съвета много да внимава за себе си заради детето. Господин Харисън помаха след пътниците, а двата дога ги изпратиха до границите на имота на своя господар и много неохотно се върнаха обратно.

— Да ви се е случвало, лорд Робърт, да се засрамите от самия себе си? — осведоми се сухо Макси, когато вече никой не можеше да я чуе.

— Че защо трябва да се срамувам? — попита невинно той. Тя го стрелна с ужасен поглед.

— Нямате абсолютно никакво уважение към истината.

— Напротив. Ценя истината дори много високо. Затова я използвам крайно предпазливо.

— Робин! — изрече тя подозрително тихо.

— Нашите домакини получиха удоволствието да са сторили нещо добро, ние закусихме превъзходно, кучетата си намериха приятелка, а часовникът на госпожа Харисън отново върви. Тъй че къде е проблемът?

— Да, но толкова лъжи — възрази Макси.

— Не бяха чак толкова много. Наистина прекарах известно време на Иберийския полуостров и съм срещал сър Джон Мур. С нито една дума не съм твърдял да съм бил един от войниците му или негов приятел. — Лицето му стана угрижено. — Разбирам защо сте толкова чувствителна. Причината е във вашето състояние.

— Вие… Вие сте невъзможен! — извика тя, раздвоена между яд и смях. — Как можахте да му кажете, че съм вашата бременна съпруга?

Той я изгледа замислено.

— Ако имате възражения, в смисъл че не е вярно, можем много бързо да променим нещата поне отчасти.

Макси изсумтя пренебрежително.

— Бог ми е свидетел, че съм получавала неведнъж непристойни предложения, но това беше най-абсурдното. Дори да имах интерес, какъвто аз нямам, щях да съм ненормална, ако реша да забременея тъкмо на път за Лондон.

— Имах предвид по-скоро другата част. Достатъчно е да поемем на север, към Гретна Грийн. Сега сме немного далеч от Доктърс Комънс, а там можем да получим специално разрешение.

Дори една американка знаеше какво означава женитба.

— Шегите ви стават все по-нахални, лорд Робърт — заяви ядосано Макси. — Бихте си получили заслуженото, ако приемех предложението ви и ви вържех за себе си за през целия ви живот.

— Мога да си представя и по-лоши неща.

Тя спря като замръзнала и го погледна.

— Защо говорите така, Робин — попита тихо.

— Представа нямам — отвърна той с мрачна откровеност. — Но смятам, че предложението ми не беше лошо.

Последното, от което Макси имаше нужда, беше един очарователен нехранимайко. Въпреки това установи шокирана, че перспективата не е лишена от чар. Робин може да не будеше доверие нито с думи, нито с дела, но беше и много мил, забавен и толкова хубав, че се чувстваше привлечена от него като нощна пеперуда от светлината.

Въпреки това си оставаше нехранимайко. Ако изобщо някой ден се омъжи, ще си избере съпруг, който може да й осигури покрив над главата. Тя се освободи от смущаващия му поглед и продължи да върви.

— Допускам, че имате из цяла Европа три или четири съпруги, тъй че още една не би ви натоварила кой знае колко. Но аз за съжаление мразя сборищата и затова ви отказвам, като ви благодаря за честта.

— Нямам други жени. Както сте могла да забележите, не съм много опитен на тема предложения за женитба. Единственият път, когато направих… — Той изведнъж млъкна.

Когато мълчанието продължи, тя бързо вметна:

— И какво стана тогава?

— Дамата, разбира се, ми отказа. Много умна жена. Приличате си с нея. — Той се засмя. — Не съм много сигурен дали бих желал да взема за съпруга жена, достатъчно неразумна, за да се омъжи за мен.

Беше отново предишният шегаджия, въпреки че Макси усети — той криеше зад думите си някаква болезнена истина. Тя поклати глава и продължи да върви. Можеха навярно да станат приятели, но тя очевидно никога нямаше да го разбере докрай.

 

 

Да открие следите на племенницата на лорд Колингууд, не беше кой знае колко трудно за човек със способностите, които притежаваше Симънс. А тъй като птичето не знаеше, че го преследват, беше поело по пътя като гъска, която само чака да я оскубе някой.

Отначало не беше чак толкова лесно, защото малцина си спомняха за малко момче с широкопола шапка. Стана по-лесно, когато момичето се събра с някакъв рус нехранимайко. За него си спомняха край пътя всички жени до една.

Симънс се питаше със злорадо удоволствие как ли ще реагира Колингууд на новината, че племенничката му е една малка курва. Ех, на негово превъзходителство можеше и да не му пука. Основната му цел беше да попречи тя да стигне до Лондон, където би могла да научи истината за баща си. Симънс разбираше добре, че Колингууд има основание да иска да попречи тъкмо на това.

Симънс загуби веднъж плячката си от очи, когато двамата поеха южно от Шефилд напряко през полето от един път към друг, но после отново откри следата. Сега двамата имаха само няколко часа аванс. По всяка вероятност момичето и неговият спътник са намерили подслон в някоя плевня или на място за преспиване във вид на кръг от един-два метра. С малко късмет може да ги открие още същата нощ.

Той се засмя дрезгаво. Птиченцето сигурно не е готово да се раздели с момчето си и да се върне в Дюрам, но това беше неизбежно. Симънс щеше да се справи и с двамата.

 

 

Благодарна, че са намерили приемливо място за пренощуване, Макси захвърли раницата на тревата и изтича до близката горичка да събере съчки. Когато се върна, Робин тъкмо се мъчеше да запали огън.

Той вдигна очи.

— Като се разгори добре, може да го наглеждате, докато отида да донеса вода за чая.

Тя пусна вързопа съчки и разкърши уморено рамене.

— Аз ще отида за вода.

— Ще го възприемете ли като смъртна обида, ако предложа да поотпочинете? Изглеждате капнала, а потокът е доста далеч.

Предложението му беше много примамливо.

— Но… аз не съм ви молила за специални привилегии.

— Зная го добре. — Тресчиците пламнаха, но той се изправи едва когато пламъците лумнаха високо. — Като се имат предвид ситните ви крачки, изминали сте три пъти повече път от мен. Тъй че мой ред е да донеса вода.

Макси се засмя и сякаш умората й изведнъж намаля.

— Непоклатим аргумент. Способен сте да продадете на човек под бесилото дори въжето, с което ще го обесят. — Тя се отпусна върху тревата и изу ботушите. — Ако честният труд не противоречеше на вашата философия, бихте могли да станете дори адвокат, за да представяте случаите еднакво добре от двете противоположни гледни точки.

Тя си свали шапката, извади фуркетите от косата и я разпиля с въздишка на облекчение по раменете. Ботушите, прибраната коса и яко превързаните гърди ужасно я притесняваха. Мисълта за гореща баня я накара да изстене от желание.

— Да сте следвал някога право? Понякога говорите като същински адвокат.

Робин й хвърли ужасен поглед.

— Всевишни боже, не, не съм. Не отричам, че нося вина за извършени от мен множество осъдителни неща, но си имам все пак известни принципи.

Макси се изтегна със смях върху тревата.

— Никога ли не можете да сте сериозен?

Настъпи тишина, а когато тя вдигна очи, той я гледаше с необясним израз на лицето. Когато забеляза, че го наблюдават, той се засмя и изрече с обичайния си небрежен тон:

— Колкото може по-рядко.

Той взе тенджерите и пое към потока.

Макси затвори сънливо очи и се съсредоточи върху шумовете и миризмите наоколо си. Чуруликащите призиви на птиците. Тихото шумолене на листата. Сладкият дъх на орловия нокът. Усети се едно с природата. Безкрайно доволна.

Заслушана във вятъра, тя заспа.

Когато стигна до потока, Робин реши хубавичко да се измие. При което помисли и за спътничката си. От самото начало му беше ясно, че лицето й е хубаво с екзотична красота, а също, че умът й сече като бръснач. Но по-късно установи с известна изненада, че освен това притежава и нещо от чертите на вещица.

Или може би нещо я сближава със светица? По друг начин не можеше да си обясни епизода, в който тя се опита да го научи на наивност. Беше се оставил тя да го ръководи, а после установи смаян, че е възможно човек да почне да възприема света наоколо си както никога преди.

Това се оказа много успокояващо и той бе почувствал Макси много близка. Беше помислил дори отново да я целуне, по съвсем пристоен начин, разбира се.

Но после нещо го бе запратило от това състояние на отпуснатост в миг на ужасна паника, сходна с кошмар наяве. Може би не е създаден за наивност. Епизодът беше крайно интересен, но такъв, че той просто не можеше да позволи да се повтори. Беше по-лесно да живее час след час, да се радва на присъствието на Макси и да изживява мига, както не го бе правил от повече от десетилетие.

Пращенето на клони под тежки стъпки прекъсна разсъжденията му. Погледна към поляната и видя висок тромав мъж да идва откъм противоположната страна.

Като зърна Макси, мъжът се усмихна доволно.

— Тук сте била, значи, госпожице Колинс. Крайно време е да се приберете у дома.

Макси подскочи и седна. Очите й се присвиха.

— Виждала съм ви в дома на чичо — каза тя с равнодушие, достойно за възхищение. — Кой сте вие?

— Казвам се Нед Симънс и вашият чичо ме изпраща да ви върна вкъщи — каза той и пристъпи по-близо към плячката си.

Тихо, но бързо Робин пое по обратния път така, че да е зад гърба на лондончанина, ако се наложи да го нападне.

Макси се надигна бавно и изгледа набития мъж много зорко, както териерът бик.

— Нямате никакво право да ме принуждавате да се върна при чичо — заяви тя и се дръпна по чорапи от него. — Той не ми е настойник, пък и не съм извършила престъпление.

— Не ми създавайте затруднения, госпожице — каза примирително Симънс, — в противен случай ще се видя принуден да ви завлека при най-близкия шериф и да го осведомя, че сте откраднали една карта и храна. Но чичо ви сигурно ще ви прости, ако сте добро момиче и дойдете с мен в Дюрам. — Той протегна ръка към рамото й. — Къде е елегантният ви спътник? Да не би да ви е изоставил и да е офейкал?

Това, че докосна Макси, се оказа грешка. Тя се дръпна мълниеносно от ръката му и в същия миг го удари между краката. Робин неволно се присви одве. Симънс трябваше да се смята щастлив, че тя не беше обута.

Мъжът също се преви одве.

— Ах ти, мръсно малко… Последвалата псувня беше ужасно вулгарна и Робин се зарадва, че беше изречена на тарикатски език, който Макси навярно не разбираше. Като продължаваше да ругае, лондончанинът бръкна в дрехата си и извади пистолет.

Преди да успее да стреля, Макси се хвърли отгоре му и посегна към оръжието. Тежестта му я накара да изгуби равновесие и двамата се стовариха върху тревата.

Тя вече отново беше на крака, докато Симънс още си поемаше замаяно дъх. Неприятното щракане, с което се натиска спусъка на пистолет, изпълни полянката.

— Бих предпочела да не използвам това нещо, господин Симънс — рече тя с опасно тих глас, — но предпочитам да стрелям, не и да ви последвам. Затова да ви видя гърба, изчезвайте!

Симънс я зяпаше ядосан.

— Я пусни това нещо, малка уличнице, или ще съжаляваш, че си се родила.

Беше направил може би смъртоносна грешка, подценявайки Макси. Със съзнанието, че тя е способна да убие мъжа, ако не се намеси, Робин изтича на полянката тъкмо в мига, в който тя вдигна пистолета и се прицели.

Тъй като беше точно зад едрия лондончанин, Робин не знаеше дали Макси е забелязала маневрите му. С надеждата, че тя ще стреля достатъчно високо, той скочи напред, падна и награби Симънс за краката. Двамата се стовариха на тревата в мига, в който куршумът изсвистя над поляната.

— Мръсно, коварно псе! Ще ви науча аз вас как се напада мъж изотзад! — изрева Симънс и се обърна към новия си противник.

Този мъж от покрайнините на Лондон се биеше и ловко, и брутално, но Робин се радваше на предимството на изненадата. Държеше в ръка и чепата тояга, която придаваше на ударите му допълнителна сила.

Яко улучване по брадичката накара Симънс да се олюлее назад, но после той вдигна ръка към рамото на Робин. Награби Робин за яката и се опита да притегли по-дребния мъж колкото може по-близо до себе си, за да му нанесе по-як удар.

Въпреки опасността да му разкъсат ризата до пъпа, Робин се отскубна. Той се престори, че запраща як удар в лицето на лондончанина, а после използва отбранителното му движение, за да стовари юмрук в стомаха му.

Симънс се смъкна с широко отворени очи на земята. Робин го обърна ловко по корем и изви дясната му ръка на гърба така, че за малко не я счупи.

— Елегантният спътник е все още тук — изсумтя той. — Трябваше да сте по-предпазлив.

Симънс беше толкова благоразумен, колкото и чувствителен на болка. Той почна така диво да удря наоколо си с лявата ръка, че за малко да се освободи. Робин се наведе, посегна към шията му и упражни на определено място огромен натиск върху артерията. Симънс издаде клокочещ звук, изпъна се за кратко, а после изпадна в благотворно безсъзнание.

Макси отпусна пистолета.

— Този трик е наистина впечатляващ — каза тя с малко несигурен глас. — Можете ли да ми го преподадете?

— В никакъв случай. Много е опасен, защото може да причини смърт или трайни увреждания, ако се натиска прекалено дълго. — Робин обърна Симънс по гръб и му завърза ръцете със собствената му кърпа. — Да не говорим за възможността следващия път да го изпробвате на мен, ако направя нещо, което ви ядоса.

— Приемам, че е много мъдро от ваша страна — съгласи се Макси. — Загубя ли самообладание, не мога за нищо да гарантирам.

— Вече го забелязах — отвърна сухо Робин. — Искахте да го убиете, така ли?

— Не, въпреки че ме сърбяха ръцете. — Тя донесе ботушите си и ги притисна към гърдите. — Целех се в ръката му, за да го откажа с лека рана от намеренията му. — Тя хвърли с треперещи ръце пръст върху огъня. — Мисля, че и двамата сме на мнение, че трябва да изчезваме час по-скоро оттук.

 

 

Маркиз Уолвърхемптън тъкмо размисляше навъсено, че ще е добре да си отпочине в Блит, когато каретата му изведнъж спря. Той надникна през прозореца и видя, че кочияшът му разговаря с някакъв набит, доста поочукан мъж, който куцукаше по пътя редом с тях.

Гайлс слезе.

— Случило ли ви се е нещо?

— Нападнаха ме и ме ограбиха — измърмори навъсено мъжът. — Освен това ми откраднаха коня. — След като хвърли поглед на короната на вратичката на каретата, добави, като се мъчеше да е колкото може по-учтив. — Дали ваше благородие ще можете да ме откарате до близкото селище?

— Разбира се. — Гайлс пусна непознатия да се качи пръв, качи се и той и си помисли, че пътищата са много по-несигурни, отколкото беше предполагал. Той запали лампата в каретата и извади манерка с бренди. — Както виждам, спечелил сте си хубава синина на окото — установи той и наля на госта великодушна порция.

— Не ми е първата.

Гайлс огледа якото тяло на мъжа.

— Напълно ви вярвам. Боксьор сте, нали, или греша?

— Бях. Казвам се Нед Симънс, но на ринга се изправях с името Убиецът. — Приятно трогнат от проявения към него интерес, той изля коняка в гърлото си. — Да сте присъствали на някой от двубоите ми?

— Съжалявам, не съм много добре запознат с бокса, но мой приятел беше заложил веднъж доста тлъстичка сума на вас и беше спечелил. — Гайлс се ровеше в паметта си. — Когато победихте Гейм Чикън в деветнайсет рунда, доколкото си спомням.

— В двайсет и един рунда. Леле, беше най-готиният кютек в целия ми живот.

— Това значи, че днес трябва да са били събрани доста много мъже, за да успеят да ви накарат да коленичите.

Забележката се оказа грешка. Симънс изригна ураган от псувни и проклятия, всичките с една и съща цел — да убеди, че е бил победен против всички правила на честния юмручен бой по много непочтен начин. Гайлс го слушаше доста разсеяно, докато думите „сламено рус елегантен тип“ събудиха любопитството му.

— Но русият мъж трябва да е бил някое много яко момче — каза Гайлс подчертано разсеяно.

Симънс видимо потрепери, защото трябваше да признае твърде неприятна за него истина.

— Ами, беше по-скоро жалко джудже, ама ги приказваше едни, като по книга — призна си после неохотно. — Никога не бих предположил, че е толкова добър борец. Пък и никога нямаше да ме повали, ако не беше ме нападнал изотзад и ако онази женска не беше насочила пистолет към мен.

Гайлс сподави усмивка. Значи Робин и покровителстваната от него невинност са минали наскоро оттук. Освен това, изглежда, споменатата ужасно прилича на леля си.

— Но защо ви нападнаха тези двамата?

Лицето на Симънс се затвори като мида.

— Повече не мога да ви кажа. Строго поверително.

Гайлс тъкмо разсъждаваше дали да изкопчи срещу пари още сведения от този мъж, когато отвън долетя цвилене на кон.

Симънс надникна през прозореца.

— Това е моят кон. Проклетото копеле, изглежда, не е знаело добре да язди. Мога само да се надявам, че си е строшил врата, когато кобилата го е хвърлила.

Маркизът не беше зървал през живота си кон, който да може да хвърли неговия брат, още по-малко кранта като тази отвън. Робин сигурно е пуснал животното на свобода. Слава на бога, че не е обогатил списъка на прегрешенията си и с конекрадство.

Хванаха коня, вързаха го отзад и каретата продължи пътя си до близкия, град.

Там Гайлс остави Симънс по негово желание пред една повече от жалка гостилница. Той самият отседна в най-добрата, която Уъркшоп можеше да предложи. Ех, не можеше, разбира се, изобщо да се сравнява с Уолвърхемптън, но разполагаше поне с чисто спално бельо.

Когато задряма, не сънува нито бегълците, нито възможните скандали, а лейди Рос, тази наистина главозамайваща амазонка.

 

 

Симънс вече беше работил в тази част на страната и си намери само за час нов пистолет и достатъчно много мъже, които да му помогнат в преследването.

Когато малко по-късно вече налагаше синината около окото с къс сурово месо и се наливаше с огромно количество местна бира, той си мислеше за русия фукльо, който му беше налетял изотзад. Колингууд сигурно би се възпротивил на племенницата му да й се случи нещо лошо, но нищо на този свят не можеше да възпре Симънс да нашари яко задника на оня със сламената коса.