Серия
Паднали ангели (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Angel Rogue, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 108 гласа)

21

Макси тъкмо беше излязла от луксозната баня, когато херцогинята й прати своята камериерка-французойка. Мари Лавал не изрази естествено ни най-малко недоволство от толкова необичайната гостенка и все пак на лицето й беше изписана мъка, когато подаде на Макси току-що изгладената рокля. Но свободният френски на Макси, въпреки че беше с лек канадски акцент, й спечели много бързо симпатиите на Мари.

Макси се напъха в простичката бяла муселинена рокля, после седна търпеливо пред огледалото, за да може камериерката да среши и закрепи черната й коса на елегантен кок на тила. Резултатът беше повече от добър. Въпреки това Макси хвърли още веднъж нервен поглед в огледалото, когато един лакей дойде да я отведе в трапезарията. Последва го все пак с високо вдигната глава надолу по стълбата.

Робин и херцогинята бяха събрали златокоси глави и нещо си бъбреха. И неговият вид се беше променил през изминалия час с помощта на чиста риза и вратовръзка, заети по всяка вероятност от гардероба на херцога. Беше толкова естествен и непринуден, че Макси пак стана нервна. Неговото място може и да беше в дома на един херцог, но какво ли търсеше всъщност тя тук?

Робин я чу да влиза и вдигна глава. Сините му очи просияха. Той стана, приближи се към нея и прошепна:

— Изглеждаш наистина очарователно.

Макси се изчерви леко, но възторженият му поглед я стопли до връхчетата на пръстите на краката.

— Много мило от твоя страна, но тази рокля нямаше дори в Бостън да е на мода, да не говорим за Лондон.

— Позволи ми да ти кажа, че мъжете се интересуват много повече от общото впечатление, отколкото от модни тънкости. А в твоя случай това впечатление е главозамайващо. — Той я хвана под ръка и я заведе до едно кресло. — Впрочем аз може и да не съм обективен, но нали за пръв път те виждам в рокля.

Възхищението и закачката на Робин помогнаха на Макси да се отпусне дотолкова, че вече можеше да участва съвсем непринудено в разговора. Херцогинята носеше като Макси съвсем семпла рокля, давайки по този начин още едно потвърждение за своята тактичност. Освен това Робин, изглежда, й беше казал нещо за въздържателството на Макси, защото й сервираха лимонада, докато другите двама пиеха шери.

Когато вратата се отвори, херцогинята хвърли леко сърдит поглед към часовника върху камината. Макси веднага разбра, че човекът, който престъпи прага, е херцог Кандовър. Докато Робин можеше да се превъплътява като същински хамелеон в най-различни роли, херцогът правеше толкова определено впечатление на аристократ, че явно не беше в състояние да се представя за нещо друго. Иначе беше наистина много хубав мъж и по външност много подходящ партньор за красавицата Маги.

— Извинявай, мила, че закъснях — каза новодошлият, — Касълрийд ме задържа. — Като видя госта, той забави крачка, радостна изненада се изписа на лицето му. — Робин, разбойнико. Какво те води в Лондон?

Двамата мъже си стиснаха сърдечно ръцете. После Робин представи Макси на херцога. Когато Кандовър се наведе над ръката й, Макси видя, че косата и тенът му бяха тъмни като нейните собствени, но цветът на очите беше хладно северносив, впрочем искриците в тях издаваха чувство за хумор и дори мило любопитство.

— Колинс — повтори замислено херцогът, докато се изправяше. — Роднина ли сте на семейство Колинс от Чанлей?

— Сегашният лорд Колингууд е мой чичо, ваше високоблагородие.

— В такъв случай с вас сме далечни роднини, нещо като втори или трети братовчед и братовчедка. — Кандовър й подари една усмивка, която по парализиращо въздействие можеше да се сравни с тази на Робин. — Винаги е хубаво да се запознаваш с нови роднини, особено ако са привлекателни като вас.

Той й подаде ръка и добави:

— Понеже съм полумъртъв от глад, няма да е зле да пристъпим веднага към вечерята. Сит и доволен, ставам много по-любезен.

Макси си каза усмихнато, че херцогът едва ли можеше да бъде още по-любезен. Робин беше постъпил все пак може би добре, като я беше довел в този дом.

Според английските мащаби беше най-обикновена вечеря, наистина великолепно приготвена. Макси се зарадва, че не й се налага да се справя с толкова много ястия, колкото поднасяха обикновено в Чанлей.

Разговорът също се оказа лек и непринуден, защото тримата британци полагаха всички усилия Макси да не се чувства като изключена от него американка. Беше дълбоко трогната, но и малко развеселена. Наистина ли е направила при появата си в Кандовър хаус толкова сплашващо впечатление? Очевидно, макар и не непременно по причините, които предполагаше херцогинята.

Господата не се лишиха от удоволствието да правят компания на дамите, докато си пиеха кафето в салона. За Макси това беше добре дошло. Наистина херцогът се държеше с нея повече от приятелски, но тя още не беше готова да остане, изпълнена с доверие, на четири очи с възлюбената на Робин. С някогашната възлюбена на Робин.

Когато херцогът и херцогинята се впуснаха в спор около предстоящо пътуване в провинцията, гостите излязоха с кафето си на терасата. Зад къщата се простираше толкова обширна и пищна градина, та човек едва можеше да повярва, че е в центъра на един от най-големите градове на света.

Макси наблюдаваше тайничко домакините. Тясната връзка между двамата беше почти осезаема.

— Дори да се е омъжила за него заради парите му — прошепна тя, — сега връзката им е много по-силна.

Робин й хвърли учуден поглед.

— Какво, за бога, те е навело на мисълта, че Маги се е омъжила за Рейф заради неговото богатство?

— Ами ти. Онази заран в, „Дроувър Ин“ ти каза, че Маги си е избрала съпруг, който може да й предложи много повече от теб. — Тя направи широк жест. — Всичко това, и херцогска титла отгоре. Страшно много е. Въпреки това не ми се ще да го повярвам. Херцогинята не прави впечатление на алчна, а ти, според собственото ти признание, си богат човек.

— Ето още един пример за това, как съм те насочил, без да искам, към неверни изводи. Маги не може да се купи, а само да се спечели. — Той се обърна и се загледа в градината. — Когато го казах, имах предвид емоционалното, а не финансовото ни състояние. За пари и позиции никога не е ставало дума между нас.

— Все още ли те боли, Робин? — попита тя тихо. — Сега, когато се запознах с нея, разбирам защо е толкова трудно да я забрави човек.

— Болката ми остана в миналото. — Той я погледна много настойчиво в очите. — Сега мисля само за бъдещето.

Сега дойде ред на Маги да се загледа в градината. Четиримата се движеха сякаш със стъпките на някакъв емоционален менует. Един от тях научаваше нещо и го споделяше, после се разделяха и поемаха чутото в себе си, преди да се приближат отново един към друг. Следваше нов миг на откритие и ново отдалечаване. Но с всяко приближаване един към друг си ставаха малко по-близки.

Беше може би необходимо да се приближават с малки стъпки към опознаването на другия и на самите себе си. Макси очевидно още не беше в състояние да се замисли върху последната забележка на Робин. Твърде много събития й се струпаха отведнъж.

Тя се обърна така, че да вижда отражението си във вратата към терасата. В скромната рокля и с елегантната фризура изглеждаше почти като благородна лейди от Бостън. Тя се усмихна.

— Мръсна и чорлава, значи?

— Не твърдя, че беше възможно най-поетичният комплимент, но пък беше на място. Първото… — Робин се разсмя тихичко, — или по-точно второто нещо, което ми направи впечатление в теб, след като ме нападна в Уолвърхемптън, беше твоята красота.

— Не съм те нападала — протестира тя ужасена. — Просто се спънах. А пък ти да не беше дебнал там като змията в рая…

Той си допи ухилен кафето и остави чашата на масата до вратата към терасата.

— За човек, който се е страхувал от лондонското общество, си смайващо оперена.

Тя вдигна вежди.

— Не искаш, надявам се, да ме убедиш, че във висшето общество всички са като твоята Маги и нейния съпруг.

— Те биха били винаги и навсякъде едно изключение — съгласи се Робин. — Но обществото е все пак сбор от индивиди. Лондон е разнообразен. Човек може да намери достъп в един симпатичен кръг и изобщо да не се интересува от останалите.

— Моят опит с обществото не е бил всякога толкова положителен. — Макси си даде сметка, че в гласа й звучи лека горчивина. Помисли си дали не е по-добре да смени темата, но после се отказа. Беше време за още една стъпка в техния менует. — Въпреки че Американските съединени щати са република, немалко хора се заплесват по аристокрацията. Като син на лорд баща ми беше добре дошъл в много от тъй наречените „най-добри семейства“. Смятаха го, разбира се, за ексцентричен, защото беше пътуващ книжар и нямаше пари. Въпреки това, когато прекарвахме зимата в Бостън, ни канеха два или три пъти седмично на обед. Свещеници, професори, богати търговци — всички приемаха като добре дошъл достопочтения Максимус Колинс.

И Макси си допи кафето, остави чашката и пак се загледа в градината.

— Една вечер чух случайно разговора на нашата домакиня с нейна приятелка. Разбрах, че баща ми не се отзовава на покана, ако аз не мога да го придружа. Госпожа Лодж приемала това условие, за да може да се радва на чара и произхода на уважаемия господин Колинс, но ако онова малко метисче си позволи да дава аванси на мъжете, била готова да сложи веднъж завинаги край на това познанство. Понеже известни принципи трябвало да бъдат спазвани, нали така. Тя трудно можела да проумее как джентълмен като господин Колинс е могъл да се ожени за дивачка, тъй де, но мъжете са открай време жертви на своята похот.

Макси хвърли скришом поглед към Робин.

— Освен това нали всички знаем колко сладострастни са онези дивачки.

Робин потисна ругатня.

— Ако опитът ти е такъв, лошото ти мнение за обществото едва ли може да изненадва. — Той сложи ръка на рамото й. Приятната топлина на това докосване помогна на Макси да отхвърли твърдението му с високомерно свиване на рамене.

— Ех, не всички бяха такива. В някои домове не ме приемаха само като досадно приложение. Никога не казах на татко за чутия разговор. Макс много харесваше тези вечери. Нямаше да е хубаво да му ги отнемам.

Натискът на ръката на Робин се засили.

— Тази госпожа Лодж трябва да е била някоя лицемерка, но нейната неприязън може да е била предизвикана и от обичайната завист на някои застаряващи дами към млади и привлекателни жени.

Тя присви устни.

— Наистина ли го мислиш?

— Много се съмнявам госпожите в Бостън да са по-различни от тези в Лондон. Като оставиш настрана расовите предразсъдъци, ще получиш точно онова, което всяка завистлива матрона може да избълва за хубаво и младо момиче.

— Сигурно имаш право. Госпожа Лодж имаше три дъщери с някак разплути лица и изобщо без талия. — Макси се засмя високомерно — неочаквано бе успяла да освободи съзнанието си от случка, която я измъчваше тайничко от години. — Защо виждаме винаги само треската в окото на другия, но не и гредата в собственото си око?

— Природен закон, както това, че слънцето изгрява на изток, а ябълките падат от дървото на земята, а не излетяват в небето. — Той видя, че Макси си е възвърнала доброто настроение и отдръпна ръка. — Предполагам, че ще искаш още утре да отидем до хана, в който е починал баща ти.

Макси искаше да кимне, но се възпря. Беше прекосила почти цяла Англия, за да намери отговор на съмненията си, а сега въпреки това се боеше от истината.

Страхува ли се от това, което ще разбере? Или се бои, че после ще трябва да вземе решение за Робин? Тя го обича, той иска да се ожени за нея. Всъщност би трябвало да е съвсем просто, но не беше.

— Дали няма да е по-добре да посетя най-напред леля Дездемона. Тя се е срещала няколко пъти с баща ми. Сигурно може да ми разкаже нещо за заниманията му.

Робин кимна.

— Да дойда ли с теб или предпочиташ да помолиш Маги да ти даде някоя камериерка, която да те придружи?

Макси направи гримаса.

— Тези правила на добро възпитание са ужасно притеснителни. Но щом крехко цвете като мен явно не може да прекоси дори в карета града без придружител, предпочитам да дойдеш ти. Освен това ще си много по-полезен, в случай че леля Дездемона се покаже по някакъв начин неприятна.

— Това доказателство за доверие естествено много ме радва — увери я Робин. — Искам само да те помоля да не тръгваш още в зори. Искам да посетя преди това банкера си и своя шивач. Поръчах си няколко нови костюма. Ако имам малко късмет, може още да не са ги изпратили в Йоркшир. — Той погледна весело протрития ръкав на палтото си. — Няма да ми е трудно да се разделя с тази дреха.

— Може ли да го взема? Свързвам с това палто някои много приятни спомени.

— Когато пожелаеш. — Робин се поколеба. — Ще позволиш да ти поръчам една-две нови рокли? Фактът, че разполагаш с една единствена рокля, може да се окаже тук доста неприятен.

— Навярно си прав — отвърна тя не твърде ентусиазирано. — Но не искам да си пилея времето с проби.

— Едва ли ще е необходимо. Камериерката на Маги може да ти вземе мерките. — Погледът му обгърна с възхищение фигурата й. — Роклята ти наистина е семпла, но кройката е превъзходна и ти стои чудесно.

— Много благодаря, сама си я уших. Липсата на пари разгръща най-невероятни таланти. — Тя вдигна ръка и сподави прозявка. — Май съм уморена. Денят беше напрегнат.

— Ще се чувствам много самотен — прошепна бързо Робин.

Погледите им се срещнаха. Едва миналата нощ бяха станали любовници, а тази заран бяха приветствали новия ден като богове на плодородието — голи и без капка срам. При спомена за това Макси усети как в нея се надига бурно желание.

Робин изпитваше същото. Вена на гърлото му затуптя ускорено, когато добави тихо:

— С удоволствие бих те целунал за лека нощ. Но ще свърши с това, че ще те понеса по стълбата и няма да те пусна от прегръдките си чак до утре.

Макси се опита да се усмихне.

— Толкова много не бива да си позволяваме. Би означавало сериозно нарушение на гостоприемството.

— Тук никой не дебне по коридорите. — Той протегна пръсти и докосна леко дланта й. — Можем да прекараме заедно нощта, без някой да забележи.

Сърцето на Макси заби учестено, докато той описваше с връхчето на пръста си малки страстни кръгчета върху нейната длан. Тя погледна ръцете си. Дори най-докачливият бранител на добродетелта едва ли ще е шокиран, ако забележи това докосване, и все пак то я възбуждаше. Толкова силно, че й се струваше — готова е да свали роклята си пред всички.

Пръстите му продължиха милувката — докоснаха китката, погалиха пулса и я възбудиха до краен предел. Макси преглътна, готова да се съгласи на всичко.

— Може ли да дойда по-късно при теб? — прошепна той страстно.

Изпълненият му с желание поглед я обгръщаше от глава до пети. Те бяха любовници, познаваха много добре телата си и той умееше с ловкостта на крадец да прониква в замъка на нейната страст…

Тази представа я накара да изпита желание високо да се разсмее и това сякаш скъса въжето, с което я беше вързал.

— Прощавай, но мисля, че няма да е никак добре да спим в този дом в едно легло.

Искаше, разбира се, да каже — в дома на Маги. Робин затвори очи и изразът на лицето му се промени, то сякаш се вкамени. Когато я погледна пак, беше почти безразлично.

— Разбира се, че ще появя разбиране за чувствата ти, дори въпреки волята си.

Тя понечи да тръгне, но пак спря.

— Нали няма да сънуваш кошмари, ако останеш сам?

— И да се случи, сигурно няма да са толкова страшни като твоите в миналото. — Той й се усмихна толкова нежно, че тя се усети сякаш целуната. — Ти беше права — пороците стават по-поносими, ако има с кого да ги споделяш.

 

 

Макси пожела лека нощ на домакините и си каза, че за Робин ще е лесно да използва нейната загриженост, за да я примами в леглото си. Въпреки опасния си чар и разни съмнителни способности, той беше и почтен мъж.

Когато го осъзна, перспективата за самотна нощ стана по-поносима.

Херцог Кандовър четкаше дългата руса коса на жена си. С полузатворени очи тя се бе отметнала доволна назад. — Какво ще кажеш за приятелката на Робин?

Той се усмихна.

— Харесва ми. Робин обясни ли ти как тъй се изправиха изведнъж на прага ни?

— Не подробно. — После добави: — Иска да се ожени за нея.

— Наистина? — Ръката на Рейф замря. — Но той едва ли я познава от много време.

— Какво значение има това? Аз нали исках да се омъжа за теб още вечерта, когато се запознахме.

— Никога не си ми го казвала. — Рейф се усети някак абсурдно зарадван и продължи да я реши.

— Излишно беше да ти повдигам още повече самочувствието — каза жена му и подскочи със силен смях, защото той я погъделичка по ребрата.

— Тя е наистина необикновена — констатира Рейф. — Интелигентна, оригинална, многостранна. Всъщност двамата с Робин много си приличат. Освен това тя е по неподражаем начин много, много хубава.

— Знаех, че това веднага ще привлече вниманието ти — отбеляза докачено херцогинята.

Рейф се ухили.

— Предпочитам русокоси жени. — Той остави четката и се залови да масажира врата и раменете й. — Не те ли притеснява да го виждаш в компанията на друга жена? Според мен е малко изненадващо, че я доведе тук.

— Аз пък мисля тъкмо обратното. Щях да съм изненадана и притеснена, ако не беше я довел при мен. — Тя се усмихна с лека самоирония. — Навярно всяка жена би се радвала тайничко, ако някогашният й възлюбен си спомня за нея със сърцераздирателна въздишка и думите: — Ах, каква великолепна жена беше! Ах, защо нещата не се подредиха другояче!

— Начинът, по който аз мислех за тебе една безкрайна дузина години?

— Точно така — отговори тя и избухна в смях. — Но аз наистина искам Робин да е щастлив, да не се заравя в миналото и да не се ожени за някое празноглаво момиченце само защото е самотен и не е успял да намери нещо по-добро.

— Не си представям той да е способен на подобно нещо.

— Аз пък не съм толкова сигурна — възрази Маги и между очите й се появи замислена бръчица. — Откакто напуснахме Париж, непрекъснато се притеснявах за Робин. Писмата му бяха винаги много забавни, но въпреки това не ме напускаше чувството, че крие истинските си изживявания. Но като го видях тази вечер, разбрах, че отново е същият като преди. — След кратко мълчание тя добави: — Не, дори по-уравновесен отпреди.

— А приемаш ли тази толкова несполучливо наречена Макси?

— Напълно — усмихна се Маги. — Когато ни представиха една на друга, на горкото момиче му щръкна козината като на раздразнена котка, защото Робин не си беше направил труда да й обясни къде я води. Все пак момичето съумя да се държи наистина достойно. В свят, претъпкан с безлични хора, тя е личност.

— Предлагам ти да проявиш известна предпазливост с предложенията за приятелство — каза сухо Рейф. — Мис Колинс не може да се радва на връзката на Робин с друга жена.

Маги отметна глава и вдигна очи към него.

— Ти сигурно знаеш, че е съвсем излишно да ревнуваш от Робин, нали? Предполагах, че сте станали приятели.

Рейф целуна нежно дългата й шия. Наистина отдавна се бе успокоил на тема някогашната връзка на съпругата си с Робин, нещо не твърде лесно за страстен мъж като него.

— Не ревнувам, но може би завиждам — за всички онези години, през които те имаше той, а не аз.

Тя поклати глава, сериозните й сивозелени очи останаха вперени в него.

— Той притежаваше шпионката Маги. Но обстоятелствата, които я създадоха, вече не съществуват, тя също.

— Зная. Сега ти си Марго. — Рейф се наведе и целуна съпругата си продължително и страстно. — А Марго е моя.

После той я вдигна на ръце, занесе я до леглото и го доказа по възможно най-силен и задоволяващ начин.

 

 

Беше вече много късно, когато лорд Колингууд стигна до „Хотел Клеръндън“, но макар да беше капнал, не можа да заспи. След като се въртя близо час напразно в леглото, стана и посегна към шишето с бренди на нощното шкафче.

Отпи в тъмното голяма глътка и се замисли за мисията си. Максима сигурно е вече в Лондон. Не е изключено и вече да е научила истината за баща си. Това предположение причини на Колингууд силна болка.

Той отпи повторно. Сякаш положението не беше и така толкова близко до скандала, та трябва да се съобразява и с онзи рус шарлатанин, с когото се е заплела племенницата му. Ако младежът още е с нея, той ще предизвика допълнителни затруднения. Трябва да намери начин да го отстрани. Час по-скоро.

Както и да се погледне, цялата история е ужасно неприятна. Още по-лошо е, че въпреки странното й възпитание и произход, той много обичаше Максима. Тъкмо затова си направи толкова труд. Ако не успее, Олтиа пак ще заяви, че вината е само негова, защото не е бил достатъчно твърд.

Лорд Колингууд въздъхна дълбоко и зарови лице във възглавниците. Семейството наистина е тежък кръст.