Серия
Паднали ангели (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Angel Rogue, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 108 гласа)

22

Дездемона влезе в залетия от слънцето салон и се наслади да усещането да си отново у дома. Всичко тук беше толкова нормално, че можеше дори да повярва, че последните няколко седмици са плод на фантазията й, резултат от преяждане с омари или от прекалено чести политически делови обеди.

Когато пред къщата спря каляска, тя надникна през прозореца и се усмихна. Широкоплещестата фигура на маркиз Уолвърхемптън, който сега изкачваше стълбата към входната врата, не беше плод на въображението й. Беше склонил да я посети по това необичайно време и в момента часовникът удари единайсет. Дездемона харесваше мъже, на които може да се разчита. Докато чакаше да го въведат, звънна на прислугата да приготви кафе.

След като размениха думите за поздрав, вече пред чашите с кафе, Гайлс съобщи:

— Брат ми е в Лондон. Преди малко в банката съм го изтървал за малко.

— Чудесно! В банката имат ли представа къде живее?

— За съжаление не, но поне знаем, че е пристигнал в Лондон и прави усилия да се крие. След ден или два вече ще зная къде е отседнал, а той на свой ред ще знае къде е племенницата ви.

Дездемона понечи да каже нещо, когато слугинчето влезе и учтиво се поклони.

— Моля да ме извините, милейди, но госпожица Максима Колинс и лорд Робърт Андървил са дошли да ви направят визита. — Момичето сви с леко презрение носле. — Нито един от тях нямаше визитна картичка.

Дездемона отвори уста и не я затвори. Овладя се все пак и каза:

— Въведи ги, Алиса.

Минута по-късно обектът на продължителното им преследване влезе небрежно в салона.

Дездемона беше чувала, че нейната племенница е нежна, тъмнокоса и привлекателна, но това описание отговаряше твърде непълно на действителността. Младата дама с катраненочерна коса, която престъпи прага й, беше нежна и самоуверена, а красивото й лице съответстваше безукорно на великолепната й фигура. Въпреки скромната муселинена рокля Максима Колинс не правеше в никакъв случай впечатление на мимоза. Не приличаше на човек, който би позволил да му вземат маслото от филията.

Не по-малко смаяна, Макси наблюдаваше своята висока, червенокоса леля. Дездемона си помисли весело, че двете сигурно приличат на две котки, които внимателно се опознават.

— Надявам се да ми простиш непредизвестеното нахлуване, лельо Дездемона. А това е моят приятел, лорд Робърт Андървил — посочи тя Робин. — Лейди Рос — обърна се тя след това към Робин.

Дездемона хвърли бегъл поглед към спътника на племенницата си, после още един, който премина в нещо като втренчване. Русият лорд Робърт правеше впечатление на джентълмен, а не на нехранимайко, беше и толкова хубав, че можеше да развълнува всяко женско сърце.

Той се поклони на домакинята.

— Ваш покорен слуга, лейди Рос. — После се изправи с усмивка, която би докарала всяка чувствителна жена близо до припадък.

Само че Дездемона не беше чувствителна, поне не в момента. Тя изгледа Робин с мрачна закана и отвърна с кратко кимване с глава.

— Мило мое момиче — обърна се тя към племенницата си, — толкова се радвам най-сетне да те видя. Бях толкова загрижена за сигурността ти.

— Но защо? — попита Макси с широко отворени невинни очи.

Дездемона чу как зад нея маркизът прихна. С крайчеца на очите видя, че той страшно се забавлява.

Лорд Робърт още не беше забелязал присъствието на брат си. Сега смехът го накара да се озърне.

— Гайлс! Какво съвпадение. Не знаех нито че имаш намерение да пътуваш за Лондон, нито че познаваш лейди Рос.

— Не познавах лейди Рос, но пътуването беше непредвидено — отговори Уолвърхемптън. — А ти си причината и за двете.

— Наистина?

— Лейди Рос и аз — поотделно и заедно — прекосихме през изтеклите две седмици запъхтени цяла Англия, за да ви открием — обясни маркизът. — А вие двамата цъфнахте преспокойно тук, сякаш единствено с желанието да направите сутрешна визита на по-възрастната леля.

— Леля Дездемона не е „по-възрастна“ — отсече категорично Макси.

— Много благодаря — измърмори „не по-възрастната“ леля с чувството, че ситуацията явно излиза от контрол. Впрочем наистина ли е извън контрола?

— Просто се изразих образно — усмихна се Гайлс нежно на Дездемона. — Бъдете уверени, че съм успял да забележа — наистина не е възрастна. Мис Колинс, тъй като ми се струва, че на дневен ред е една пълна бъркотия, ще позволите ли да ви се представя. Аз съм Уолвърхемптън, по-големият брат на вашия безотговорен спътник.

— О, да — каза замислено Макси, — същият, който, ако не дай боже, умре, неминуемо ще остави на Робин благородническата си титла.

Гайлс премисли шокиран онова, което току-що бе чул. После кимна.

— Точно така е.

— Мисля, че трябва първо всички да седнем и да си изпием кафето — предложи Дездемона, като се овладяваше с мъка, и позвъни да донесат още чаши.

Максима седна срещу леля си.

— Защо си се притеснявала за мен, лельо Дездемона? Да не би чичо Клитъс да ти е писал?

— Пристигнах в Чанлей малко след твоето бягство. Клитъс и Олтиа предположиха, че си ги напуснала внезапно и сигурно разполагаш с много малко пари. От това следваше, че не е изключено да си решила да стигнеш до Лондон пеша.

Донесоха чашите и Дездемона наля на новодошлите кафе. После продължи:

— Млада жена, пожелала да пътешества сама в чужда страна, пълна с нехранимайковци, измамници и господ знае какви ли не още разбойници… разбира се, че се тревожех. Затова реших да се опитам да те настигна.

— Много мило от твоя страна, но си могла да си спестиш усилията. — Големите кафяви очи на Макси изразиха леко учудване, че някой може да е толкова загрижен за нея. — Беше приятно, много интересно пътуване, по време на което не се случи нищо достойно за отбелязване.

Лорд Робърт за малко не се задави с кафето. Максима му хвърли унищожителен поглед. Нейният спътник придаде тутакси невероятно невинен израз на лицето си и се обърна към брат си.

— Ами ти какво общо имаш, Гайлс?

— Лейди Рос получи сведение, че племенницата й е била отвлечена насила от моя брат-женкар — гласеше отговорът.

Лорд Робърт вдигна високо вежди.

— Аз — женкар, Гайлс? След месеците безукорно поведение в Йоркшир, мислиш ли, че наистина го заслужавам?

— Това чух от селяните — обясни Дездемона с подчертано присвити устни. — Затова потеглих към Уолвърхемптън с цел да поразпитам.

— Лейди Рос не предава нещата съвсем точно — заяви весело маркизът. — Защото нахлу в кабинета ми като богиня на отмъщението, запокити чадъра си срещу мен и те обвини в твое отсъствие във всички възможни грехове и в нравствена поквара, заплаши ме с цялата строгост на закона и изхвърча навън.

Под любопитните погледи на своята племенница и на лорд Робърт Дездемона се изчерви и хвърли на маркиза укоризнен поглед. Ех, да наистина беше през споменатия ден малко невъздържана, но беше и много некоректно от негова страна да го казва тъкмо сега.

— Женкар и нравствено покварен? — Лорд Робърт погледна съчувствено домакинята. — След като сте го чула, наистина не ви е оставал друг избор, освен да се опитате да изтръгнете клетата си племенница от ноктите ми.

Това обяснение му спечели многозначителното изсумтяване на Максима.

— Опасенията ти са били разбираеми, но и абсолютно излишни, скъпа лельо. Лорд Робърт настоя да ме придружи единствено и само, за да имам сигурна закрила. — В гласа й се долавяше достатъчно ясно справедливо възмущение. — И той като тебе реши, че съм напълно неспособна да стигна сама жива и здрава в Лондон.

Лорд Робърт й се усмихваше с неприкрита нежност.

— Погрешното ми мнение беше много скоро опровергано, нали Макси?

— Макси ли? — възкликна неволно Дездемона. — Какво ужасно умалително!

На племенницата обаче й настръхна перушината.

— Така ме наричаше татко, лельо Дездемона, и много ми харесва.

— А мен баща ти ме наричаше Дици, което също не ми допадаше твърде — изрече хладно Дездемона.

— Дици ли? — попита любопитно Уолвърхемптън.

— Е, щом ти харесва да те наричат Макси, ще се опитам и аз да свикна — продължи невъзмутимо Дездемона. — Тя се любуваше на крехката фигурка на племенницата си. — Но може би трябва да престанеш да ме наричаш лельо. Разликата ни е само няколко години, пък и не се доказах май особено добре като леля. По-добре ще е, мисля, да се опитаме да станем приятелки.

Макси се усмихна плахо.

— На мен много ще ми хареса.

Дездемона отпи глътка кафе и дълбоко въздъхна.

— Въпросът е наистина деликатен и навярно много „лелински“, но бях загрижена за добрата ти репутация. — Тя хвърли поглед към лорд Робърт. — В Америка е навярно по-различно, но ти сигурно си даваш сметка какво е благопристойно в Англия и какво не? — Много се надяваше да не и се наложи да се изрази по-ясно.

— Ако имаш предвид онова, което предполагам, че имаш предвид — отговори Макси с благонравната хладина, която би направила чест на някой пансион за благородни девици, — уверявам те, че лорд Робърт се държа като съвършен джентълмен. — Ефектът от твърдението й се оказа все пак неособено голям, когато тя добави съвсем тихичко: — За разлика от мен.

Убедена, че не е чула добре, Дездемона впери поглед в племенницата си. Гайлс, до когото момичето седеше съвсем близо, се забори с внезапен пристъп на кашлица.

— Къде си се настанила? — попита Дездемона, осъзнала мъдро, че ще е по-добре да смени темата. — Много ще се радвам, ако дойдеш да живееш при мен.

— Много мило от твоя страна, но ние живеем в Кандовър хаус. Херцогът и херцогинята са много гостоприемни.

Маркизът подскочи и стана изненадан.

— Живеете при Кандовър и съпругата му?

— Да — отговори лорд Робърт с леко предизвикателство в гласа. — И защо не?

— Е да, защо не? — измърмори Гайлс.

Дездемона си обеща да попита по-късно Гайлс за скритите основания на този диалог.

— Заради Олтиа ли напусна така внезапно Чанлей? — попита тя племенницата си. — Олтиа никога не е търпяла някой да й противоречи.

Макси се поколеба.

— Това беше една от причините — отговори най-сетне. — Но исках, преди да се завърна в Америка, да се видя и с теб.

— Искаш да напуснеш Англия? — Колкото и да е странно, но Дездемона изобщо не беше помисляла за такава възможност.

Тайнствен израз се появи в кафявите очи на момичето.

— Плановете ми са все още малко несигурни.

От една страна, възможността Макси да се върне в Америка беше наистина чудесна. Ако се е стигнало по някакъв начин до интимност, няма да има скандални последици. Е да, помисли си Дездемона с подновено съмнение, но други последици по всяка вероятност едва ли могат да бъдат предотвратени.

Макси остави чашата си на масата, наведе се напред и скръсти здраво ръце в скута.

— Моля те, Дездемона, ако нямаш нищо против, би ли могла… би ли могла да ми разкажеш за срещите си с Макс, преди той да умре?

Като видя сериозния израз на лицето на племенницата си, Дездемона подозря, че това ще да е била истинската причина за пътуването й до Лондон. Макс много обичаше дъщеря си и явно е било взаимно. Тя сигурно ужасно се измъчва, задето баща й е починал сам и толкова далеч от нея.

— Разбира се, че нямам нищо против да ти говоря за него — каза тя и се отпусна с тъжна усмивка на облегалката на канапето. — Толкова се радвах да видя отново Макс. Когато замина за Америка, бях още дете, но той ми пишеше чудесни писма. — Тя се усмихна. — Да не забравя — мога да ти върна златния му часовник. Намерили са го у един убит пладнешки разбойник.

Думите й предизвикаха оживени обяснения и от двете страни. След като случилото се бе подробно обсъдено, маркизът стана.

— Сигурен съм, че двете дами трябва да си разкажат още много неща. Ако нямаш нищо против, Робин, можеш да предоставиш на госпожица Колинс каретата си. Аз с удоволствие ще те откарам, където пожелаеш.

Робин хвърли бърз поглед към Макси. Тя кимна. След продължително сбогуване двамата мъже напуснаха дома и се качиха в каретата на Гайлс.

— Та къде искаш да отидеш сега? — попита Гайлс брат си.

— Откарай ме в Уайтхол, ако обичаш. Следобедът ми е свободен, та с удоволствие ще посетя някои стари колеги. — Робин се облегна на възглавниците и се усмихна на брат си. — Както гледам, лейди Рос май доста те е изтормозила.

— Не повече отколкото нейната племенница теб. Тъй като нейна милост заплаши всички Андървиловци без изключение, реших да ви открия преди нея, с надеждата да предотвратя някой скандал или дори твоето арестуване. — Гайлс сложи шапката си на седалката. — Онзи Симънс успя ли все пак да ви спипа?

Робин смръщи чело.

— Да, в Маркет Харбъроу. Но ти откъде знаеш за него?

— Ами аз прибрах това момче недалеч от Блит. То лекуваше раните си и бълваше гняв и жажда за мъст срещу жълтокосия нахакан префърцунен хлапак, който го бил докопал изотзад.

— Естествено, че го нападнах изотзад, та момчето е все пак два пъти по-едро от мен — отвърна Робин с необорима логика. — Джентълменски борби могат да се окажат опасен лукс — поне това успях да науча с течение на времето.

— Предполагам, че това е момчето, което лорд Колингууд е пратил по дирите на госпожица Колинс, нали?

— Точно така. — Робин вдигна рамене. — Тя не искаше да се връща.

— Очевидно. Симънс твърдеше, че се била целила в него с пистолет.

— Животът в лесовете на Новия свят се различава съществено от този в лондонските салони, затова тя е свикнала да решава проблемите с известна прямота. В Маркет Харбъроу трябваше например да я спра да не забие на Симънс нож в ребрата. Когато се запознахме, с голяма мъка можах да я придумам да приеме компанията ми, защото тя реши, че ще съм й безполезен.

— Тя едва ли е първата, направила тази грешка — засмя се маркизът. — Мис Колинс дори не оправдава моите очаквания. При първата ми бурна среща с лейди Рос възразих на твърдението й, че си опасен съблазнител с контрааргумента, че тя и нейната племенница са направили съзаклятие, за да те хванат в мрежите си.

Робин се разсмя високо.

— Човек, който познава Макси, не би си го помислял и насън. Нейният подход е фронтална атака посред бял ден и никакви неочаквани, коварни засади. — Той погледна крадешком брат си. — Помолих Макси да се омъжи за мен. Ще имаш ли някакви възражения, ако приеме?

Гайлс вдигна вежди.

— Би ли имало смисъл? И двамата сте достатъчно пораснали.

— Твоето неодобрение не би ме спряло, разбира се, да се оженя, но предпочитам стократно да я приемеш в лоното на семейството. Тя не е получавала всеки път признанието, което заслужава. — Робин млъкна за миг, зает да дърпа усърдно ръкава на дрехата си, която му стоеше като излята. — Мисля, че е време да се заседя на едно място и да се поуспокоя.

Гайлс се засмя.

— Не съм сигурен дали женитбата за едно дребничко момиче, което има смелостта да пресече пеш цяла Англия, да нападне професионален бияч и да вечеря с херцогиня, е тъкмо онова, което наричаш „поуспокояване“. Но както и да е — имаш благословията ми. Вие двамата навярно чудесно си подхождате. Младата дама се колебае?

— Има известни съмнения — ухили се Робин. — Но ще използвам целия си легендарен чар, за да я склоня.