Мери Джо Пътни
Ангелът мошеник (7)

6

Макси нахлупи шапката си над челото, за да я пази от слънцето и използва възможността да хвърли скришом поглед към спътника си. Отново усети, че се задъхва и вече знаеше, че това я спохожда често, когато гледа Робърт. Беше твърде красив, твърде загадъчен, за да бъде реален.

Загадъчен, но не и непристъпен. Напротив, беше единственият мъж, с когото можеше да разговаря също тъй непринудено, както с баща си. Когато Робин се уморяваше да мълчи, бъбреше много остроумно на най-различни теми: пейзажът, времето, краткото и достойно за съжаление военно стълкновение между техните две страни.

Но никога не изтърва за себе си нито дума, на която тя да може да повярва. Боже милостиви, та тя не знае дори истинското му име. Не, обещава си никога вече да не се поддава на измамата, че да си мълчалив и загадъчен е едно и също.

Още по-странно беше, че той се държи като истински джентълмен, толкова съвършен, че тя почна да се пита, дали с нея нещо не е наред. Не че си пожелаваше той да стане по-напорист, но такова поведение щеше да е поне разбираемо.

Вместо това имаше спътник, който се държеше повече от необяснимо. Всичко това страшно я объркваше и тя твърде лесно забравяше, че макар да е очарователен, Робин е и непоправим мошеник.

Докато пътят им минаваше през една горичка, Робин наруши мълчанието с въпроса:

— Не съм ли ви разказвал още за времето, когато работех в Австралия в един цирк?

Тя се запита разсмяна какво ли ще й сервира този път.

— Не, още не сте. Вашият репертоар от забавни и съвсем неправдоподобни истории е изглежда неизчерпаем. Хайде, разкажете ми за цирка. Изпълнявал сте по всяка вероятност коронния номер — ходене по въже.

— Нищо подобно — възрази той любезно. — Работата с коне е много по-проста, тъй че се ограничих с майсторска езда. Казашкият ми номер предизвикваше възхищение.

— Робин, истината ли казвате?

Погледът, който й хвърли, издаваше колко е засегнат.

— Истината може да разказва всеки глупак. Но за лъжи трябва да имаш дарба.

Макси още се смееше, когато двама конници изхвърчаха от храсталака. И двамата бяха маскирани и с пистолети в ръка.

— Парите и всичко останало! — изкрещя единият. Беше як и рус, през отворите на маската святкаха очи като на пор.

Сърцето на Макси се сви от страх. Въпреки че познаваше опасностите на пътищата, не беше очаквала да срещне пладнешки разбойници. Двамата явно бяха изнервени и много, много опасни.

До нея Робин вдигна ръце.

— Трябва да сте много изпаднали, щом ви се налага да грабите хора като нас — заяви той спокойно. — От нас няма какво да вземете. По-добре ще е да се захванете с богатите каляски по Големия северен път.

— Там движението е много оживено — изръмжа другият разбойник, тъмнокос, набит мъж, насочил втренчено оръжието си към гърдите на Робин. — Там лесно можеш да си затриеш живота.

— Времената са тежки — каза русият. — И да нямате много, дори няколко шилинга са все по-добре от нищо. Хайде, Джем, провери какво носят.

Джем слезе от коня и пребърка джобовете на Робин, в които намери няколко монети. След като прерови и раницата, заяви ядосано:

— Не излъга, това нищо не е.

Макси стоеше вцепенена, докато той я опипваше цялата. Беше си вързала яко гърдите за ребрата и това за щастие му попречи да открие истинския пол на жертвата си. Не успя да намери и ножа в ботуша й. Но във вътрешните й джобове скоро напипа и измъкна устната хармоника.

— Какво е това, Нед?

— Ами нещо като орган за уста — отговори Нед. — Може да струва шилинг или два.

Макси прехапа устна. Добре че поне не откри обеците, скрити в същия джоб. Достатъчно лошо беше, че Джем зърна часовника на баща й. Той го измъкна и си подсвирна доволен.

— Имаш право. Момчето е носело по-скъпите неща. Това тука е златно, та ще ни броят доста тлъста сумичка.

— Дай ми го. — Нед огледа часовника и го пъхна в джоба. — А сега опипай шията на момчето. Носи сребърен синджир.

Макси се дръпна, инстинктивно, когато мръсните пръсти на Джем зашариха по врата й. Дъхаше право в лицето й на алкохол.

— Е, проклет да съм, ако днес нямаме късмет. — Той измъкна кръстчето, отвори закопчалката и напъха синджирчето в джоба си.

— Недей! — замоли тя. — Не ми го вземай. От майка ми е — единственото, което ми е останало от нея.

— Колко жалко! — ухили се Джем и затършува в раницата й. Сляпа от гняв, Макси вече искаше да посегне към ножа, но Робин я хвана за лакътя.

— Не струва колкото живота ти — прошепна й той. А когато тя го изгледа гневно, добави: — Помислете добре, по дяволите! Майка ви щеше ли да поиска да умрете заради това късче метал?

Думите му я вразумиха. Тя вдигна очи и видя, че пистолетът на Нед е насочен към нея. Той се хилеше злорадо.

— Само крачка да направиш към Джем, момче, и си мъртво. — Той сложи пръст на спусъка. — Впрочем би трябвало да ви ликвидирам и двамата, преди да ни издадете на властите.

Макси усети как ръката на Робин стисна по-силно лакътя й, но гласът му звучеше спокойно, когато каза:

— Ако оставите след себе си на пътя два трупа, ще почнат сериозно да ви търсят. Тъй че ще е по-разумно да ни подарите живота. Няма да стигнем достатъчно бързо до най-близкото селище, за да ви създадем неприятности.

— Май че си прав — заяви едва ли не със съжаление Нед. Макси въздъхна облекчено. Робин забеляза, че тя вече се владее и пусна лакътя й.

Джем потупваше доволен джоба на палтото си.

— Беше дяволски добра плячка. Би трябвало по-честичко да се грижим за скитниците.

— Взе ли им всичко по-скъпичко, Джем? — осведоми се Нед.

— Какво ще кажеш за палтото на по-възрастния? Трябва да ти стане.

Нед огледа носеното, но иначе хубаво палто.

— Прав си. Сигурно го е купил на старо, понеже никой селски терзия не може да ушие такова палто. Дори този мърморко не би трябвало да се срамува от такова палто. — Той размаха отново пистолета. — Съблечи го.

Този път Робин се възпротиви.

— Доста е непристойно да смъкнеш на човек дрехата от гърба. Щом искате палтото ми, елате си го вземете.

— Бъдете благоразумен, Робин — изпъшка Макси.

— Ако стреляте по мен, ще съсипете дрехата — заяви убедително той.

Това го проумя даже Нед.

— Смъкни му го, Джем.

Джем потри ухилено ръце. После заби злобно юмрук в стомаха на Робин, последва още един удар — в гърдите. Робин изстена от болка и се устреми напред срещу нападателя си.

Джем го отхвърли с пренебрежително кикотене настрана и му смъкна дрехата от гърба. Робин вече не се противеше. Лицето му беше бяло като вар, а раменете му се повдигаха, сякаш не му стигаше въздух. На Макси й идеше да го смъмри за неразумното упорство.

Джем хвърли палтото на съучастника си. Нед кимна и посочи с пистолета си пътя.

— По-добре ще е да изчезнете, докато още съм в добро настроение.

Макси вдигна раниците от прашния път, дръпна Робин за ръкава на ризата и го повлече надолу по пътя. Той продължаваше да се превива и да си поема с мъка дъх.

— Идиот! — изсъска тя. — Как можахте заради една дреха да се изложите на такъв риск? Кръстчето от майка ми е нещо, на което наистина много държах.

Той не отговори, но когато стигнаха до следващия завой на пътя, изведнъж се изправи.

— По тази пътека надолу! Трябва да изчезнем, преди да се усетят какво е станало — каза припряно.

Тя го погледна смаяно.

— По дяволите, за какво говорите?

Той протегна със смях ръце. В едната му ръка лежаха кръстчето от майка й и няколкото монети, в дясната — нейната хармоничка.

Макси се втренчи в предметите.

— Но как успяхте да си ги върнете?

— Ами като му пребърках джобовете, разбира се. — Той й подаде кръстчето и хармоничката. Парите пъхна в раницата си. — Хайде, нямаме време за губене. — И вече тичаше надолу по пътечката.

— Пребъркали сте джобовете му? — След миг объркване Макси пъхна богатствата си в джоба на якето и хукна след него. — Робин, вие сте невъзможен!

Той й се усмихна през рамо.

— Бог ще ми прости, нали затова е тук. — После лицето му стана сериозно. — Съжалявам, че не успях да върна часовника, но не намерих удобен случай да се приближа достатъчно до онзи Нед.

Милостиви боже, беше понесъл доброволно ударите, за да й върне кръстчето. А тя го смяташе за глупак. Като джебчия беше ненадминат. Стоеше съвсем близо до него и не забеляза абсолютно нищо.

През следващите два часа тичаха с все сила по пътеки, които пресичаха напряко местността. Слънцето вече се спускаше към западния хоризонт, когато изкачиха едно хълмче и зърнаха под него по-широк път. Там долу се виждаха две каруци, мъж с магаре и няколко крави, което значеше, че на този път ще са в по-голяма сигурност, отколкото по пътеката, която бяха следвали дотогава.

Направиха кратка почивка. Макси беше толкова капнала, че я болеше всеки мускул. Тя свали раницата и обви с ръка кръста на Робин, търсейки опора. Когато миг по-късно той обгърна раменете й, Макси прецени собствения си жест като провокация. Въпреки това беше и съвсем естествен: изживяната заедно опасност беше създала атмосфера на другарство.

— Мислите ли, че сме вече в безопасност? — изпъшка тя, след като се отпусна за миг.

— Съмнявам се да са се насочили по нашите следи — отвърна Робин. — Решили са по всяка вероятност да си спестят енергията за следващите пътници.

Макси свъси чело.

— Трябва да осведомим властите.

— И какво да им разкажем? Те положително знаят, че по тези места разбойници кръстосват пътищата. Пък и докато им съобщим нещо, Джем и Нед ще са през девет гори в десета. — Той се засмя. — Мисля, че спечелихме близо десет фунта стерлинги. Ако не бях изгубил часовника, щях да кажа, че твърде добре използвахме премеждието.

Макси се разсмя и облегна глава на рамото на Робин.

— Представяте ли си физиономията на Джем, когато разбере, че джобът му е празен? Та вие го направихте на последен глупак.

— Създателят се е погрижил за това преди мен.

Тя вдигна усмихнато лице към него, за да каже нещо и в този миг той я погледна в очите. Ризата му беше разкъсана около врата и оголваше няколко сантиметра голи гърди, косата му се спускаше на влажни, къдрави кичури над челото. Той преливаше от живот, той беше прекрасен и тя го желаеше, както никога досега не бе пожелавала мъж.

— Хуморът ви е твърде богохулствен — каза тя, като се мъчеше да създаде дистанция.

— Богохулството е един от моите специалитети. — Той вдигна ръка и прокара нежно като с перце пръсти по леко разтворените й устни, по връхчето на езика й. Соленият им вкус го направи изведнъж много реален, вече нито тайнствен, нито загадъчен.

Той изстена хрипкаво, пъхна ръка под тила й и повдигна главата й към своята за целувка. Устните му бяха топли, езикът му — палава наслада. Тя отвори някак съвсем естествено уста. Целувката стана по-страстна, желанието я обзе цяла, отне й каквато и да било сила за съпротива. Тя затвори очи и загали тила му, навивайки на пръсти копринено-меките кичури на косата му.

Робин промълви името й, гърленият звук идваше от много дълбоко. Дясната му ръка се плъзна по гърба й, накара я да потрепери, притисна я плътно към себе си. Ръцете й, опрени в неговите ребра, ту се разтваряха, ту се затваряха, вкопчени в ленената му риза. Беше го сметнала за студен човек, но в устните му, в коравото, искащо тяло нямаше нищо хладно.

Цвиленето на кон ги върна към действителността. С безкрайно учудване тя си даде сметка, че е целунала един джебчия, пладнешки разбойник, който по всяка вероятност дори не помни истинското си име. Не само го целуна, но му се наслади толкова лакомо, като на първото късче кленова захар след дълга и студена зима.

Макси отвори очи, отстъпи крачка назад, опря ръце на гърдите му, за да го отдалечи и си пое дълбоко дъх. Погледите им се срещнаха и тя отново зърна в очите му сенките, които вече бе забелязвала един или два пъти.

Доловила инстинктивно опасност, тя потърси спасение в неутрална тема.

— Без връхна дреха изглеждате много подозрителен. Колко далеч може да сме от най-близкия град, за да си купите там нова?

Той си пое дълбоко дъх, лицето му стана по-спокойно.

— Предполагам, че този път води за Ротърхем. Там сигурно ще намерим някой вехтошар, но може да стане и по-рано.

Макси вдигна раницата и шапката. Докато слизаха по хълма към шосето, все се питаше неволно дали ще намери кураж да продължи това съвместно пътуване.

 

 

Маркиз Уолвърхемптън беше позадрямал върху меките възглавници на каретата си. За щастие това странно преследване ставаше при хубаво време и пътищата бяха в що-годе добро състояние. Гайлс не беше сигурен дали наистина е по следите не бегълците, но пък неоспоримо беше, че следва отблизо лейди Рос. Нейната боядисана в жълто карета беше много по-лесна за преследване, отколкото двама пешеходци.

Беше почти заспал, когато резки изстрели нарушиха монотонното потракване на каретата. Гайлс отвори бързо прозореца и викна на кочияша:

— Виждаш ли какво става?

— Сигурно е нападение, милорд — отвърна му кочияшът. — Допускам, че не желаете да се върнете, за да избегнете стълкновението?

— Правилно предполагаш. Приготви се при нужда да се намесиш. — Докато зареждаше пистолета, който държеше за в случай на нужда в каретата, Гайлс изведнъж се запита дали жертвата не е лейди Рос. Едва ли. Впрочем тя пътуваше на малко разстояние от него, а карета като нейната беше чудесна цел. Мили боже, та тя сигурно ще наругае разбойниците, а те на свой ред ще я убият за такова непокорство.

Каретата на Гайлс взе един завой и кочияшът спря с все сила конете, за да избегне сблъсъка с карета, застанала напряко на пътя. Той блъсна вратичката и изскочи навън. Само след миг към него се присъедини с карабина в ръка и слугата, който беше седял дотогава на капрата, пред тях препусна с цвилене и къчове и се скри в гората кон без ездач.

Беше наистина жълтата карета, но помощта им вече беше излишна. Лейди Рос стоеше неподвижна, втренчила поглед в нечие тяло в краката й, а нейният слуга се беше навел и оглеждаше проснат на земята втори човек. Във въздуха се носеше металическата миризма на кръв. И двамата кочияши се мъчеха да успокоят конете.

Гайлс усети облекчение, като видя, че лейди Рос е жива и здрава. Щеше да е наистина жалко, ако тази великолепна и толкова енергична личност бе намерила толкова нелепа смърт.

Тя вдигна поглед и го позна. Въпреки враждебността при първата им среща, радваше се, изглежда, да зърне познато лице. Гайлс отпусна пистолета и тръгна към нея.

— Вие и хората ви не сте ранени, нали?

Тя кимна и понечи да каже нещо, но от устните й не се изтръгна нито звук. Тя преглътна няколко пъти с голяма мъка и най-сетне каза:

— Изглежда, разбойниците не са очаквали съпротива. Навярно двама скитници. — Тя вдигна ръка да си оправи шапката, но пак замря, втренчена в пистолета, който държеше в ръка.

— Боже милостиви! — възкликна Гайлс. — Вие лично ли го застреляхте?

— За щастие не се стигна дотам. Моите хора са ветерани от войната. — Усмивката й излезе малко крива. — Трудно им е било след армията да си намерят работа. Смятах, че им правя услуга, когато ги наех. Изобщо не съм допускала, че доброто ми дело ще бъде възнаградено по толкова драматичен начин.

— Добър аргумент за благотворителността. — Гайлс погледна към мъжа, проснат до каретата. — И двамата разбойници ли са мъртви?

— Предполагам.

Докато гледаше проснатия на земята мъж, Гайлс изведнъж усети студени тръпки по тялото си. Косата на човека беше светлоруса и малко по-дълга от обичайното. Не, не, невъзможно беше… Сърцето му спря за миг.

— Палтото… — прошепна той сподавено. — Толкова прилича на онова, което Робин носеше в деня, когато изчезна. А пък косата е… — Той изтича бързо към мъжа.

Дездемона си пое рязко въздух. Не, невъзможно беше убитият да е лорд Робърт и все пак… Не беше чак толкова рядко вироглави млади джентълмени да се развличат с пладнешки грабеж, а тези двама разбойници не й направиха впечатление на много опитни. Тя хвърли ужасен поглед на втория труп, но това с положителност не беше Максима.

Това не изключваше, разбира се, мъртвият да е все пак лорд Робърт. Възможността този нехранимайко да е извършил толкова недостойна постъпка, я ужаси. Сигурно е съвсем различен от брат си.

Маркизът коленичи до мъртвия и го обърна. После си пое дълбоко дъх, наведе глава и закри лицето си с ръка.

Ужасът на Дездемона се изпари и отстъпи място на дълбоко съчувствие. Тя също бе погледнала това, покрито с кръв, премазано лице и знаеше, че то ще се явява занапред в кошмарите й.

Тя пристъпи към маркиза и сложи леко ръка на рамото му.

— Ужасно съжалявам, лорд Уолвърхемптън. Това брат ви ли е?

— Не. — Той вдигна глава и явно се опита да се овладее. — Но известно време допусках, че може да е той. С облекчение разбрах, че… съм сбъркал.

Това означаваше, че маркизът е защитил брат си не само от семейна лоялност, но и от обич. Запита се с какво ли е заслужил изчезналият лорд Робърт подобна привързаност.

— Помислил сте все пак, че брат ви е способен на разбойническо нападение?

Гайлс я изгледа ядосано.

— Разбира се, че не. Подобно предположение би било абсурдно. — Той докосна ръкавите на разбойника. — Но бас държа, че това палто е на Робин. Кройката е френска, не английска. Питам се как тъй този тип го носи.

— Брат ви може да го е продал на този нехранимайко.

— Не съм твърде готов да вярвам на случайности. — Маркизът се залови, намръщен, да претърсва джобовете на мъртвия. Намери няколко монети, златен часовник, но нищо, което да издава името на разбойника.

Дездемона смръщи чело.

— Позволете да видя часовника. — Тя отвори с нокът капака. От вътрешната страна беше гравирано името „Максимус Бенедикт Колинс“. Посочи безмълвно гравираното на Гайлс.

Той изсвири през зъби.

— Принадлежал е значи на вашия брат?

Тя кимна.

— Подариха му го, доколкото си спомням, за осемнайсетия му рожден ден. След смъртта му сигурно го е взела Максима. — Тя погледна тревожно маркиза. — По всяка вероятност тези двама мъже са срещнали вашия брат и моята племенница. Нали не допускате, че… че са ги ограбили и… убили?

Когато маркизът стана, стоманеносивите му очи бяха почти черни.

— Съмнявам се. Не виждам причина да убият двама невъоръжени. Но по всяка вероятност са ги нападнали и това палто, както и часовникът, са станали тяхна плячка.

Дездемона затвори в длан часовника на покойния си брат.

— Престъпници не се нуждаят от повод, за да убият. Ако убият двама души и скрият труповете, с това не биха оставили много следи.

Маркизът гледаше мрачно. Знаеше всичко това не по-зле от нея, но предпочете думите да не бъдат изречени.

— Възможно е, но не и твърде вероятно. Робин е много ловък в преодоляването на трудности. В никакъв случай не мога да си представя да са го убили толкова лесно. Или той да допусне на млада дама, която придружава да й се случи нещо лошо.

— Значи лорд Робърт има голям опит в измъкване от трудни ситуации. Честни хора нямат нужда от подобни способности — заяви Дездемона с хаплива увереност.

— Ако веселата ви племенница стигне жива и здрава в Лондон, ще го дължи единствено на защитата на брат ми, тъй като разумът й, изглежда, е също тъй слабо развит, както и нейният морал — парира язвително маркизът. — Кое добре възпитано момиче би си представило дори насън да прекоси цяла Англия пеша? Имала е все пак достатъчно ум в главата да примами един мъж, който да я придружи до Лондон.

— Тя не го е примамвала, а е била принудена — изсъска Дездемона. — А пък вие сигурно сте се позамислил над държанието да лорд Робърт, в противен случай нямаше да тръгнете подире ми.

— Загрижен съм не за брат си, а за вас. — Гласът на маркиза ставаше все по-висок. — След като изхвърчахте от библиотеката ми, си дадох сметка, че трябва да защитя Робин от най-щурата, най-жадната за мъст жена, която съм срещал през живота си. Нали е повече от очевидно, че вече сте произнесла присъдата, въпреки че нямате ни най-малкото доказателство.

— Кого имате предвид с епитети „щура и жадна за мъст жена“? — Дездемона вдигна бързо ръка и зашлеви на Уолвърхемптън гръмка плесница.

Беше забравила за пистолета. Рязкото й движение натисна спусъка и куршумът профуча на сантиметри от ухото на Гайлс. Един от кочияшите извика нещо, слугите изтичаха към нея.

— Боже милостиви! — Маркизът отскочи встрани, бял като платно. — Да не сте си загубила ума?

Дездемона пусна пистолета в чантичката си. Трепереше с цяло тяло, притиснала ръце към слепоочията.

— Н… не го исках — изпелтечи тя, готова да припадне. — Забравих, че държа пистолет. Беше нещастен случай, кълна ви се във всичко свято!

Гайлс махна на слугите да се отдалечат, хвана Дездемона за ръката и я придружи до каретата й.

— Лейди Рос да има случайно бренди в каретата? — попита той надничащата плахо през прозореца камериерка.

Момичето кимна. Малко по-късно Гайлс тикна сребърната манерка в ръката на Дездемона.

— Пийте!

Тя вдигна глава, отпи глътка и направи отвратена гримаса. После го погледна право в очите и каза дълбоко загрижена:

— Имам ужасен характер и често казвам неща, за които по-късно съжалявам. Но никога, за нищо на света не бих искала да причиня някому зло.

— Вярвам ви — каза той успокояващо. — Ако наистина искахте да ме застреляте, сега щях да лежа окървавен в прахта.

Дездемона потрепери.

— Моля ви, не говорете така.

— Извинете. — Той си позволи голяма глътка от манерката, после продължи: — Възможно е нашите двама бегълци да са поели по пряка пътека през местността, та би било добре да ги търсим по успоредни пътища.

Дездемона кимна.

— Ще бъдете ли така добър да ми пратите вестоносец, ако ги намерите? За да зная, че Максима е добре.

— Няма проблеми. Ще ви бъда признателен, ако и вие сторите същото.

— Естествено. — Дездемона се качи в каляската си. — И… много ви благодаря, Уолвърхемптън.

Той се усмихна, а тя призна, че мъжът наистина изглежда много добре, ако не са го ядосали до полуда.

— Лейди Рос, животът ми наистина стана много по-вълнуващ, откакто имах удоволствието да се запозная с вас. — Той се обърна и изтича към своята карета.

Дездемона гледаше със смесени чувства подире му. Неговото издирване усложняваше много нейното собствено. Въпреки това нямаше нищо против да го види отново.