Серия
Паднали ангели (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Angel Rogue, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 109 гласа)

9

Макси се събуди с приятно чувство за топлина. Миризмата на прясно сено нахлу в носа й, а спящото тяло на Робин я пазеше от сутрешния хлад. Едната му ръка лежеше на гърдите й.

Беше много приятно, прекалено приятно, но нямаше да е добре, ако при събуждането си го възприеме като един вид прецедент. Тя отмести внимателно ръката му.

Движението й го събуди. Той се отърколи бавно по гръб и се протегна. Макси се опря на лакът и се загледа в рошавата му руса коса. Сигурно така е изглеждал и като малко момче, мечтаещо за затворено с кожена превръзка изгубено пиратско око и белези от сабя.

Тя се усмихна.

— Добро утро. Аз спах чудесно, и вие ли?

Той се усмихна на свой ред. Невероятната последица от това беше, че Макси си пожела да може да го вижда всяка заран до края на живота си.

— Направо великолепно — каза той с дрезгав сутрешен глас. Робин сложи небрежно ръка на рамото й. Много бавно, сякаш против волята му, ръката му се плъзна надолу по ръкава й. Под топлата му ръка в Макси се пробуди тревожна сексуалност. Със силно разтуптяно сърце си спомни една старинна песен, в която се казваше, че за двойка, която вече се е решила, дрехата не е никакво препятствие.

Очите му потъмняха, ръката му спря и той загали с палец вътрешната страна на лакътя й. Почти ужасена от чувствата си, Макси затаи дъх.

Милувката му се плъзна надолу, после ръката му стисна китката й. Там кожата беше гола, а под натиска на връхчетата на пръстите му направо пламна.

Скъсаната риза на Робин оголваше трапчинката на ключицата. Тя копнееше да разкъса цялата риза, за да види и докосне мускулестото силно тяло, което я бе държало цялата нощ в прегръдката си. Копнееше да е мохиканка, способна да се отдаде, без да се замисля и без да се срамува.

Но тя имаше и твърде много задръжки. Той, изглежда, го забеляза, защото си пое дълбоко дъх и рязко се отдръпна.

— Чудесен начин да прекараш нощта — каза той малко дрезгаво и стана. — Като се изключи, че за съжаление събудим ли се, трябва пак да се разделим.

Макси прокара неуверено пръсти през косата си.

— Беше може би грешка да спим толкова близо един до друг.

Той явно се притесни.

— Никога през живота си не правя грешки. Поне не такива, които бих могъл веднага да извиня.

Макси се засмя и изведнъж всичко отново беше наред.

— Следващия път ще внимавам, щом се събудя, веднага да стана.

— Много се радвам, че ще има и следващ път. Трябва да се упражняваме.

Беше сив, влажен ден, но поне дъждът беше спрял. Предишната вечер Робин беше донесъл в плевнята съчки, а те бяха изсъхнали междувременно достатъчно, за да могат да напалят малък огън отвън пред вратата. Макси зачерпи дъждовна вода от кацата и запари чая, докато Робин препичаше над огъня филии. С остатъците от шунката на госпожа Харисън си направиха чудесна закуска.

— Имате ли нещо против да се обръсна тук, вътре? — попита Робин, докато билковият чай на Макси се запарваше. — Вънка е доста неуютно.

— Но моля ви. — Тя гледаше скъсаната му риза и се опитваше да не мисли за голото тяло под нея. — Трябва да ви намерим нова риза. Тази не може вече да се закърпи.

Робин направи гримаса.

— И без туй вече не мога да я гледам. — Той извади бръснач и парче сапун и коленичи пред тенджерата с останалата топла вода.

Робин се отдаде така всецяло на бръсненето, както тя на чая си, но досега го беше правил винаги извън нейното полезрение. Без отскорошната им близост, сигурно и днес щеше да е така.

— Да сте се замисляли да си пуснете брада? — попита тя. — Аз съм толкова невзрачна, че едва ли някой ме забелязва, но с вас е друго. Брадата би могла да промени външността ви и да затрудни Симънс да ни намери.

Той разтри сапуна между дланите си, за да вдигне пяна, после я разпредели по бузите и брадичката.

— Брадата ми ще е червена и ще направи външността ми още по-лесно забележима. Но имате право. Налагат се известни промени. Бяхме нападнати от разбойници, а сега Симънс е по петите ни. Крайно време е за нова стратегия.

Макси го погледна над ръба на канчето си. Беше нещо много интимно да наблюдаваш мъж, докато се бръсне. Въпреки че го беше правила хиляди пъти при баща си, никога не беше осъзнавала колко мъжествено нещо е бръсненето.

— Какво сте замислил? За карета няма да ни стигнат парите. Освен ако не сте решил да припечелите нещо с магьосническото си изкуство?

— Имам една идея. Няма да е най-бързият начин за придвижване, но и няма да могат вече толкова лесно да ни преследват. Думата джамбази говори ли ви нещо?

Той прокара няколко пъти бръснача по ремъка, после изпъна с два пръста кожата на бузата, за да обръсне поникналите червени косми.

Тези косми я бяха гъделичкали изминалата нощ по тила. Макси трябваше да преглътне.

— Имате предвид мъжете, които откарват добитък в градовете?

— Точно тях. Всички градове трябва да бъдат снабдявани с хранителни продукти, а в Лондон нуждата е толкова голяма, че за него хранителни продукти се докарват от всички краища на Великобритания. — Той избърса със снопче сено острието на бръснача от сапуна и космите, после се залови за другата буза. — По-голямата част от месото, което се изяжда в Лондон, идва от Шотландия и от Уелс.

— От Шотландия? — Макси вдигна учудено вежди. — Но тогава трябва да е твърде жилаво, когато най-сетне пристигне.

— Обикновено угояват животните из пасбищата на юг от града, преди да ги откарат на пазара — обясни той. — При това за Лондон карат не само говеда, но и овце, гъски, прасета и дори пуйки — тях обикновено от не толкова далеч.

— А как се карат пуйки? — полюбопитства тя.

— С голям зор — отговори той, присвивайки очи. — Гледката си заслужава. Защото вечер те се настаняват удобно по клоните на дърветата — буквално със стотици.

Макси си представи възхитена как клоните се огъват под тежестта на спящите пуйки. Това сполучливо я отклони от чертите на лицето му.

— Но какво общо имаме ние с всичко това?

— Джамбазите търсят колкото може по-свободни пространства, затова избягват широките пътища, където се събира пътна такса. Понякога с джамбазите пътуват и скитници, които търсят компания и сигурност. Правят го и дори само заради удоволствието да изживеят нещо необичайно. — След като си обръсна и двете бузи, Робин вирна брадичка, обръсна първо нея, а после и врата.

Макси наблюдаваше като омагьосана как една блестяща водна капка се стича по шията му, все по-надолу, докато не изчезна в космите на гърдите.

Той улови погледа й.

— Нещо не е наред?

— Женска чувствителност — отвърна тя бързо. — Ставам нервна, като гледам бръснач толкова близо до гърлото.

Той се ухили.

— Досега не съм си причинявал значими щети. — Той привърши бръсненето с три ловки движения на ръката, избърса острието и затвори бръснача.

— Предимствата са очевидни — каза Макси и се зарадва, че вече не е изложена на гледката на чувствена мъжественост. — Има ли тук наблизо джамбазки пътеки?

— Една минава източно от Нотингам, на два дни път оттук. По това време на годината има добри изгледи скоро да се натъкнем на джамбази.

— Пътешествали ли сте друг път с джамбази?

— Да. Затова познавам тази пътека. — Той натопи кърпа в топлата вода, изстиска я, изми си лицето и шията. — Когато избягах от къщи, срещнах група говедари.

Звучеше правдоподобно.

— Сигурно сте причинили на майка си не една безсънна нощ.

След доста продължителна пауза той каза:

— Не, никога. Щом ме родила, тя ми хвърлила един поглед и, шокирана, веднага загубила съзнание.

Подчертаното безразличие не можеше да прикрие нотки на болка.

— Съжалявам — каза тя тихо.

— Не колкото баща ми. — Робин вдигна тенджерата, излезе пред вратата и изля водата от бръсненето. — Ако се съди по портретите, аз много й приличам. Баща ми не можеше да ме погледне, без да потрепери.

Ако можеше, Макси щеше да се разплаче от съчувствие към детето Робин, но вместо това попита спокойно:

— Защо ми го разказвате?

Той мълча много дълго. Профилът му беше хладен и отблъскващ като сивото небе.

— Не зная, Канавиоста. Може понякога да ми е трудно да крия всичко за себе си.

Като го чу да произнася името, което нейната майка й беше дала, тя усети как тръпки я полазиха по гърба. Той за пръв път й доверяваше драговолно нещо, скрито под съвършената му, непроницаема външност. Може би причината беше, че предишната вечер тя му довери толкова много неща за себе си. Но може и прекараната така близо един до друг нощ да е разрушила част от преградите, които ги разделяха.

 

 

Дездемона прие с облекчение вестта, изпратена от лорд Уолвърхемптън, че бегълците са били видени на пътя за Ротерам. Вече знаеше, че при създалите се обстоятелства двамата са общо взето добре. По-големи подробности маркизът не съобщаваше. Което значеше, че тя ще трябва да преследва бегълците по своя инициатива и сама да провежда издирването им.

Междувременно се беше научила да задава правилните въпроси на правилните места. Малките селца, където никой чужденец не оставаше незабелязан, бяха най-добрият източник на сведения, а най-добри информатори по-възрастни хора, събрани в местните кръчми. Търговци и собственици на магазини също не бяха за пренебрегване.

Дездемона влезе за трети път този ден в единствената бакалница на малко селище. Този път се казваше Уингърфорд. Бакалницата разполагаше с обичайния асортимент от кинкалерия, платове, керамични съдове, сол, захар, брашно и сладкиши за децата. Кафяво-черна котка хъркаше мирно върху куп носени дрехи.

Когато Дездемона влезе, възпълната бакалка побърза да я посрещне, да поздрави елегантно облечената клиентка.

— С какво мога да ви бъда полезна, милейди?

— Питам се дали не сте видяла през последните няколко дни тук, в селото, моята племенница и нейния съпруг. Тя е тъмнокоса, доста дребничка и облечена като момче. Той е среден на ръст, светлорус и хубавец.

— Оле, амче те вчера бяха тук. — Жената оглеждаше Дездемона с изострено любопитство. — Джентълменът си беше скъсал ризата, та му трябваше нова. — Тя се изкашля сдържано. — Трябваше му и шапка и малко бельо. За съжаление не можех да му предложа нищо поне малко от малко толкова фино като онова, което носеше, но ми се видя, че остана все пак твърде доволен.

Дездемона подхвана готовото си обяснение.

— Цялата тази работа е доста абсурдна. Съпругът на моята племенница се хванал, без много да му мисли, на бас, че ще стигне пеш до Лондон, а момичето решило да го придружи. Отскоро са женени и на нея цялата тази история й се сторила, изглежда, просто шега. Аз бях, разбира се, много против, но в края на краищата не можех и да им забраня.

Тя въздъхна дълбоко и загрижено.

— То всичко това нямаше да е чак толкова лошо, ако бащата на момичето не се беше разболял изведнъж много тежко. Сега се мъчим да открием моята племенница, та да се върне при баща си, преди да стане, знае ли човек, много късно. — Гласът на Дездемона трепереше леко. Ако разказва още по-често тази история, в края на краищата ще вземе и тя да й вярва. — Моята племенница или съпругът й да са споменали случайно по кой път ще продължат?

Дали е вярно? Бакалката вдигна вежди. Лицето й издаваше, че дълбоко се съмнява в истинността на разказаното, но и на сън не би й минало през ума да обвини посетителката в лъжа.

Беше ред на Дездемона да направи следващата стъпка. Откровен подкуп можеше да притесни тази простичка, но честна жена. Нужно беше нещо по-деликатно. Тя се поозърна в магазина, докато открие нещо подходящо.

— О, каква красива панделка. От цяла вечност търся точно този син цвят. — Тя свали от рафта ролката с панделката. — Ще бъде ли възможно да ми я продадете, ами да речем, за пет фунта?

— Пет гвинеи и е ваша. — Подигравателните искрици в очите на собственичката подсказваха, че тя си дава чудесно сметка за истинската цел на търговската сделка.

— Чудесно — заяви възхитено Дездемона, сякаш и не подозираше, че истинската цена на панделката е по-малко от фунт.

Собственичката уви панделката в късче вече използвана хартия.

— Съвсем случайно чух какво си говореше младата двойка. Приказваха за джамбази.

— За джамбази ли? — попита объркана Дездемона.

— Ми да, на запад от тук минава джамбазка пътека. Може да са решили да си продължат пътя заедно с джамбазите. Няма да е за пръв път фини хора да гледат на това като приключение.

Дездемона присви устни. Звучеше твърде правдоподобно, дори да усложняваше допълнително нейното преследване.

— Можете ли да ми обясните как да стигна до тази пътека?

Погледът на бакалката се спря на ръката на клиентката. Дездемона й подаде парите и получи подробно описание на пътя.

Преди да излезе от магазина, тя зададе още един въпрос:

— Какво впечатление ви направиха племенницата ми и нейният съпруг?

Собственичката сви рамене.

— Изглежда, чудесно се разбират. Всеки случай много се смееха.

Дездемона се усмихна измъчено.

— Това ме радва. Вече се боях, че трудностите на това пътуване при доста примитивни условия, са могли да ги скарат. А щеше да е жалко за една току-що оженена двойка.

Когато каретата на лейди Рос изчезна сред облак прах, собственичката си позволи широка и доволна усмивка. Двамата млади бяха досега най-големият й източник на доходи.

Високият лондонски нехранимайко, който обясни, че търсел двама крадци и й пъхна в ръката два фунта, не събуди съмненията й. Но финият джентълмен с корона на каретата, който търсеше двама млади племенника, тръгнали на своя глава да пътешестват и които трябвало на всяка цена да се приберат у дома си, понеже баба им била на смъртно легло — я усъмни. Негово превъзходителство прояви щедрост за пет фунта. А сега цъфна и тази лейди, която търсеше племенницата си и нейния съпруг. Тя сигурно беше готова да се изръси и десет фунта.

Докато вдигаше полата, за да пъхне петте гвинеи в кесията, окачена на кръста й под нея, тя се питаше кой ли още ще мине оттук. И най-вече: какво ли очаква бегълците, когато преследвачите ги настигнат.

Тя весело и високо се засмя. Залагаше на русия джентълмен. С пъргавия си език това младо момче сигурно беше способно да се измъкне от всяко положение.