Серия
Паднали ангели (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Angel Rogue, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 109 гласа)

26

Робин свари Макси да разговаря с лорд Майкъл Кениън, кестеняв мъж с яката фигура на изпитан воин. Тя тъкмо му се усмихваше.

— Лорд Майкъл ми разказваше, че сте се срещали в Испания. Ако съм го разбрала правилно, бил си предрешен тогава като ирландски свещеник.

Робин вдигна очи към небето.

— Признавам. По време на боевете в Испания там работеше цяла група свещеници-шпиони от Айриш Колидж от университета в Саламанка. Случваше ми се да се предрешвам като един от тях. — Той направи гримаса. — Тогава ме простреляха. Лорд Майкъл навярно не е споменал, че ме откри как обливам в кръв крадените си документи и прояви мъдростта да ме завлече в генералния щаб на Уелингтън.

Значи оттогава му е останал ужасният белег от прободна рана. Без да се замисля, че може да шокира някои от гостите, Макси се надигна на пръсти и целуна бързо лорд Майкъл по бузата.

— Благодаря ви. Сигурно е имало нужда от цял полк ангели-хранители, за да бъде запазен животът на Робин.

Лорд Майкъл наведе поглед към нея — слисан, но и зарадван. Очите му бяха с някакъв невероятен зелен цвят.

— Бях чувал, че американките са очарователно непринудени, но още не бях имал щастието да стана обект на илюстрираща демонстрация. Има ли в Бостън повечко жени като вас?

— Макси е неподражаема — заяви убедено Робин.

— Боях се, че е така — заяви лорд Майкъл, каза още няколко думи и насочи вниманието си към другите гости.

Макси го проследи с поглед.

— Съществува ли и лейди Кениън, която е била възпрепятствана да дойде тук?

— Той не е женен. Проявяваш ли интерес към възможността да станеш негова съпруга? — осведоми се сухо Робин.

Тя го погледна укоризнено.

— Що за глупава забележка, дори от твоя страна. Просто проявих любопитство. Въпреки че прекрасно флиртува, прави впечатление на абсолютно недостъпен.

— Интересно. Според Марго прекарвал целия сезон при Люсиен и Кит с надеждата да открие някоя лейди по свой вкус. Кой знае, може да се е случило. Но аз дойдох да те попитам дали не искаш да подишаш чист въздух. На лунна светлина градините на Кандовър са наистина великолепна гледка.

Колкото и да й беше приятно обществото на другите гости, Макси се зарадва на възможността да останат насаме с Робин, несмутени от никого. Двамата се запътиха към вратата на терасата.

Преди да излязат, Робин се озърна.

— Вън може да е малко студено. Доколкото познавам Маги, сигурно е приготвила някой и друг топъл шал.

Те наистина откриха, сложени на масичка вляво от вратата, няколко грижливо сгънати шала. Докато Робин посягаше да вземе един, Макси възкликна възхитена:

— Марго наистина мисли за всичко.

Той обви нежно раменете й с шала. Двамата излязоха на терасата и се спуснаха по няколкото стъпала в градината. Няколко лампи сочеха пътя на гостите, но светлината им не беше ярка, за да не нарушават магията на лунната нощ. Огромният шал стигаше до коленете на Макси и я пазеше от хладината на нощта.

Още по-топла беше ръката, с която Робин я прегърна през рамо, когато от къщата вече не можеха да ги виждат. Продължиха пътя си, прегърнати много по-плътно, отколкото беше прилично. Но това изобщо не смущаваше Макси, тъкмо обратното. Вече бяха толкова близки, че им беше трудно да се съобразяват с обществените норми.

Макси вдигна глава, за да направи някаква забележка, но вместо това смръщи чело. Ведрият израз беше изчезнал от лицето на Робин, на лунната светлина той изглеждаше сериозно загрижен.

— Случило ли се е нещо?

Той й хвърли кос поглед.

— Трябваше да се сетя, че ще го забележиш. Гайлс и аз преживяхме преди малко най-сериозното скарване през живота ни.

Тя спря и го погледна.

— Какъв ужас! Нищо чудно, че ми се виждаш малко бледен. Аз пък мислех, че се разбирате много добре.

— Обикновено е точно така, но се оказа, че твърде много неща са оставали недоизказани — въздъхна Робин. — Днес си признахме взаимно всички поводи за враждебност.

— Доколкото зная, сестрите се сприятеляват по-лесно от братята — каза тя сериозно. — Братята си съперничат, а това може да попречи на искрените чувства. Сигурно е особено трудно, когато по-големият наследява титлата и богатството.

— Имаш право, и аз съм го наблюдавал при други братя. Навярно е истинско щастие, че Гайлс и аз сме толкова различни. — Робин я привлече плътно към себе си, после продължиха да вървят. — Днес осъзнахме, че причината за разговора ни е смъртта на нашата майка. Баща ми ме смяташе виновен за тази смърт и това имаше последици за цялото семейство. Гайлс пое отрано отговорности, които не е бивало да се стоварват върху дете, а пък аз станах бунтар. Така двамата не бяхме никога в състояние да покажем открито колко много държим един на друг. Когато се върнах миналата есен от Франция, изобщо не бях сигурен дали Гайлс ще иска аз да живея в Уолвърхемптън. Не проумях колко е страдал, че съм заминал толкова надалеч и съм останал там толкова дълго време.

— Можахте ли да изгладите противоречията си?

Робин се усмихна.

— Да, слава богу. Сега сме си по-близки отпреди.

— Това много ме радва. Но изобщо не мога да разбера баща ти — побърза тя да добави. — Да стовари собствената си вина за смъртта на съпругата си върху едно беззащитно дете — та това е отвратително.

— Виновен? Баща ми? Но как така?

— Ами майка ти не е забременявала от само себе си, нали? — обясни Макси. — Да знаеш дали е имала и преди това проблеми при бременност?

— Гайлс спомена, че не се е радвала на особено добро здраве и че е имала няколко спонтанни аборта.

Макси кимна — не беше изненадана ни най-малко.

— Ако баща ти беше проявил повече сдържаност, можело е и да не се стигне дотам.

— За това никога не съм мислил — каза Робин след продължително мълчание.

— Една жена би се замислила.

Той се усмихна почти безпомощно.

— Колко жалко, че в Уолвърхемптън тогава нямаше състрадателна жена като теб, способна да проумее какво става.

Пътеката ги доведе до малък гръцки храм. Колоните и пропорциите му бяха толкова съвършени, че Макси допусна някой предишен херцог да го е купил в Гърция и да го е пренесъл на части с кораб до Англия.

Един до друг изкачиха стъпалата догоре. Между колоните беше просторно, покрай невисоките стени бяха издялани красиво извити каменни пейки. В дъното се издигаше правоъгълен олтар — предназначен вече за пикници, а не за жертвоприношение на овце и кози.

Робин наведе очи към Макси. На проблясващата лунна светлина лицето й беше същинска симфония от прекрасни изтънчени черти и засенчени контури. Не можа да устои по-дълго, вдигна брадичката й и я целуна.

Искаше да я целуне нежно и леко, но щом устните им се докоснаха, емоционалната му сдържаност тутакси се изпари. През изминалите дни го бяха споходили спомените за всичко лошо, което бе изживял. Сигурно нямаше да оживее, ако не беше жената в прегръдките му и той жадуваше за нея, както човек зажаднява насред пустинята за вода.

Техният бавен танц на страстта започна още когато той престъпи преди няколко часа прага на стаята й, продължи цялата вечер със замечтани погледи и многозначителни усмивки. Но онова, което изпитваше сега, надминаваше обикновена страст. Бе непреодолима потребност от нейната многообещаваща щастие нежност, от магическите тайни на тялото й.

Ръцете му се плъзнаха под шала и загалиха примамливите извивки на това тяло. Когато тя реагира с доволно мъркане, той загали с палец и показалец гърдите й. Под аленочервената коприна зърната им веднага се втвърдиха.

Но той жадуваше за повече, много повече. Обви с ръце кръста й, вдигна я върху каменния олтар. Макси си пое изненадана въздух. Пръстите й се впиха в ръбовете на олтара.

Сега позата й го улесняваше да достигне най-привлекателните части от нейната анатомия. Той покри пръстите й с дланите си. Пръстите трепнаха за миг, после се кротнаха.

Той се наведе напред и потри буза в нейната. Кожата й беше нежна като листец на цвете, хладна на повърхността, но под нея пулсираща от живот. Той я ухапа лекичко по ухото и повтори с връхчето на езика контурите му. Тя застена от удоволствие и проточи шия като котенце.

Вълненият шал бе достатъчно голям, за да може тя не само да седи на него, но и раменете й да остават покрити. Робин отметна с брадичка плата. Шалът се плъзна от раменете й и се озова в неговите ръце, прегърнали пръстите й върху студения камък. Гърдите й се притиснаха предизвикателно към него.

Той зацелува с треперещи устни сладострастната извивка на шията й. Тя се беше отпуснала, тя беше съвършена и той искаше да я поеме в себе си, за да стане част от тази хармония и съвършенство.

Когато търсещите му устни докоснаха колието й, той трепна и ги плъзна надолу. Беше дал цяло състояние за този накит, но рубините и диамантите бяха студени и безжизнени в сравнение с меките като кадифе хълмчета над нейното деколте. Той ги целуваше нежно и страстно, поемаше жадно женствения аромат на нейните гърди.

Ръцете му пуснаха пръстите й, обгърнаха зрелите извивки под бедрата. Дланите му продължиха неуморно напред, плъзнаха се по корема й чак до бедрата.

— Мисля, че е крайно време да спрем — прошепна тя задъхано.

— Не още. — Под роклята коленете й бяха леко раздалечени. Той пъхна бързо крак между тях, за да не може пак да ги събере.

Той потърси и намери устата й, постара се така да я замае, че тя изобщо да не разбере какво прави с нея. Вдигна с две ръце роклята й, сложи длани на коленете й, а целувките му ставаха все по-настойчиви. Изведнъж пръстите му се плъзнаха изненадващо нагоре…

Устата й реагира със страстна откровеност, но тя беше достатъчно хитра, за да се остави да я измами. Когато той почна да целува вътрешната страна на бедрата й, тя отметна глава и веднага се опита да стисне колене. Не успя и натискът на краката й срещу неговите бедра само още повече го възбуди.

— Робин — каза тя неуверено. — Робин, вече е крайно време да се връщаме. Не си избрал нито подходящото време, нито подходящото място.

Тя още не се страхуваше, още не. Би било непростимо да я плаши, но той не беше в състояние и да се откъсне от нея.

Като дишаше дълбоко и дрезгаво, той се изправи и я обгърна с две ръце. Слепоочията му туптяха, а още по-силно слабините, пенисът му се притискаше в тялото й, опитваше се да разкъса дрехата й, за да се съедини най-сетне с нея. Тя беше толкова мъничка, толкова лесно можеше да я обгърне, но притежаваше и непобедима женска власт.

— Прости ми — прошепна той. — Имаш право, но Бог ми е свидетел, обзело ме е налудничавото чувство, че ще умра, ако не те притежавам.

Искаше му се тези думи да прозвучат лекомислено, искаше да притъпи с шега глупавата мелодраматичност на думите си, но за пръв път усети как обичайната фриволна нехайност сега го изоставя. Пулсирането на кръвта му повтаряше отново и отново: ще умра, ако не те притежавам… ще умра, ако не те притежавам…

Страстното му въжделение беше свързано не само с тази вечер или с физическия акт на съвкуплението, което тялото му жадуваше. Той я искаше завинаги, като своя любима и партньорка, своя съпруга. Но в момента искаше само едно — нея, сега, веднага.

Той се вкопчи отчаяно в последната надежда.

— Нали не искаше да ме любиш в дома на Маги… сега не сме в нейния дом.

— О, Робин, Робин, ти си един хитър, сладкодумен нехранимайко, наполовина ангел и наполовина дявол — въздъхна тя със смесица от укор и смях. — Кажи ми, какво да те правя?

Той затвори очи, смаян, че тя го познава толкова добре, но и благодарен, че въпреки всичко в гласа й звучи нежност.

Макси го погали по косата, после леко по бузата. Върху пламтящата си кожа той усещаше хладината на пръстите й.

Тя прокара палец по леко отворените му устни, после прегърна главата му и я привлече към себе си за една целувка. Когато устните им се срещнаха, ръката й се спусна надолу, плъзна се по гърдите му, по корема му, обгърна коравото хълмче под брича му.

Той се вцепени. Огън потече по жилите му.

— Мога само да се надявам, че никой от гостите не е решил да се поразходи — прошепна тя и пръстите й стигнаха до горното копче на панталона му.

След миг на слисване, той го заразкопчава с треперещи пръсти. Когато най-сетне успя, изпрати нежни пръсти да търсят нейните тайни.

Краткият й страстен стон почти го лиши от разсъдък. Той вдигна десния й крак, опря го на бедрото си, после вдигна и левия. Тя беше толкова отворена, толкова готова.

Когато тя изстена тихо, а бедрата й се сключиха около него, всяко връщане назад стана невъзможно. С един-единствен див тласък той проникна в нея.

Някъде между наслада и болка тя си пое дълбоко и конвулсивно дъх. Той се накара да спре. Само възможността да е в нея, беше почти достатъчно, за да стигне до върховната наслада. Всяка фибра на тялото му потръпваше. Стори му се, че е стигнал в сигурно пристанище, но в кръвта му още бушуваха бури.

Тя излъчваше сякаш мускусния аромат на секса, интимен като тялото й. Той опря гърба й на дясната си ръка, плъзна лявата между краката й, докато стигна точката над мястото, където се бяха слели в едно. Започна внимателно да я покрива с целувки.

Тя изстена. Бедрата й започнаха да описват бавни кръгове, после внезапни, силни тръпки я разтърсиха цялата и тя зарови лице в рамото му. Няколко поредни конвулсии го докараха, без изобщо да помръдва, до върховен екстаз. Дива, страстна наслада го накара да потрепери, но най-хубавото в неговия оргазъм беше чувството на неназована задоволеност.

Задъхан, той притисна чело в нейното.

— О, господи, Макси. Толкова бих желал… толкова бих желал да мога да ти дам утехата, която ти ми даваш.

Утеха. Тя се зарадва, че той не може да види в тъмното израза на лицето й. Когато разбра колко силно е неговото желание, тя склони да му се отдаде, без да се замисля. За което бе възнаградена с главозамайващ екстаз. И все пак би желала да е не само извор на емоционална утеха и сексуална задоволеност.

Не, не беше честно. Робин й даваше всичко, което можеше. Не беше виновен, че не я обича.

С надеждата, че тялото й функционира и тя няма да припадне върху каменния олтар, Макси се откъсна от него.

— Мисля, че съсипах вратовръзката ти.

— Ако е вярно, ще запазя остатъка в томче стихове като неувяхващ спомен. — Той я целуна.

Когато устните му целунаха нейните, обзе я суеверен ужас. Беше си дала клетва да се люби с него поне още веднъж. Това бързо и безумно съвкупление беше ли изпълнило клетвата? Макси се опита да надникне в едно бъдеще с много вълнуващи срещи, но съзря само плътната мъгла на отчаянието.

Когато тя пак потрепера, Робин попита разтревожен:

— Студено ли ти е? Време е да се приведем в приличен вид, за да можем да се върнем в къщата. — Той я прихвана внимателно през кръста, помогна й да стъпи на пода. — Що-годе приличен вид ще е достатъчен. Ако изглеждаме безукорно, никой няма да ни повярва.

— Безукорната чистота е невъзможна. — Макси заоправя аленочервените си поли. За щастие шалът беше запазил коприната от грапавия камък. — Надявам се, че усъмнилите се в нещо ще заключат в наша полза, че само сме се целували.

— Разбира се, че нищо друго не се и случи — заяви той с най-убедителния си глас на изпечен нехранимайко. — Така де, ти си невинно момиче, а пък аз джентълмен.

— Естествено. — Фризурата на Макси беше съсипана. Тя събра фуркетите и ги забоде здраво с надеждата, че резултатът не е прекалено авантюристичен. После посегна към шала.

Робин я прегърна през рамо и те се запътиха бавно към къщата.

— Една от причините да те заведа в Ръкстън — каза той колебливо, — е, че много исках да разбера дали ще ти хареса. Аз винаги много съм обичал тази къща, въпреки че съм живял там не повече от дванайсетина пъти. Мислиш ли, че би се чувствала добре там?

Макси си спомни топлия камък на фасадата, зелената хълмиста местност и приятната, уютна атмосфера в къщата. Ръкстън искаше да стане най-сетне нечий дом, а тя беше жена, която цял живот си бе пожелавала да има постоянен дом.

— Да — отговори тя едва чуто. — Да, ако… ако успеем да изясним отношенията си, бих се чувствала там много добре.

Едно голямо, много голямо „ако“.