Мери Джо Пътни
Ангелът мошеник (14)

13

На Робин височината на стената изобщо не му направи впечатление, той се засили и скочи достатъчно високо, за да се вкопчи с протегнати напред ръце в горния край на зида. После се изтегли нагоре. Свали раницата и спусна на Макси ремъка на презрамката.

Макси хвана ремъка. Той се поизпъна под тежестта й, но издържа.

— Повече от очевидно е, че си прекарала детството си в по-полезни занимания от плетенето — каза той ухилен, когато тя застана задъхана на стената до него.

— За мен беше въпрос на чест да надминавам братовчедите си — мохикани в тичането, плуването и катеренето — ухили се и тя.

Техните преследвачи вече бяха почти стигнали стената и Робин дори им махна предизвикателно, преди да скочат на отвъдната страна и да се озоват в добре гледана градина. Докато бързаха през градината, откъм отворен прозорец на къщата долетя ядосан крясък.

— Само внимавай да не стъпчеш цветята — предупреди Робин. — Нищо не може да се сравни с гнева на английски градинар, комуто са повредили розите.

Те стигнаха до още една каменна ограда, покрай която бяха засадени овошки в шпалир. Клоните на дърветата, по които висяха малки зелени праскови, бяха идеална стълба.

— А позволено ли е да повреждаме дървета? — попита задъхана Макси.

— И това е сериозно престъпление, но не чак колкото тъпкането на цветя — отговори той и почна да се катери по клоните нагоре.

Преди някой от къщата да успее да им попречи, те прехвърлиха стената и отново се озоваха на някаква уличка.

— Нашите преследвачи са ужасно упорити — каза Робин, когато спряха за миг да си отдъхнат. — Изглежда, чичо ти иска на всяка цена да те върне.

— Сигурно е така — съгласи се тя навъсено и се запита отново какво ли крие от нея Колингууд. Но когато погледна пак спътника си, гласът й затрепери. — Много съжалявам, че те въвлякох във всичко това. Не си го имал предвид, когато ми предложи да ме придружиш.

Той се усмихна сърдечно.

— Не ти предложих да те придружа, а ти го наложих. И не съжалявам за нищо, абсолютно нищо. — Той посочи наляво. — Северно от Маркет Харбъроу един канал води към Лестър. Мисля, че трябва да тръгнем по пътеката на бурлаците. Така ще се хвърляме по-малко в очи, отколкото по пътищата.

— Наистина ли смяташ, че наблюдават всички пътища? — попита тя тревожно. — Та за тази цел на Симънс би му трябвала цяла малка армия.

Робин сви рамене.

— Не зная, пътищата може и да са сигурни, но когато човек се колебае, по-добре е да очаква най-лошото.

Беше убедителен и Макси беше сигурна, че неговият опит в преследвания значително превишава нейния. Тя се съобрази с темпото му и закрачи с все сили.

Тази част от града беше пуста, но на известно разстояние се виждаха по-големи сгради, навярно складове. Каналът трябва да беше зад тях.

Но преди да стигнат сградите, Симънс изскочи изведнъж с победоносен израз на лицето от една странична пряка. Очевидно беше, че този тип се ориентира в Маркет Харбъроу много по-добре от тях и е предугадил накъде ще поемат. Макси се озърна ужасена и видя как още двама нехранимайковци тичат задъхани откъм друга пряка. С колко ли още съучастници разполага Симънс? Робин и Макси се озоваха в капан, а този път го нямаше Дафид Джонс да ги измъкне от бедата.

Симънс застана на пътя им и даде знак на хората си, които се приближаваха мълчаливо към лондончанина.

— Този път няма отърваване. Девойката ще бъде върната на нейния чичо, а вие, прекрасни мой лорде, ще получите мъдър урок, задето ме нападнахте изотзад.

— Това би трябвало само да ви радва. Поне имате обяснение защо загубихте битката. — И Робин подаде преспокойно на Макси раницата си.

— Боже милостиви, нали няма да се биеш с тях — изсъска Макси. — Той е два пъти по-едър от теб.

Робин съблече засмян палтото.

— Покана за обед или за игра на карти можеш и да откажеш, но покана за борба — никога.

— Дяволски сте прав, на моя покана не се отказва — изръмжа лондончанинът. — Освен това ми е все едно колко сте добър. Добър едър мъж всякога може да ступа добър дребосък.

— Зависи от това, колко добър е дребосъкът, нали? — С лъчезарна усмивка на уста Робин прошепна бързо на Макси: — Нашето сбиване ще отвлече вниманието на хората на Симънс. Използвай го, за да избягаш. — Тя понечи да възрази, но той добави рязко: — Недей да ми противоречиш! И не се бой, няма да ме убие — би му създало повече неприятности, отколкото си струва.

Преди да успее да каже още нещо, Симънс запристъпва към него и заопипва противника си.

— Търсите скрито оръжие или просто не можете да си свалите ръцете от мен? — осведоми се с меден глас Робин.

— Гаден извратен тип! — изкрещя Симънс и вдигна юмрук, за да го стовари върху брадичката на противника си.

Робин отскочи бързо встрани, хвана Симънс за ръката и го завъртя. Лондончанинът се стовари шумно върху паважа.

Симънс лежа известно време замаян, после се вдигна решително на крака.

— Това не сте го научили в салона на Джексън — изсумтя той злобно.

— Не. — В сравнение със Симънс Робин изглеждаше по-пъргав и елегантен, Давид срещу Голиат. Но стойката му беше на борец — с леко присвити колене той пружинираше като футболист, ръцете му бяха протегнати напред и готови да ударят. — Никога не съм твърдял, че съм ученик на Джексън. Минал съм по-сурово училище, където залозите бяха по-високи.

— Аз също, момченце. — Сега и лондончанинът взе да пружинира. — Щом искате, така да е! — заяви той.

Макси пъхна незабелязано ръка в джоба на палтото на Робин и стисна парчето желязо. След това можеше само напрегнато да наблюдава. Но каквото и да й беше казал Робин, тя никога нямаше да го изостави в беда. Симънс може би наистина нямаше намерение да го убива, но съвсем не беше изключена възможността да го направи непредумишлено. Все пак, ако Макси е свидетелка, рискът става много по-малък.

Двамата мъже кръжаха бавно един около друг, даваха от време на време с кратки атаки простор на напрегнатото дебнене. Робин гледаше да е колкото може по-далеч, после скачаше напред и нанасяше ловки удари, след което отново се отдалечаваше пъргаво от обсега на ръцете на Симънс. На негова страна беше бързината, но по-възрастният мъж имаше неоспорими предимства — дългите ръце и тежестта.

Макси осъзна неохотно, че Симънс явно се забавлява. След особено сполучлив удар на противника, той се обади снизходително:

— Много сте добър, особено като за момче-аристократче. — След което обсипа със серия убийствени удари главата и раменете на Робин. Робин се присви, но не успя да избегне всички удари, а те му спираха дъха и го изваждаха от равновесие.

Симънс увенча успехите си с удар в черния дроб, който запрати по-слабичкия мъж на земята. С висок победен вик лондончанинът се накани да приключи двубоя.

Очевидно не чак толкова смазан, колкото изглеждаше, Робин повали противника си с добре насочен удар с крак. Още докато Симънс падаше, той го обсипа с удари, последвали, дори за Макси, невероятно бързо. Всичко приключи с това, че лондончанинът лежеше с лице към земята, а Робин беше коленичил на гърба му.

Ръцете му стискаха толкова силно, че можеха да строшат врата на мъжа, проявил неблагоразумието да се хвали, че е непобедим.

— Предай се! — изсъска Робин.

Дори в яда си Симънс не беше глупак. Той вдигна колебливо ръка в знак, че признава поражението си.

За съжаление неговите приятели не бяха готови да приемат този резултат. С яростни крясъци и без каквото и да било спортсменство двама от тях се нахвърлиха върху мъжа, победил техния водач.

— Робин! — извика предупреждаващо Макси, пусна палтото му, наведе се, награби шепа пръст и я хвърли срещу нападателите. Те взеха да си бършат с рев очите.

Робин използва този миг, за да скочи на крака. С добре премерен удар просна единия мъж на земята. После чевръсто се обърна, хвана втория за ръкава и го запокити на паважа.

Докато Робин се справи по този начин с двама от нападателите си, третият грабна камък и го запокити към главата на Робин. Макси подскочи високо и се обеси с цялата си тежест на ръката на мъжа. Когато той се олюля, заби в ребрата му юмрука с парчето желязо.

Мъжът нададе сподавен вик, но атаката й имаше само отчасти успех. Камъкът улучи Робин малко над ухото. Въпреки че Макси бе успяла да смекчи яростта на удара, намесата й беше недостатъчна и Робин се свлече на земята.

Извън себе си от гняв и от страх за Робин, Макси протегна разперени пръсти към лицето на третия мъж. Докато той се опитваше да защити очите си, тя заби коляно в слабините му. После го удари с все сила с желязото през гръкляна. Той се сви одве като джобно ножче.

Но сега Симънс бързо се изправи и награби изотзад Макси като в менгеме. Тя риташе и размахваше отчаяно ръце, но не можа да се освободи, а само няколко пъти ловко да го ухапе и да го издраска.

— Хайде, стига, немирнице! — изпъшка Симънс и събра в силния си юмрук двете й ръце на гърба. С другата си ръка той й отне желязото и го захвърли надалеч. — Моите приятели не биваше да се намесват в спортсменската борба, но ако не почнете най-сетне да се държите прилично, кълна ви се, горчиво ще съжалявате.

Макси осъзна, че им е необходимо стратегическо примирие. Тя престана да се съпротивлява. Погледна със страх към Робин. Той лежеше в безсъзнание на земята, от раната в русата му коса се стичаше кръв.

Като продължаваше да я държи здраво, Симънс скастри двамата мъже, които бавно се вдигаха на крака.

— Бихте се като женчета — каза той презрително. — Още по-лошо — ей това девойче тук има повече кураж, отколкото вие тримата, взети заедно.

Един от биячите вдигна със злобно лице крак да ритне Робин.

— Само да го докоснеш, и ще ти строша собственоръчно врата — избоботи Симънс. — Я изтърчете по-добре до конюшнята и докарайте каретата.

Двамата мъже се отдалечиха мърморейки. Третият още лежеше почти в безсъзнание на паважа.

Макси се питаше ядосано къде ли са се дянали жителите на Маркет Харбъроу, извиняваше ги само това, че се намираха в отдалечен квартал, където имаше складове, но навярно нямаше жилища.

— Пуснете ме, искам да видя как е Робин — настоя тя енергично. — Може да е тежко ранен.

— Ще го преживее, което положително нямаше да е вярно, ако не бяхте се обесила на ръката на Уилби. — Симънс поклати угрижено глава. — Уилби не биваше да го прави. Наистина е много трудно да си намериш почтени помагачи.

Съчувствието на Макси имаше граници.

— Какво смятате да правите сега с нас? — попита тя привидно примирена.

— Ще се върнете в Дюрам, ако се наложи дори дресирана като коледна гъска. А що се отнася до вашия приятел… — Симънс сбърчи чело. — Бих могъл да го оставя да лежи тук, но тогава той сигурно ще хукне да ме преследва по петите. Изглежда ми ужасно упорит. Може да го предам на властите и да заявя, че ми е откраднал коня.

Той помълча малко, после се задави доволен от смях.

— Ами да, това е решението. Когато го изправят пред съда, вие отдавна ще сте в Дюрам и вече няма да сте мой проблем, а на Колингууд. — Той си потърка бузата, на която вече изскачаше голяма цицина.

Докато той размишляваше на глас, хватката му се поотслаби. Съзнавайки мъдро, че може би никога вече няма да има такъв шанс, Макси се опита да се освободи. И наистина успя, но само за много кратко. След малко той пак я държеше здраво.

Последва ново яростно премерване на сили. Макси съзнаваше колко е безсмислено и се бранеше според възможностите си. Успя да вдигне ръка и да одраска до кръв бузата на Симънс.

— Предупредих те, малка вещице! — извика Симънс, избута Макси до малка каменна стена встрани на улицата и седна. После я сложи по корем на коленете си и се залови най-сериозно да я налага.

За няколко мига тя притихна, онемяла от смайването. Мохиканите не упражняваха никога насилие над деца. Баща й също привеждаше разумни доводи срещу телесните наказания и Макси никога през живота си не беше яла бой.

Сбиванията преди малко бяха наистина яростни и жестоки, но не целяха унижение. А сега Макси се освободи и от последните задръжки на английска сдържаност.

Тя си пое дълбоко дъх, а после нададе боен вик, от който потрепериха прозорците на близките складове. Подобен шумен изблик не беше чуван на английска земя от времето на келтите.

Ръката на ужасения Симънс замръзна във въздуха.

— Боже мой, това пък какво беше? — изпъшка той.

Макси използва мига на объркване, за да измъкне ножа от ботуша.