Серия
Паднали ангели (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Angel Rogue, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 108 гласа)

4

Малко преди слънцето да залезе, срещнаха семейство цигани. Калайджиите бяха поели на север. Робин им махна и извика нещо на език, който Макси никога не беше чувала.

— Говорите цигански? — попита тя смаяна.

— Езикът се казва ромски и зная само няколко думи. — Ъгълчетата на устните му трепнаха в усмивка. — Искам да купя от тях някои неща, а когато човек ги заговори на техния език, не го оскубват чак толкова безбожно.

Покритата с чергило кола спря и коларят слезе от капрата. Робин беше проявил скромност по отношение на езиковите си познания и сега си бъбреше съвсем свободно. Двамата мъже си приказваха доста оживено. Въпреки русата си коса спътникът й правеше подчертано неанглийско впечатление.

Тумба деца изпълзяха от колата, последвани от хубавичка, пъстро облечена жена с бебе на хълбока. Тя се приближи към Макси и й каза нещо на ромски.

Макси поклати глава.

— Съжалявам, но не говоря вашия език.

— Не? — Жената наведе глава към рамото си. — Аз пък си помислих, че сте дидикоис, тъй де, половин циганка и че вие сте научили Джорджо на нашия език.

— Не, аз съм от Америка.

Жената отвори широко очи.

— Олеле! А срещали ли сте някой от ония кръвожадни индианци?

В Англия на Макси вече много пъти й бяха задавали подобни нелепи въпроси.

— Аз съм една от ония кръвожадни индианки, госпожо — отвърна тя сухо. — Точно както вие сте една крадлива циганка.

Жената присви изпърво гневно очи, но после високо се разсмя.

— Хората често имат глупави и съвсем неверни представи за онези, които са различни от тях, не е ли така?

— Така е — съгласи се Макси. Но в съшия миг почти съжали за казаното. Робин можеше да я е чул, а тя не беше готова да разкрие произхода си на толкова загадъчен мъж.

За щастие той беше погълнат от пазарлъка и не я беше чул. Макси го наблюдаваше възхитена: на способността му да се пазари можеше да завиди всеки джамбазин.

Когато преговорите стигнаха критическата си точка, той измъкна шилинг иззад ухото на едно от децата и накара момиченцето да се залее от чудесен смях. Бащата вдигна примирено ръце и приключи преговорите, приемайки условията на Робин. За царската сума от два шилинга той му даде един бръснач, няколко очукани тенджери и чинии и малко одеяло. Освен това Робин замени чудесната си кесия срещу раница, достатъчно голяма, за да поеме новите му придобивки.

Когато се отдалечиха достатъчно от колата и вече не можеха да ги чуят, Макси го попита:

— Къде научихте ромски?

Той сви рамене.

— Случвало ми се е да скитам с роми. А те, приемат ли веднъж някого, са най-гостоприемните хора на света.

Преди Макси да успее да зададе още въпроси, той добави:

— Циганинът каза, че на около километър и половина от тук има добро място за пренощуване.

Макси хвърли поглед към изоставеното мочурище.

— Надявам се да е бил прав. През последния час не зърнахме нито една къща или плевня.

Малко по-късно Робин й посочи малка каменна пирамида вдясно от пътя.

— Това е цигански знак. Към мястото за пренощуване трябва да минем оттук.

След десет минути се озоваха в малко дере, което не се виждаше от пътя. Ниски дървета предоставяха защита от вятъра, едно поточе предлагаше водата си, имаше и оградено с камъни огнище. Сама Макси никога нямаше да открие това място.

Стъмни се, въздухът изстина и те побързаха да съберат съчки за огъня. Макси го запали с кремъка си, пъхна в основата кръстосани клони, окачи тенджерка на сложен напречно клон. Когато водата завря, Робин се появи, понесъл наръч зелени клонки.

— Папрат — заяви той и пусна товара си. — От нея става доста удобно легло.

— Допускам, че имате предвид две удобни легла — забеляза тя хладно и заля малко чай с вдигащата пара вода.

— Естествено. — Гласът на Робин звучеше сериозно, но очите му святкаха и издаваха, че недоверието й го забавлява. Той изчезва още три пъти и всеки път се връщаше с папрат, която разстилаше от двете страни на огъня.

Макси му подаде канче чай и приклекна с нейното на едно от папратовите легла.

— Някой да ви е казвал, че сте доста луд? Предполагам, че снощи сте спал много по-удобно от днес.

— Така е, но няма никакво значение — заяви Робин. — Отдавна не съм водил по-приятен разговор.

Повече от луд. Но безобиден. Те си изпиха мълчаливо чая. Делово-непринуденото държане на Робин правеше странното им партньорство напълно безпроблемно. Сега, след като Макси се примири с присъствието му, вече се чувстваше близо до него дори учудващо добре. Беше направо невероятно, че се бяха запознали едва преди няколко часа.

След като изпи китайския чай, Макси сложи пак вода на огъня и приготви чаша от своя специален билков чай.

— Сега пък какво правите? — Миризмата накара Робин да извърне нос.

— Това е женски чай — обясни тя.

— А какво го предназначава именно за жени?

— Предпазва от забременяване — отговори тя, подтикната от желание да го слиса. — Когато тръгвах на път, знаех, че не мога да се надявам стопроцентово, че ще избегна нападения. Но така мога да се предпазя поне от най-лошите последици.

Лицето му беше достойно за студия върху смайването. След продължително мълчание каза:

— Вие сте наистина една забележително хладнокръвна млада жена.

Макси отпи глътка от горещата горчива напитка.

— За съжаление никога не съм имала възможност да си затварям очите пред неприятна действителност.

— Упражнявали ли са някога насилие над вас? — попита той много тихо.

— Не.

Той се беше втренчил в канчето си.

— Това е добре. Бил съм свидетел на последиците. Това е нещо, което не пожелавам на никоя жена. — Гласът му звучеше толкова мрачно, колкото беше и лицето му.

Макси се размърда от неудобство на мястото си. Искаше да го смае, а не да събуди лоши спомени. Но пък се почувства успокоена от думите му: каквото и да се случеше, нямаше основание да се бои, че той може да я нападне.

За да разведри атмосферата, тя извади от джоба на якето устната си хармоника и засвири. Робин се отпусна и се изпъна на тревата с ръце под тила.

Докато свиреше плавната мелодия на една фронтова балада, Макси наблюдаваше спътника си. Езикът и поведението му го определяха като човек от привилегированото съсловие. Какво го е прокудило в света на обикновените смъртни, които трябва да воюват за съществуването си? Престъпленията на нейния баща бяха обичайните грехове на младостта: хазарт и жени, но у Робин имаше нещо, което я караше да се съмнява, че падението му е свързано с обикновените страсти.

Буйните пламъци позлатяваха русата му коса, а профилът му беше толкова непристъпен, колкото и безукорен. Може пък да не е бил прокуден заради пороци, може би произхождаше от семейство, изоставено от щастието. Или беше незаконороден, израснал с известни привилегии, но после напъден в широкия свят, за да се оправя сам. Впрочем сигурно нямаше да научи никога истината за него.

Мелодиите, които свиреше, бяха ту традиционни балади, ту творби на прочути европейски композитори. Най-сетне, когато буйните пламъци се превърнаха в по-спокойна жарава, тя засвири музика на ирокезите. Първите звуци, които бе чула през живота си, бяха приспивните песни на нейната майка. По-късно научи и много от мелодиите, придружаващи церемониите или труда на мохиканите.

Макси реши, че Робин е заспал, но когато смени мелодиите и ритмите, той обърна глава към нея. Тя продължи още известно време да свири, после прибра хармониката и измъкна от раницата наметалото си.

— Лека нощ. — Гласът на Робин беше само малко по-силен от този на вятъра сред тревите. — Много благодаря за концерта.

— Няма защо. — Когато Макси се уви в наметалото и се настани удобно върху папратта, призна си, че близо до него ще спи по-спокойно.

 

 

Странен шум стресна Макси в съня й и тя рязко се надигна. Ръката й посегна към ножа. Отначало помисли, че стенещите звуци са на някое животно. Но когато те се повториха, разбра, че идват от другото легло.

Може би Робин има проблеми с дишането? Тя стана, заобиколи огнището и коленичи до него. На светлината на звездите лицето му беше много бледо, той дишаше на прекъслечни тласъци и се мяташе върху леглото от папрат.

Тя сложи ръка на рамото му.

— Робин?

Под пръстите й мускулите му се отпуснаха. Стоновете секнаха, той отвори очи.

— Кошмар ли имах? — попита дрезгаво.

— Мисля, че да. Можете ли да си го спомните?

— Не съвсем точно. Може да е било каквото ще. — Той си пое с хриптене въздух. — Последиците от гузна съвест.

— Често ли имате кошмари?

— Не непременно често, но редовно. — Той прокара ръка по лицето си. — Извинете, че ви събудих.

Макси тъкмо искаше да каже нещо, когато забеляза влагата по бузите му. Нищо чудно, че така старателно се преструва, че от нищо не му пука. Тя сложи ръка върху неговата, която лежеше до коляното й върху папратта.

— Няма нищо. Аз лесно се будя. — Пръстите му бяха студени и тя предположи, че причината не е нощният хлад. — По-добре вие да ме събудите, а не някой изгладнял вълк.

— По тези места се срещат много по-често овце, отколкото вълци — каза той и стисна бързо ръката й. — Освен това нито за секунда не се съмнявам, че сте способна да опазите нищожното ми Аз от всички опасности на тази пустинна местност.

— Както аз не се съмнявам, че можете да надприказвате до смърт всеки вълк — заяви тя, без да се замисля. — Лека нощ.

Макси се върна на леглото си, за да използва каквото беше останало от нощта. Но дълго не можа да заспи, въпреки че само след малко Робин вече дишаше спокойно и равномерно.

Ирокезите гледаха много сериозно на сънищата си, за тях те бяха желания на душата, които трябва да бъдат изпълнени. А майката на Макси наричаше кошмарите рани на душата, които трябва да бъдат лекувани.

Преди да заспи най-сетне пак, Макси се запита какво ли тревожи нощите на Робин.

 

 

Ако знаеше колко е трудно да откриеш следата на бегълка, Дездемона Рос щеше да натовари със задачата мъжа, когото брат й искаше да ангажира. Но след като се бе решила веднъж, за нищо на света нямаше да признае, че не се чувства на висотата на това предизвикателство.

Още повече че нещата изглеждаха привидно така, сякаш всичко е само въпрос на логика. Дездемона пресметна колко път може да е изминал енергичен скитник за времето, откакто Максима изчезна. После избра трите най-вероятни маршрута и уреди в кръчми и пощенски станции да внимават за такава бегълка. Разпитваше за юноша, защото предполагаше, че племенницата й има достатъчно ум в главата да не потегли в женски дрехи.

Разпитванията й водеха или до описанието на прекалено голям брой юноши, или на нито един — всеки случай не се натъкна на нищо полезно. След три дена напразни търсения Дездемона вече сериозно съжаляваше за създалите се обстоятелства. Само магарешкият й инат я възпря да се откаже.

Беше някъде в центъра на Йоркшир, когато в странноприемницата „Крал Ричард“ късметът изведнъж й се усмихна. Беше по обед и когато Дездемона влезе, местните жители си пиеха бирата. Тя се запъти решително към жената зад тезгяха.

— Моля да ме извините, госпожо. Но търся младия си племенник. Момчето е избягало от училище. Много е възможно да е минало оттук.

— Е, и? — отвърна кръчмарката, за да покаже, че това изобщо не я интересува.

Дездемона Рос вдигна ръка.

— Приблизително ей толкова е висок, с доста тъмна кожа. Предполагам, че носи шапка, за да си скрие лицето, облечен е така, че да не се хвърля в очи.

— Такова момче мина наскоро оттук. — Отговорът дойде не от кръчмарката, а от беззъба старица на една от масите. Старата се изправи с мъка на крака и се приближи към Дездемона. — Но бяха двамата с приятеля си.

— О? — възкликна Дездемона, за да я насърчи да говори. Още една жена се присъедини към тях — едра и с глинена лула в устата.

— Охо, ако е бил вашият племенник, няма защо да се тревожите. Беше с лорд Робърт Андървил. Може би познавате негово превъзходителство, те аристократите нали са все рода. Лорд Робърт сигурно е познал младежа и ви го е пратил обратно.

— Онова конте твърдеше, че не бил лорд Робърт — възрази старата.

— На очите си мога да вярвам, бабо. Беше лорд Робърт, пък кой каквото ще да разправя — настояваше пушачката. — Малко преди Коледа го срещнах в Йорк. Тази руса грива не може да е на друг.

Преди старицата да възрази още нещо, Дездемона попита:

— И какво стана?

— Момъкът и негово превъзходителство хапнаха малко — допринесе сега и кръчмарката, вече много по-заинтересувана от препирнята. — Бяха седнали ей тук, в ъгъла. Затова никой не разпозна лорд Робърт. След вечеря момчето излезе през задната врата.

— Ами да, искало е пак да избяга — каза пушачката. — Та затова мисля, че става дума за момчето, което търсите. Негово превъзходителство хукна подире му и накара племенника ви да тръгне с него.

Дездемона свъси чело.

— Искате да кажете, че го е принудил?

Другата жена кимна.

— Ами хвана момчето за китките и го изведе от селото. Сигурно някъде ги е чакала кола. Не мога да си представя един лорд да върви пеш.

Дездемона беше чувала, разбира се, за семейство Андървил, знаеше също, че домът му е някъде наблизо. Но никой от тях не можеше да е познавал Максима, която беше едва от няколко месеца в Англия. Беше повече от неправдоподобно и някой от тях да е разпознал в момичето бегълка от добро семейство.

— Разкажете ми малко повече за този лорд Робърт.

Възбуден женски хор заяви, че лорд Робърт е по-малкият брат на маркиз Уолвърхемптън, че е вършил през войната деликатни и опасни неща, изглежда като паднал ангел, но по отношение на жените е същински дявол. Ревността, с която селяните описваха подвизите му, подсказваше ясно колко се гордеят с черната овца сред тях.

Дори ако само половината истории бяха истински, резултатът беше повече от тревожен. Лорд и лейди Колингууд не й оставиха никакви съмнения относно хубостта на Максима, очевидно тъкмо такава, която привлича нежеланото внимание на донжуановците. По всяка вероятност този необуздан лорд Робърт е разбрал, че момичето е преоблечено и го е накарал с недвусмислени намерения да тръгне с него.

— Как да стигна до Уолвърхемптън? — попита намръщено Дездемона. След като й обясниха накъде да поеме, тя бръкна в чантичката си, извади една златна гвинея и я сложи на тезгяха. — Много благодаря за помощта ви, уважаеми госпожи. Този следобед ще си пиете бирата за моя сметка.

Дездемона измарширува навън към чакащата я карета, без да обръща внимание на благопожеланията за вечно здраве. Мислеше трескаво какво да предприеме спрямо аристократ, който иска да озлочести невинно младо момиче.