Серия
Паднали ангели (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Angel Rogue, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 108 гласа)

2

Братята закусваха мълчаливо, само от време на време прошумоляваше вестник. Тъй като новините бяха не само скучни, но и стари няколко дена, маркиз Уолвърхемптън предпочете да наблюдава брат си над страниците на „Таймс“.

В детството петгодишната разлика помежду им издигаше преграда между тях. Гайлс беше винаги по-големият брат. Сега се надяваше, че през зимните месеци ще станат истински приятели.

Надеждите му се оказаха напразни. Наистина, по време на първата си вечер в Уолвърхемптън Робин разказа нещичко, но после отново се затвори в себе си. Беше съвършен гост — готов по всяко време и за разговор, и за мълчание, при случай не отказваше и посещение на учтивост при някой съсед. Но зад фасадата на остроумен и драговолен събеседник криеше истинските си чувства и мисли.

Всичко това нямаше да е кой знае колко тревожно, ако Гайлс не знаеше, че подобно държане противоречи напълно на природата на неговия брат. Жизнерадостта, толкова присъща на предишния Робин, беше изчезнала. Гайлс сварваше твърде често брат си втренчен в нищото. Маркизът се питаше дали причината не е в сегашната херцогиня на Кандовър или имаше други, които не беше толкова лесно да се отгатнат. Той сложи със замислена въздишка „Таймс“ на масата.

— Имаш ли вече планове за днес?

Робин трепна.

— Може би ще е добре да се поразходя през горите на запад. В тази част на имението още не съм бил.

— Трудно ми е да повярвам, че водиш толкова спокоен живот — каза Гайлс с пълното съзнание, че гласът му звучи прекалено сърдечно. — Понякога се боя, че можеш чисто и просто да изчезнеш.

Брат му се засмя.

— Ако се случи, не се тревожи. Би означавало само, че съм открил нещо интересно. Група цигани например, с които е трябвало на всяка цена на потегля на път.

Гайлс щеше да е очарован, ако брат му намери нещо толкова интересно, та да го подтикне към непредвидими постъпки. Той стана.

— Имам разговор с кмета, който сигурно ще ми отнеме целия ден. Тъй че ще се видим на вечеря. Искам да кажа, ако не срещнеш цигански катун.

След като Гайлс излезе, Робин се запъти към кухнята, за да си приготви нещо за из път. Готвачката му зави четири пъти повече от онова, което би могъл да изяде. Беше твърдо решила да се погрижи той да понапълнее. Съжаляваше само, че апетитът му не съответстваше на нейните намерения.

Робин излезе от къщата и се запъти на запад. През гъстите гори не можеше да се язди, но сега и той предпочиташе да се поразтъпче.

Беше се надявал, че спокойствието и интимността на Уолвърхемптън ще излекуват мъката му. Поне донякъде това наистина стана. Вече беше по-як физически и по-рядко сънуваше кошмари. Нямаше място, където да предпочиташе да бъде. Но дори само това сочеше несъмнено, че нещо наистина не е наред. Доскоро Робин най-често се колебаеше само на коя именно активна дейност да се отдаде най-напред.

Сега изпитваше нещо като дълбока меланхолия, по-скоро душевно, отколкото физическо изтощение. С изключение на кратко пребиваване в Ракстън, последните шест месеца беше прекарал времето си в сън, езда, разходки и четене.

Най-енергичните му занимания бяха да противостои на съблазните на млади дами от околността. Двамата братя Андървил бяха желани гости на всички зимни обществени забави. Въпреки че Гайлс притежаваше титлата и по-голямата част от имота, хората смятаха, че той няма да се прежени, тъй че дамите насочваха погледите си най-вече към лорд Робърт. Той имаше приятна външност и тайнствено минало, беше достатъчно богат, пък и шансовете да наследи някой ден титлата не бяха за пренебрегване.

Робин въздъхна дълбоко и метна през рамо вързопчето с храната. Нямаше нищо против да се влюби до уши, но просто не можеше да си представи, че ще се ожени за някое от глупавичките гъсета, с които се запознаваше в домовете на йоркширската аристокрация. Не беше познавал Меги като младо момиче, но беше сигурен, че дори на седемнайсет тя не е могла да бъде толкова ограничена.

Слънцето се беше издигнало високо, денят беше топъл и Робин се зарадва, когато влезе в сенчестата гора. Когато стигна до полянката край потока, самодивският пръстен го накара да се засмее. Градинарят му каза, че такъв пръстен от гъби сигурно е на стотици години. Като дете вярваше, че мястото е омагьосано. Тогава лягаше тук в тревата под някое дърво и се надяваше да зърне фея. Кой знае, може би старото очарование щеше да се върне?

Той свали вързопа, излегна се в тревата под едно дърво, кръстоса ръце под главата и се загледа в листата над себе си.

Направи грешка, изпъждайки от главата си всички мисли, защото много бързо го обзе дълбока безнадеждност. Решително я отпъди. Денем човек може да пропъди демоните, макар да знае, че нощем те се завръщат. Всеки кошмар беше по-мъчителен от предишния и понякога се боеше, че е само въпрос на време кога ще полудее.

Засега беше с ума си. Накара се да мисли за бъдещето. Въпреки великодушието на Гайлс, едва ли беше възможно да прекара в Уолвърхемптън остатъка от живота си.

Би могъл да пътува. Познаваше Европа, както майка лицето на своето дете, но не беше стъпвал в Ориента или в Новия свят.

Само че беше преситен от пътешествия.

Гайлс му предложи парламентарна дейност. Едно контролирано от семейство Андървил парламентарно кресло щеше скоро да се освободи, а това щеше да предостави на Робин трибуна за неговите възгледи по въпроси от обществена важност. Друга възможност беше политическата журналистика, което би отговаряло напълно на неговия темперамент. Журналистите са хъшлашка и непочтителна банда. Сред тях му беше мястото, ако си възвърне хлапащината и непочтителността.

Полянката явно беше загубила предишното си магично въздействие, защото мислите му продължаваха да се въртят, както вече от месеци наред, все така безсмислено в кръг. Не усети в себе си нито инициативност, нито вдъхновение. Слънцето грееше топло, тревата дъхтеше сладко, та беше по-добре да заспи с надеждата, че кошмарите ще изчакат настъпването на нощта.

 

 

След обедната жега Макси усети благотворната хладина на леса. Фермерът стори добре, като й посочи този път, когато я качи сутринта за малко на каруцата си. Макси избягваше, доколкото й беше възможно, широките пътища, защото по пътеките самотно странстващ младеж би се хвърлил по-малко в очи. А тази пътека беше толкова изоставена, че от часове не бе срещнала нито човек, нито къща.

Шумът на колела и конски копита я накара да вдигне глава. В далечината към нея се приближаваше каруца, но тя предпочиташе на толкова затънтено място никого да не среща.

Бързо изостави пътеката и се затича пъргаво през храсталака, докато стигна до едно поточе. Каруцата изтрополи зад нея, над главата й чуруликаше птичка.

Макси застина очарована. Да вижда непознати за нея досега растения и животни, беше голямото предимство на пътешествието й. Това птиче пееше май като прочутите английски славеи. Преди месец вече й се стори веднъж, че чува славей, но нейните братовчедки не можаха да го потвърдят. Единствените птици, които те познаваха, бяха печени и поднесени със сос.

Тя продължи да се промъква безшумно сред храстите и вниманието й бе възнаградено от кафявата перушина, която зърна сред листака. Макси се наведе още напред и се спъна.

Опита се с ядосан възглас да запази равновесие, но тежестта на вързопа й осуети това намерение.

Тя се стовари, ужасена от своята безпомощност, на земята и миг след това установи с ужас, че лежи не на хладната горска пръст, а върху някакъв по-топъл и движещ се предмет.

Беше топъл, движеше се и беше облечен.

Докато си поемаше мъчително дъх, осъзна, че лежи върху някакъв мъж. Той сигурно беше заспал, но веднага се събуди и отначало простря отбранително ръце, но сега вече я привличаше силно към себе.

Двамата лежаха гърди до гърди, очи в очи. В сините дълбини на неговите очи тя прочете най-напред смайване, а после нескрит смях. Дълго време останаха така, притиснати един в друг: двама непознати в такава близост, сякаш бяха влюбени.

Устните на непознатия се разтеглиха в усмивка.

— Много съжалявам, че съм лежал на пътя ви.

— Извинете ме — измърмори навъсено Макси. Тя се освободи от прегръдката му и благодари на небето, че шапката й не беше паднала от главата и засенчваше лицето й. — Не внимавах накъде тичам.

Тя се изправи и понечи да се скрие час по-скоро в гората. После направи грешката на съпругата на Лот и се обърна.

Първото й впечатление от мъжа беше повърхностно. Присвити очи, руса коса, добре очертани, много изразителни устни. Сега, вече на няколко крачки от него, разбра, че е най-хубавият мъж, когото бе срещала. Доста дългата му коса преливаше във всички възможни оттенъци на златно-русото, прекрасните черти на лицето му можеха да накарат всеки ангел да се разплаче от завист.

Поникналите в кръг магьоснически гъби наведоха Макси на приказната мисъл, че се е спънала в Оберон, царя на русалките и феите. Всъщност не, беше твърде млад, пък и един елф сигурно не би носил толкова светско облекло.

Русият мъж седна и се облегна на ствола на дървото.

— Вече ми се е случвало два или три пъти жени да се хвърлят в обятията ми, но никога толкова бурно — каза той и от смеха около очите му се появиха малки бръчици. — Сигурен съм все пак, че ще намерим някакво решение, ако ме ухажвате по-учтиво.

— Изглежда, още не сте съвсем буден — отвърна Макси рязко и с подчертано дебел глас. — Казвам се Джек. Не съм жена, още по-малко такава, която копнее да се хвърли във вашите обятия.

Той вдигна вежди.

— Отдалеч може и да минете за млад мъж, но се строполихте толкова яростно върху мен, пък и аз съм достатъчно буден, за да мога да разбера какво ми се е случило. — Той я измери от глава до пети. — Ако позволите да ви дам съвет, трябва да внимавате палтото и жилетката ви да не се отварят, освен това и да си набавите по-широк панталон. Защото никога не съм срещал по-добре оформен млад мъж.

Макси оправи сърдито дрехите си и вече искаше да хукне, но той вдигна предупреждаващо ръка.

— Няма нужда да бягате от мен. Аз съм съвсем безобидно момче. Не забравяйте: вие ме нападнахте, не аз вас. — Той посегна към вързопчето, което лежеше до него в тревата. — Време е за обед. Нося повече храна, отколкото сам човек може да изяде. Имате ли желание да ми направите компания?

Тя би трябвало да се постарае да се отдалечи колкото може повече от този хубав чужденец. Но той беше подчертано приятелски настроен, не й правеше впечатление на опасен, пък и кратък разговор можеше само да й дойде добре.

Макси взе окончателно решение, когато той извади от вързопчето си чудесна пирожка. Апетитна миризма изпълни ноздрите й.

Стомахът й нямаше никога да й прости, ако му откажеше.

— Ако наистина имате повече от необходимото, ще се радвам да споделя обеда ви.

Макси пусна вързопчето си на земята и седна с кръстосани крака на тревата. На почтено разстояние, за в случай че младият Аполон се окаже все пак по-опасен отколкото и се стори на пръв поглед.

Младият мъж й подаде пирожка. После посегна отново към вързопчето, извади още една пирожка, студено печено пиле, няколко хлебчета и малка каничка.

— Бирата ще трябва да си я разделим.

— Не пия бира. — За сметка на това обичаше пирожки и трябваше да се овладее, за да не я излапа наведнъж. Хрупкавото тесто и плънката от картофи, зеленчуци и месо бяха прекалено вкусни.

— В някои кръгове се смята за много неучтиво човек да яде с шапка на главата — каза той замислено, след като отхапа от своята пирожка.

Макси се поколеба дали да изложи лицето си на погледите на този непознат, но не можеше да пренебрегне и призива му за добро държане. Тъй или иначе, беше я поканил на обед. Тя вдигна ръка и свали шапката.

Той я гледа известно време втренчено, с напрегнато лице. Такава реакция не беше за нея нещо ново и тя протегна ръка, та да може в случай на нужда да грабне бързо ножа си.

За щастие мъжът се въздържа от каквито и да било неуместни или вулгарни забележки.

— Да ви предложа ли парченце студено пиле? — попита той, след като мъчително преглътна.

Макси се отпусна.

— Да, с удоволствие.

И той посегна към една кълка.

— Всъщност защо се разхождате без разрешение из горите на маркиз Уолвърхемптън?

— Тъкмо тичах по една пътека, когато чух, че зад мен идва каруца. Реших, че ще е по-добре да се скрия, а после един славей ми отвлече вниманието. А какво ще кажете вие за ваше оправдание? Бракониерство?

Той я изгледа притеснено.

— Приличам ли ви на бракониер?

— Не. Поне не на много опитен. — Тя си беше изяла парчето пиле и сега си облизваше грациозно пръстите. — Но пък, от друга страна, не изглеждате и като маркиз Уолвърхемптън.

— Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че все пак съм маркиз?

— Не. — Макси обгърна с пренебрежителен поглед дрехите му, които сигурно бяха виждали и по-добри времена.

— Млада дама с великолепна способност да наблюдава — каза той възхитено. — Аз съм толкова маркиз Уолвърхемптън, колкото вие сте англичанка.

— Какво ви наведе на такава мисъл?

— Разбирам от акценти. Вашият е този на английските благородници, но не съвсем. — Той присви замислено очи.

— Допускам, че сте американка, най-вероятно от Ню Ингланд.

Наистина си го биваше.

— Предположение, което лесно може да се направи — заяви тя уж разсеяно.

— Значи продължавате да твърдите, че името ви е Джек?

Макси присви очи.

— Задавате наистина прекалено много въпроси.

— Въпросите са най-добрият начин за задоволяване на любопитството — заяви той с необорима логика. — От опит зная, че в повечето случаи вършат работа.

— На това едва ли може да се възрази. — Макси се поколеба за миг, но не намери причина да не му го каже. — Най-често ме наричат Макси, но истинското ми име е Максима.

— На мен ми правите по-скоро впечатление на Минима — отвърна той бързо, като имаше предвид нежните й пропорции.

Тя се разсмя.

— Ех, и вие не можете да бъдете наречен Херкулес.

— Вярно, но аз не се казвам Херкулес и не заблуждавам по този начин хората.

— Баща ми се казваше Максимус и са ме кръстили на него. Вярвали са, изглежда, че ще порасна достатъчно, за да съответствам на името си. — Макси преглътна последния залък от хлебчето. — Но щом името ви не е Херкулес, тогава как се казвате?

— Това няма значение. — Той отпи глътка бира и явно преценяваше какво да каже. Беше очевидно скитащ нехранимайко с толкова много имена, че сам не си спомняше с кое именно е бил кръстен.

— Напоследък се наричам лорд Робърт Андървил — изрече той най-сетне.

— Наистина ли сте благородник? — попита смаяно Макси, а после смръщи чело. — Искате да ме впечатлите, нали? Татко ми обясни веднъж всичко за титлите. Истински благородник не използва титлата „лорд“ заедно с малкото си име. „Лорд Робърт“ ще да е измислената титла, с която взимате акъла на хората.

— Аз пък си въобразих, че мога да измамя човек от колониите. — В очите му проблеснаха весели искрици. — Напълно сте права. Аз съм най-обикновен човек. Приятелите ме наричат Робин.

Все едно беше как се казва този мъж, но имаше толкова изразително лице! Може би беше по-скоро актьор, отколкото шмекер. Можеше естествено да е и двете. По време на пътуванията си Макси и баща й бяха срещали немалко симпатични нехранимайковци, а този самозван лорд Робърт принадлежеше по всяка вероятност към тяхната гилдия. Всъщност и Макс можеше да бъде причислен към тази категория. Навярно затова дъщеря му имаше слабост към очарователни авантюристи.

Робърт я наблюдаваше замислено. Въпреки че се беше постарала според възможностите си за дрехите, дланите му бяха опипали добре скритите извивки.

— Някъде наблизо ли живеете? — попита той.

— Не. Тръгнала съм за Лондон. — Макси посегна решително към вързопчето и шапката си. — Много ви благодаря, че споделихте с мен трапезата си.

— Лондон ли? — изплъзна му се. — Боже милостиви, наистина ли мислите сериозно да изминете целия този път сама, и то пеш?

— Но това са само триста километра. Най-много след две седмици ще съм там. Желая ви приятен ден. — И Макси нахлупи шапката така, че да засенчва лицето й.

Робин потисна импулсивното желание да й каже, че е престъпление да крие прекрасното си лице. Когато тя се строполи върху него, беше я взел за смела палавница, навлякла дрехите на брат си. Но когато свали абсурдната си шапка, за миг му секна дъхът и не можеше дума да продума.

Максима — Макси — притежаваше екзотичната хубост, която човек можеше да срещне при сливането на две раси. Чертите на лицето й бяха почти като на англичанка, но не и тъмният й тен, лъскавата черна коса и крехкият строеж на тялото.

Имаше лице, което не се забравя.

Но не беше само красотата й. Към нея го привлече най-много подчертаната откритост, вътрешната сила, която излъчваха всяка нейна дума, всяко нейно движение. Краткото пребиваване с нея беше отприщило в него същинска лавина дълго потискани емоции, които сега се бореха почти болезнено в душата му.

Само едно му беше пределно ясно: не бива да допусне това необикновено същество да изчезне отново от живота му.

Робин събра останалото ядене, нарами вързопчето и извика след Макси.

— Разстоянието до Лондон не е непреодолимо — съгласи се той, — но за пътуваща сама млада жена пътищата не са достатъчно безопасни.

— Досега не съм имала затруднения — отвърна тя. — Досега само вие разбрахте, че съм жена и втори път няма да съм толкова непредпазлива, че да се изтърся върху някого.

— Младо момче може да е не по-малко застрашено. — Робин наведе поглед към Макси и едва сега установи колко е миниатюрна — може би само мъничко по-висока от метър и половина. Но при съвършените й пропорции човек го забелязваше едва когато застанеше до нея. — Някои от пътуващите господа биха могли дори да предпочетат едно младо момче.

Кафявите очи го мереха изкосо. Добре възпитан младеж нямаше да проумее забележката, но Макси го разбра. Може пък да не беше чак толкова наивна.

— Тук, на север, пътищата са що-годе безопасни, но колкото повече ще се приближавате към Лондон, толкова по-рисковани ще стават — продължи Робърт, когато стигнаха пътеката и поеха на юг.

— Умея да се браня — възрази тя наперено.

— С ножа, който носите?

Въпросът му спечели неприязнен поглед.

— Стоварихте се доста яко върху мен, а нож се усеща доста по-различно от човешко тяло — обясни той.

— Да, имам нож. И зная как да го използвам — отвърна тя с нескрита заплаха в гласа.

— Това не би ви помогнало много, ако ви нападнат няколко пладнешки разбойници наведнъж.

— Нямам намерение да се забърквам в сбивания — заяви тя остро.

— Случва се човек да няма избор — забеляза той сухо.

Продължиха мълчаливо да вървят. Макси умело пренебрегваше присъствието му, а Робин мислеше напрегнато. Въпреки че я познаваше само от час, разбираше, че напразно се мъчи да я разубеди. Тази млада жена не би позволила да я отклонят толкова лесно от веднъж избраната насока.

Не беше изключено да стигне в Лондон без премеждия, но обратното беше много по-вероятно. Дори ако не беше така силно привлечен от нея, щеше много да се замисли дали да разреши на жена, при това толкова крехка, да направи подобно пътешествие.

Последиците бяха неизбежни.

Когато близо до Уолвърхемптън гората почти свърши, той отново взе думата.

— Няма друга възможност. Като на джентълмен не ми остава нищо друго, освен да ви придружа до Лондон.

— Какво? — изтръгна се от Макси. Тя спря като вкаменена и се втренчи в него. — Да не сте си изгубили ума?

— Ни най-малко. Вие сте млада жена и сам самичка в тази чужда страна. Би било много непочтено да ви оставя да продължите сама. — Той й подари будеща доверие усмивка. — Освен това в момента нямам нищо по-добро предвид.

Изразът на Макси се колебаеше между ужас и радост.

— А какво именно ви определя като честен джентълмен?

— Джентълменът няма нужда да работи. Аз също не се трудя, следователно съм джентълмен.

Макси се разсмя.

— Вие сте най-абсурдното същество, което съм срещала. Логиката ви не би убедила дори малко дете. Даже ако не работите, не можете да потеглите просто ей тъй на път.

— Напротив, мога. И не го правя за пръв път.

Макси изгледа спътника си. Беше малко над среден ръст и въпреки че беше с една глава по-висок от нея, тялото му не беше скроено за подвизи на сила.

— Изглеждате ми не само безобиден, но и подчертано слабичък — заяви Макси, когато тръгнаха пак. — Много е вероятно да се наложи по-скоро аз да ви пазя, а не вие мен. Прекарала съм през живота си много време по пътищата и умея да се браня. Не ми трябва и не желая никакъв спътник, колкото и сериозни да са намеренията ви.

Когато той се засмя, добави язвително:

— Предполагам, че представлявате за мен много по-голяма опасност от някой нахакан скитник.

Сянка на обида се появи на изразителното му лице.

— Милейди няма доверие в мен.

— Не зная защо би трябвало да имам. — Макси му хвърли кос поглед. — Да не би да сте актьор? Правите впечатление, сякаш непрекъснато играете някаква роля.

— Изиграл съм вече много роли — съгласи се той. — Но никога на сцена.

Тя трябваше да се досети. В театъра той би постигнал огромен успех, та ако ще и само заради жените, готови да дадат и последното си пени, за да могат да го погледат.

— Вършили ли сте някога нещо полезно? Или сте само лилия в полето?

— Но моля ви, работата ме привлича — възрази той. — Мога с часове да седя и да я наблюдавам.

Макси се постара да остане сериозна.

— Както разбирам, от вас човек не може да изтръгне нито една разумна приказка. — Тя реши да смени тактиката. — Бих могла да взема и друго решение, ако имате достатъчно пари, за да платите пътя ни до Лондон с пощенска кола, аз самата не мога за съжаление да си позволя да храня двама души. Не би ми останало достатъчно за мен.

От тези думи на Робин му спря дъхът.

— В момента не разполагам със средства, а банкерът ми е за съжаление чак в Лондон. Но затова пък мога да превърна, като същински магьосник, ако се наложи, въздуха в пари.

Преди Макси да успее да отскочи, той посегна под шапката й. Връхчетата на пръстите му се плъзнаха по ухото й. Докосването беше леко като перце, но тя усети нервен бодеж по кожата си. Със затаен дъх го видя да й показва един шилинг.

— Не беше зле — призна тя, — но само с ловки пръсти не можеш да превърнеш оловото в злато.

— Ловки пръсти ли? — той изглеждаше притеснен. — Става дума за магия, а не за обикновени трикове. Дайте ми ръката си.

Макси спря заинтригувана. Той сложи шилинга в дясната й ръка и я затвори. Докосването на ръката му беше топло и силно.

— Свийте и двете си ръце в юмрук, за да прехвърля шилинга от едната ви ръка в другата.

Макси сви покорно ръце в юмрук. Той размаха ръце във въздуха, измърмори нещо неясно под нос.

— Така, шилингът вече се е преместил.

— Трябва да се упражнявате, лорд Робин, защото шилингът си е все още в ръката ми. — За доказателство Макси разтвори юмрук и се вцепени. Върху дланта й лежеше не само монетата, която той й даде, а цели две. — Как го направихте?

— Чиста магия. — Той силно се разсмя. — Вярно, че е само ловкост на пръстите, но доста ме бива. Често ми е помагало да си спечеля храна и покрив за през нощта, ако джобовете ми са празни.

Този чужденец беше несъмнено скитащ циркаджия, но наистина много интересен. Макси му върна двете монети.

— Беше много забавно, лорд Робърт, но защо не се върнете към онова местенце в гората, където бяхте заспал, и защо не ме оставите на мира?

— Пътищата са на всички. — Той прибра монетите. — И тъй като реших да пътувам за Лондон, не можете да ме възпрете да го сторя.

Макси отвори уста, но пак я затвори, без дума да каже. Срещу неговата констатация нямаше какво да възрази.

Ако този нежелан спътник не я нападне, което за момента не изглеждаше вероятно, той имаше не по-малко право от нея да използва пътищата.

Тя си спомни за кучетата, които бяха следвали понякога баща й и нея. Като някое куче и „лорд Робърт“ щеше да изгуби рано или късно интерес и да я остави на мира. Способността към постоянство беше при очарователни нехранимайковци още по-малко изявена, отколкото при помиярите по пътищата. Сега й трябваше единствено търпение.