Серия
Паднали ангели (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Angel Rogue, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 108 гласа)

23

Когато се прибра в Кандовър хаус, Макси установи с облекчение, че Робин още не се е върнал. Това означаваше, че в хана, където беше умрял нейният баща, ще могат да отидат едва на другия ден.

С всеки изминал час Макси се боеше все повече от онова, което можеха да научат там. Според думите на Дездемона по време на престоя си в Лондон Макс правел впечатление на нервен и напрегнат. Струваше й се твърде вероятно той да се е оплел в някоя опасна авантюра, завършила с катастрофа.

От Дездемона Макси остана възхитена. Най-сетне намери английска роднина, с която се почувства истински свързана. Баща й неведнъж й беше повтарял, че тя му напомня малката му сестричка. Сега Макси разбра защо: независимо от разликата във външността, двете жени много си приличаха. Според тесногръдите представи на английското общество нейната леля може да беше своеволна ексцентричка, но Макси не се съмняваше, че Дездемона би се оправила чудесно и в далечна Америка.

Братът на Робин също се оказа приятна изненада. Маркизът не приличаше външно ни най-малко на Робин, но имаше същата бърза усмивка и толерантните разбирания на брат си. Освен това, въпреки необичайния й произход, той се бе държал много мило с нея. Може би нямаше да възрази тя да влезе в аристократичното семейство Андървил.

Вече в стаята си, Макси отвори гардероба, за да окачи наметалото, и замръзна изненадана. През малкото часове, откакто Робин настоя да попълни гардероба й, бяха доставили вече четири рокли и подходящите обувки. Освен тях откри по полиците на гардероба най-различни аксесоари като ръкавици, чорапи и шалове.

Макси свали шапката и извади най-елегантната рокля, вечерна от аленочервена коприна, което щеше чудесно да подчертава нейния тен. Отказа се да изпробва една от роклите. Като се имат предвид обединените способности на Робин и Маги, всички щяха несъмнено великолепно да й стоят. През шпионското си време двамата трябва да са били непобедим тим.

Макси затвори с лека усмивка гардероба. Робин нямаше нужда дори да е до нея, за да я отвлече от мислите за баща й. Но сега тя отново потъна в тях.

Беше безкрайно примамливо да приеме предложението му за женитба, преди да е размислил. Но тя не можеше да се освободи от неприятното съмнение, че най-голямото й предимство е, че за разлика от първата любов на Робин, тя е на разположение. Ако Макси не обичаше Робин, двамата щяха може би да успеят да водят много хармоничен съвместен живот и всеки да се наслаждава без особени конфликти на присъствието и на тялото на другия. Дори да не достигнат висините на брак по любов, щяха да избегнат и неговите провали.

Но понеже го обичаше, неравностойността на чувствата щеше да се прояви с унищожителна сила. Животът с Робин би се превърнал в бавна смърт заради неотслабващото съзнание, че я е избрал най-вече защото се е оказала до него през една нощ, когато е сънувал лоши сънища.

Тя си разтри уморено слепоочията. Докато Робин не пожелае да се ожени за нея, Максима Колинс, американска метиска и прочее, като за истинска лейди, ще е неразумно да приеме предложението му. Освен това, ако тя се върне в Америка, той сигурно много скоро ще я забрави.

Вече в лошо настроение, реши да се огледа за нещо, което да я отвлече, преди да си го изкара на мебелите. Беше готова да отпрати разумно и мъдро Робин, но да го стори и с достойнство — това щеше да е пряко силите й.

Тя изтича надолу по стълбата. Предишната вечер в библиотеката на Кандовър, на херцога не му беше убегнала огромната алчност, изписана на лицето й и той я беше насърчил да рови колкото си иска из рафтовете.

Като се изключи черната космата топка върху едно кресло, огромното помещение беше празно. Макси я наблюдава известно време, докато стигна до извода, че е или небрежно забравен маншон или заспала котка.

Макси заизважда напосоки томове от лавиците. Кандовър притежаваше книги, които тя отдавна мечтаеше да прочете, но никога не беше държала в ръце. Тук имаше съчинения върху поезията, историята, философията, изкуствата и още много въпроси, способни да предизвикат или очароват едно будно съзнание.

С мъдрото съзнание, че в случая е необходима известна методичност, тя премести стълбата в най-отдалечения ъгъл на огромното помещение и се изкатери до малката платформа над най-горното стъпало. С шокираща липса на благопристойност запретна пола, седна кръстато и измъкна един том от най-горната лавица. Ако положи известно старание, пресметна тя радостно, някъде към 1850 година можеше да е прочела всички книги в тази библиотека.

Погълната от писмата на Монтескьо, бе забравила почти всичко наоколо си, когато я стресна някакъв шум. Вдигна очи от книгата и видя как херцогинята влезе в библиотеката, затвори вратата зад себе си и се облегна на нея.

Маги не погледна нагоре и сигурно мислеше, че е сама. Макси смръщи чело и се запита дали не е редно да й се обади. Но преди да реши нещо, херцогинята се поколеба, а после тръгна с несигурни стъпки към едно канапе и седна.

Разтревожена, Макси слезе бързо по стълбата.

— Лошо ли ви е, ваша светлост? Да извикам ли някого?

Красивото лице на херцогинята беше сиво-зелено. Тя се опита да се усмихне и каза:

— Не го правете. Вмъкнах се тук, за да не тревожа никого. Рейф е задължил един от слугите да бди над мен, а той е най-неприятният от всички.

Тя се облегна назад и затвори очи.

— Нищо ми няма, но, изглежда, просто не мога да проумея, че съм наистина „бременна“. На повечето бременни жени им призлява сутрин, но аз очевидно съм предпочела следобеда.

— Разбирам — каза съчувстващо Макси. Ако се съди по все още тънката талия на херцогинята, бременността й беше в началото. — Легнете и вдигнете високо крака.

Херцогинята потръпна.

— Много бременни жени разбират, че за тях е по-добре да хапват по няколко пъти на ден, но по малко. Нищо тежко, може би само малко чай и няколко бисквити.

Херцогинята се замисли.

— Заслужава си да опитам.

Четвърт час по-късно, след като изяде две топли банички и изпи чаша чай, бъдещата майка си възвърна обичайния цвят на лицето.

— Много благодаря за съвета — каза тя и се сви в единия ъгъл на канапето. — Вече съм много по-добре. — Тя направи гримаса. — Поне до следващия пристъп.

— Не бойте се, ваша светлост, след третия месец гаденето престава, обикновено по почти магичен начин.

— Говорите като акушерка — каза херцогинята с явно любопитство.

— Не съм акушерка, но притежавам твърде пъстро минало. — Макси преглътна последната хапка от своята баничка. — Робин не ви ли разказа?

— Разбира се, че не. — Херцогинята изгледа пренебрежително Макси. — Той е последният човек на този свят, който би се разбъбрил за личните работи на други хора. Пък и по начало е невъзможно човек да го накара да каже против волята си нещо по какъвто и да било въпрос. Освен това ще се радвам, ако ме наричате Марго.

— А не Маги?

— Истинското ми име е Марго, използвам от време на време и него. Маги е умалително, което ми измисли Робин и което ми служеше, когато бях шпионка. За него аз сигурно ще си остана завинаги Маги, както аз на свой ред просто не мога да си го представя като лорд Робърт. — Тя наведе встрани русата си глава, сякаш се канеше да допълни нещо. — Зная, че не ви допадам твърде, но аз наистина не представлявам опасност за вас. Тъкмо обратното: ще ми е приятно, ако станем приятелки.

Макси трябваше да признае без завист, че херцогинята не се бои да хване бика за рогата.

— Нямам намерение да се отблагодаря с дебелащина за вашето гостоприемство, но трябва да си призная, че ми е малко трудно да проумея вашите отношения с Робин.

— Не проявихте никаква дебелащина. Според мен справихте се великолепно с положение, което докарва повечето жени до истерични припадъци. — Марго отпи замислено от чая си. — Познавам Робин, откакто той ме спаси с огромен риск за живота си от френската тълпа, която вече беше убила баща ми. Изпитвах необузданото желание да се боря с всички възможни средства срещу Наполеон и така решихме занапред да работим заедно. Бяхме млади, можехме да имаме доверие само един на друг, освен това силно се привличахме. Беше лесно, а и много приятно да станем и любовници. Въпреки това бях вече близо дванайсет години с Робин, преди да разбера най-сетне със сигурност какви са неговият произход и националност.

Херцогинята остави чашата си и почна да върти разсеяно брачната си халка.

— Извън връзката с войната това е трудно за разбиране. Робин беше месеци наред на път и рискуваше живота си по начин, за който едва се решавах да се замислям. После той изведнъж се появяваше отново, бодър и в добро настроение, сякаш се връщаше от кратка разходка. Мисля, че той никога не ми разказа много неща, за да не ме разтревожи още повече. В редица отношения бяхме много близки, но други страни от нашия живот никога не се докоснаха. В един момент престанахме да бъдем любовници. Но приятелството и доверието останаха и ще останат завинаги.

Сивозелените й очи блуждаеха някъде далеч.

— Може би всичко щеше да е по-различно, ако не бях се влюбила в Рейф още преди да се запозная с Робин. Зная колко абсурдно звучи. Но предполагам, че двамата с Робин твърде много си приличаме, за да станем идеална двойка.

Държането й се промени, тя стана някак по-енергична.

— Дано разбирате сега малко по-добре защо истински желая Робин да е щастлив.

Макси усети как гърлото й се свива. На херцогинята сигурно не й беше лесно да разтвори сърцето си пред жена, която едва познаваше.

— Ценя високо вашата откровеност, Марго.

— В мой интерес е да сключа мир с вас. Ако ме отблъснете, това би накърнило приятелството ми с Робин, а аз не го искам. — Тя се усмихна смутено. — Може би ще се опитате да си представите, че ние с Робин сме брат и сестра. На Рейф това му помогна.

За да прикрие чувствата си, Макси се наведе напред и си наля още чай. За Робин и Кандовър не ще да е било лесно да станат приятели, защото са обичали една и съща жена. Въпреки това, изглежда, бяха успели. Сега тя трябваше да се постарае да прояви същата зрялост. Освен това не беше трудно да обичаш Марго.

— Отношението ви към мен и Робин е повече от великодушно. Не ми е трудно да разбера защо Робин ви е обичал.

— Робин никога не ме е обичал. Нито тогава, нито сега — заяви убедено Марго. Тя понечи да каже нещо, но явно размисли. — Повече няма да ви кажа. Може и без това да съм била прекалено бъбрива.

Марго беше убедила Макси, че не обича Робин, но думите й криеха сякаш, че и обратното не е истина. Все пак херцогинята й предлагаше женското си приятелство и Макси искаше да се възползва от него.

— Робин ме помоли да се омъжа за него — изрече тя колебливо. — Но аз трудно мога да си представя, че жена с пъстър произход като моя може да бъде приета във вашия свят.

— Глупости. Вие умеете да се държите, образована сте и хубава. Като добавите и мъничко дръзка арогантност, ще ви приемат дори и в двореца. Просто не бива никога да се извинявате за това, което сте.

Макси се усмихна:

— Звучи ми, сякаш ви е било необходимо да го разберете. Та вие сигурно не сте имали никакви трудности, за да заемете мястото си в обществото.

— Ще се изненадате — каза мрачно херцогинята. — Когато се омъжих за Рейф, положението ми не беше много по-различно от вашето. И вие, и аз сме дъщери на по-малките синове от добри семейства, имаме респектиращ произход, но не сме непременно от каймака на обществото. Вие имате онова, което наричате свой „пъстър“ произход, аз имах неоспоримо двусмислено минало. То подхранваше какви ли не приказки, тъй че далеч не бях онова, което хората от благородно потекло си пожелават за съпруги на първородните синове.

Макси смръщи чело.

— Знаеха ли за Робин и вас?

— Само малцина, а те бяха безкрайно дискретни. Невъзможно беше обаче да скрия шпионската си дейност. Бяха ме срещали твърде много хора, докато играех ролята на унгарска графиня със скандална репутация.

— Но въпреки това обществото ви е приело — заключи възхитено Макси.

Херцогинята се засмя лукаво.

— За щастие сред предците на Рейф е и ужасната Медуза. Само да го ядоса някой, способен е с един само поглед да го смрази. От самото начало даде да се разбере, че тази съдба няма да отмине човек, който би се осмелил да се отнесе към мен без необходимото уважение.

— Успя ли да превърне в камък и братовчеда, който ви е подарил статуйката на Лаокоон? — разсмя се Макси.

— Не докрай, но малко по-късно двамата се срещнаха на един бал и оттогава въпросният господин е подчертано учтив с мен.

— Карате ме да мисля, че животът тук е почти поносим — каза сериозно Макси.

— Да, така е, стига да го пожелаете. — Херцогинята я погледна лукаво. — Готова ли сте да опитате дали сте способна да се издигнете в обществото? Тази вечер давам малко парти. Няма да е някое от политическите задължения на Рейф, ще дойдат само близки приятели, всичките, общо взето, много мили хора. Не сте длъжна да присъствате, освен ако наистина имате желание. Мога да поканя и вашата леля и брата на Робин, за да виждате и познати лица.

Толкова скоро? Макси потисна храбро растящата си паника и отвърна:

— Все едно дали ще е днес или някой друг ден.

— Чудесно! Сигурна съм, че ще се забавлявате.

Възможно, но и това нямаше да е достатъчно, за да разпръсне мъглата, забулила нейното бъдеще.

За да отпъди всички мрачни мисли, Макси посочи кожената топка върху близкото кресло.

— Това там котка ли е, или е маншон?

— Котарак. Казва се Рекс.

Макси се вгледа в неподвижното животно.

— Болен ли е? Откакто влязох тук преди час и половина, не е помръднал.

— Не бойте се, не е умрял, само е уморен. — Марго се засмя. — Много, много уморен.

С пълното съзнание, че е център на вниманието, Рекс се изпъна бавно и демонстрира якото си котарашко тяло. После се отърколи по гръб, вирна четирите си лапички във въздуха и отново дълбоко заспа.

Дори във въздуха да беше останало напрежение, то изчезна, когато двете жени високо се разсмяха Макси си даде сметка колко се радва, че е спечелила приятелството на Марго, абсолютно независимо от това, какво крие за нея бъдещето.

 

 

Появата на Максима събуди у Дездемона усещане за щастие, някак не само мисловно, но дори и телесно. Чувството за дълг я накара да тръгне на лов за непознатата племенница. Сега се радваше, че е открила истинската Макси, която се оказа много по-интересна от глупавото момиче, което си бе представяла и което вярваше, че й се налага да спасява.

По време на техния разговор Дездемона стигна до заключението, че брат й е намирал удовлетворение в ексцентричния живот, който е водил. Беше радостна да го осъзнае. Дали Лондон не беше виновен, задето Макс й се видя толкова разсеян, когато я посети?

На Дездемона й бе направила впечатление и духовната, и физическата прилика между Макс и неговата дъщеря. Откри я в израза на лицето й, когато се смееше, в широката й образованост, живия й нрав. Вярно, мнозина смятаха, че Максимус Колинс си е пропилял живота, но дъщерята, която беше отгледал, оставяше не лош спомен за неговото пребиваване на този свят.

Лорд Робърт също я изненада приятно. Беше очевидно повече от готов да се прояви по отношение на Максима като истински джентълмен, въпреки че момичето явно не му беше безразлично.

Той щеше да е чудесна партия. Дездемона се отметна върху облегалката на канапето и вдигна засмяно глава към тавана. Но тутакси се обвини за тези твърде назадничави мисли. Беше модерна, независима жена и почти решена да подкрепи племенницата си, ако тя не пожелае да се омъжи за човека, разрушил нейната репутация.

Сега вече й се струваше, че такава подкрепа няма да е необходима и не само защото Максима е съвсем очевидно в състояние сама да решава проблемите си. През последните няколко дни Дездемона стигна до извода, че бракът не трябва да е непременно нещо лошо само по себе си особено ако почива на взаимно уважение и привличане.

Продължи да се смее, когато една още по-непристойна мисъл й мина през ума. Лорд Робърт е заможен, интелигентен, хубав, а характерът му… неконвенционален, но достоен за уважение, пък и произхожда от най-висшата аристокрация. Олтиа направо ще се пръсне от яд, ако презряната й племенница се омъжи за толкова привлекателен мъж.

Дездемона се отдаде още няколко минути на тези приятни мисли, преди да мине в кабинета и да се посвети на кореспонденцията, насъбрана по време на отсъствието й. Докато преглеждаше купищата писма, тя си даде сметка колко голяма част от тях са свързани с политическата й дейност. Кога всъщност бе престанала да има време за приятелите си? Трябваше на всяка цена да обогати спектъра на живота си.

Към края на следобеда една прислужница влезе с някакво писмо.

— Току-що го донесоха, милейди. Пратеникът чака. Бихте ли желали да изпратите отговор?

Дездемона прочете бързо писмото. Херцогиня Кандовър я канеше на малко вечерно парти. А тъй като госпожица Колинс би могла да се почувства неуютно сред толкова много непознати лица, херцогинята се надяваше лейди Рос да я удостои с присъствието си. Почти разсеяно добавяше, че маркиз Уолвърхемптън също е поканен.

Беше очарователно приятелски формулирано писмо. Наистина Дездемона познаваше херцога от политическата си дейност, но не и съпругата му. Колко предвидливо от нейна страна да се съобрази с чувствата на гостите на своя дом. Дездемона написа бързо, че приема с благодарност поканата и подаде отговора на прислужницата.

След което последва паника. Боже милостиви, какво ли да облече? Тя позвъни на камериерката си.

 

 

Вече оздравяла от настинката, която си бе спечелила в Мидланд, Сали Грифин се появи на прага и направи реверанс.

— С какво мога да ви помогна, милейди?

— Днес ще вечерям в Кандовър хаус, Сали. Племенницата ми живее там и херцогинята беше така мила да ме покани. За да мога да се уверя лично, че мис Колинс е в добри ръце. — Дездемона се поколеба, но после продължи почти смутено: — Имаме на разположение само няколко часа. Мислите ли, че някоя от робите ми може да бъде попроменена така, че да изглежда малко… малко по-модерна?

Очите на Сали светнаха.

— Решихте ли се най-сетне да покажете онова, което ви е дал добрият Господ, милейди? Колко пъти съм ви повтаряла, че в цял Лондон няма жена, чиято фигура да може да се сравни с вашата.

Дездемона се изчерви силно, а камериерката й продължи:

— Отдавна си мисля, че кафявата копринена рокля само с някои малки поправки ще стане направо великолепна. Но не бива да губим време.

Преди господарката й да успее да се откаже, Сали хвана Дездемона за ръка и я повлече към стълбата.

— Когато в онзи мрачен ден се озовах изхвърлена без препоръки на улицата, сигурно щях да умра от глад или да се предлагам за пари, ако вие не се бяхте решили да ме вземете. Оттогава чакам възможност да ви засвидетелствам огромната си благодарност. Тази вечер ще бъдете неотразима или името ми да не е Сали Грифин.

Сякаш против волята си, Дездемона позволи на камериерката да я увлече. Ако даде на Сали пълна власт, това можеше да завърши катастрофално, но непретенциозен и скучен резултатът нямаше да е в никакъв случай.

Тя нали тъкмо това не искаше да стане: Гайлс да се почувства отегчен.