Мери Джо Пътни
Ангелът мошеник (12)

11

Макси не беше кой знае колко изненадана, когато се събуди и установи, че лежи плътно притисната в Робин. Когато огънят в камината угасна, в стаята бе станало хладно и топлината на нейния спътник я бе привлякла като магнит.

По време на странстванията й по лошите пътища на Ню Инглънд се беше случвало да дели легло с деца или с неомъжени роднини. Нощните сражения за одеялото, в които участваха понякога лакти и колена, я бяха научили, че с повечето хора не е лесно да спиш заедно.

За учудване Робин и тя бяха кажи-речи идеални партньори в леглото. Въпреки че през нощта често се въртяха, всеки от тях се нагаждаше най-естествено към движенията на другия. Освен това тя се събуждаше всякога в добро настроение и съвсем отпочинала, дори след онази нощ, която бяха прекарали върху коравата и студена земя. Робин, изглежда, също беше спал тогава добре.

Навън трептеше първата сутрешна светлина, слънцето още не беше изгряло. Трябваше след малко да станат, но можеше да остане да лежи така още няколко минути, с глава на рамото на Робин и ръка на гърдите му. Почти несъзнателно вдигна усмихнато глава и го целуна съвсем нежно по устните.

Робин помръдна леко, приближи несъзнателно глава към нейната. Изглежда наистина беше изпил много бира, защото продължаваше дълбоко да спи. Това положение събуди у Макси лудешко настроение: сега може да го целува и да се престори, че нищо не се е случило, защото той изобщо няма да си спомни.

Когато езикът му докосна устните й, тя ги разтвори. Целувката ставаше все по-страстна. Ръката му се плъзна съвсем бавно по гърба й, по бедрата. Тънката батиста на ризата й наистина не се оказа пречка и тя усещаше чувствения натиск на всеки негов пръст. Ако знаеше как се прави, щеше да замърка като доволна котка.

Когато ръцете й обгърнаха сякаш от само себе си шията му, тя разбра, че е крайно време да спре. Наивната й радост от телесната близост отстъпи бавно на настойчивото желание да продължи онова, което вече бяха започнали. А той скоро ще е съвсем буден. Ще е много непочтено да се направи изведнъж на целомъдрена, след като с такава готовност беше подхванала играта.

Макси искаше да се отдръпне предпазливо от него, но беше се колебала твърде дълго. Преди да направи някакво движение, той протегна длан и обгърна гърдата й. Парещо желание накара дъха й да секне, не й достигаше въздух, но не можеше да се накара да сложи край на безкрайната замайваща целувка.

Вече не беше съвсем на себе си, когато той отдели изведнъж устни от нейните и прошепна:

— Господи, колко си прекрасна.

И преди я беше наричал красива, но то не можеше да се сравни с откровената страст, която звучеше сега в гласа му. Докато тя си поемаше конвулсивно дъх, устните му докоснаха нежно шията й. Грапавата му небръсната буза беше във вълнуващ контраст с кадифената мекота на езика му и интимността на дъха му.

Устата му целуна леката вдлъбнатинка на ключицата й, после се премести опитно по-надолу, към гърдите…

— О, господи, Маги, беше толкова отдавна — измърмори той дрезгаво и задъхано. — Толкова непоносимо отдавна…

Желанието напусна Макси както вълните при отлив напускат брега. Запита се отчаяна дали не е чула зле, но при толкова решаващи обстоятелства не биваше да се самозалъгва.

— Не се казвам Маги — каза тя ледено студено. — Казвам се Макси.

Робин отвори очи. Толкова бързо и толкова близо, че Макси прочете шока в светлосините му очи. Шок и нещо граничещо с ужас.

След миг на абсолютна неподвижност той се дръпна от нея, отметна одеялото и стана. Но веднага се строполи почти замаян обратно в леглото. Закри лицето си с ръце.

— Боже милостиви — измърмори дрезгаво. — Не исках да стане така!

Трепереше с цялото си тяло. Тя не знаеше какво именно го измъчва толкова, но усещаше, че е нещо много повече от разочарование от провалено сексуално желание.

Тя седна много разочарована в леглото и се опита въпреки цялата си обърканост да си възвърне самообладанието. Господи, каква глупачка беше!

— Вината не е твоя, а на леглото — каза тя, след като овладя донякъде инстинктивния си ирационален гняв. — Би ли желал аз да съм Маги? — добави тя и се презря за ревността си.

Мускулите на лицето му се изопнаха. След безкрайно мълчание каза:

— Някои въпроси не бива да се задават. Или ако все пак се зададат, не могат да получат отговор.

Макси си даде сметка, че отново се е държала идиотски. Бузите й пламнаха от срам. Следващият въпрос се откъсна от нея сякаш против волята й.

— Не бива или не могат?

Той отпусна ръце. На лицето му беше изписана безкрайна душевна болка.

— Предполагам, че не могат. — Той стана, отиде до прозореца и се взря в тъмния хълмист пейзаж.

— Маги е жената, за която си искал да се ожениш, нали? — попита тихо Макси.

— Да. — Той си пое бавно и много дълбоко дъх. — Бяхме приятели и дълги години съучастници в престъпление.

Съучастници в престъпление? Над това Макси не желаеше да се замисля сега.

— Тя мъртва ли е?

Той поклати глава.

— Тя е щастливо омъжена за човек, който може да й даде много повече от мен.

Макси изпита изведнъж много силен гняв спрямо тази Маги. Жена, изоставила с леко сърце Робин заради по-богат мъж, наистина не заслужаваше такова отчаяние.

Макси щеше и да го каже, ако думите можеха да са утешение за Робин, но става ли дума за сърдечни дела, логиката рядко е убедителна. Освен това Маги е могла да направи избора си и от съображения за сигурност, а не от груба сметка. Като жена, която непрекъснато се е стремила към известна стабилност, Макси можеше добре да я разбере. Животът с Робин сигурно е бил много вълнуващ и интересен, но положително и много несигурен.

Сутрешният здрач се разсейваше все повече и сега Макси видя фините белези по гърба му. Трябваше й малко време, за да проумее, че са следи от камшик. Сърцето й се сви мъчително и тя се запита каква ли неразказана история се крие зад белезите.

Едва сега усети истински студа в стаята. Тя стана, взе ризата на Робин от облегалката на стола и го наметна с нея.

— Твоята Маги е доста глупава — заяви тя категорично.

Той се обърна и я погледна. Лека усмивка се появи на устните му. На светлината на утрото косата му изглеждаше по-скоро сребърна, отколкото руса. Той нахлу ризата презглава, прегърна я през рамото и я привлече към себе си.

— Не, не е глупава, но ти благодаря за солидарността.

Тънката риза не я пазеше от студа и Макси се притисна към него. Всеки път, когато се докосваха, тя усещаше инстинктивно топлина. Случайната сексуалност на леглото беше изчезнала, но между тях прехвърчаха искри. Сигурно щеше да е винаги така дори ако не се поддадат на тези искри.

Изпитваха и много особено чувство на близост. Като това на войници, преживели заедно сражение.

— Каква е всъщност тази Маги? — попита Макси, убедена, че разговорът може да го разтовари.

Той се поколеба, явно се замисли над отговора.

— Тя е силна, интелигентна, смела, цялостна натура до мозъка на костите. Прилича на теб, Канавиоста, въпреки че външно сте много различни. — Прегръдката на ръката около раменете й ставаше все по-силна. — Въпреки че и двете сте много красиви.

Те помълчаха, докато слънцето бавно изгряваше на хоризонта. Тя трябваше навярно да се почувства поласкана от сравнението, но това не можеше в никакъв случай да заличи съзнанието, че е искал да я люби само защото е станало недоразумение, защото я е взел за друга.

Не искаше той да види сълзите й и побърза да зарови лице в рамото му. Сега и другата му ръка я прегърна.

— Сигурно съжаляваш, че си ме срещнала — каза сериозно той. — Създавам повече проблеми, отколкото бих желал да предотвратя.

— Аз не съжалявам… ако ти не съжаляваш — измърмори тя в ризата му. Той притисна буза в косата й.

— Не, Канавиоста, аз не съжалявам.

Макси усети как гърлото й се свива. Да, тях наистина ги свързва нещо съвсем особено. Но никога няма да е любов.

До тяхното сбогуване в Лондон ще се държи отсега нататък логично и разумно, реши тя. Ще приема с благодарност приятелството и шегите му, но няма да си позволява да иска нещо повече.

Въпреки това дълбоко в себе си призна, че когато Робин вече няма да е с нея, логиката и разумът ще извикват много спомени, изпълнени с горчиво съжаление.

 

 

Докато Дездемона Рос се стремеше, уморена и изтощена, в силно подскачащата карета към следващата си цел — някакъв „Джамбазки хан“, тя все се питаше дали Максима и лорд Робърт са отсядали в него. Ех, скоро щеше да разбере.

Когато каретата най-сетне спря пред него, Дездемона зърна наблизо още една карета с герб на вратичката, който междувременно й беше станал познат. Придвижвала се е очевидно доста бързо, щом е преодоляла преднината, постигната от маркиз Уолвърхемптън след премеждието с разбойниците.

В този миг вратата на хана се отвори и през нея излезе самият маркиз. На прага той спря за миг, а после й подари толкова радостна усмивка, че Дездемона загуби за миг самообладанието си.

Но после си спомни, че са врагове, а не приятели.

— Добър ден, лорд Уолвърхемптън. Предполагам, че още не сте открил нашите бегълци.

— Още не, но бихте ли желали да чуете какво научих междувременно?

Дездемона се поколеба, хвърли поглед към хана, после отново към маркиза.

— Ще можете да се осведомите после от ханджията дали съм скрил от вас някаква информация — каза той, сякаш можеше да чете мислите й. — Тъй или иначе, убеден съм, че няма да е зле да си поприказваме.

Боже милостиви! Толкова лесно ли е да я проумее човек? Е да, сигурно е така, въздъхна тя нечуто. Изглежда, всеки прочита тутакси по носа й какво мисли — за жена с интереси в политиката много голям недостатък.

— Е, добре.

Маркизът й предложи ръката си, сякаш се намираха в парка Сент Джеймс. Тя беше едра жена, но той все пак по-висок от нея.

— Надявам се, че нападението не е имало за вас неприятни последствия.

— Не, никакви. — Тя го погледна с крайчеца на очите. Беше наистина хубав мъж. — Надявам се, че и за вас не е имал неприятни последици фактът, че за малко не ви убих.

Очите му се засмяха.

— Тъкмо обратното. Чудесното ми спасение ме кара да ценя живота повече отколкото преди.

— Ако желаете да стрелям импулсивно от време на време по вас, за мен ще е удоволствие.

Той се позасмя.

— Не съм сигурен дали мога да се надявам и втори път да не улучите целта. — Когато се отдалечиха достатъчно от хана, той продължи вече по-сериозно: — Преди два дни оттук са минали уелски джамбази. Моят брат и „Опазената невинност“ са се присъединили към тях.

— Вашият брат и кой още?

— Моля да ме извините, но свикнах да наричам госпожица Колинс „Опазената невинност“ — отговори той, като съвсем не правеше впечатление на смутен.

Дездемона силно присви очи, възмутена от дързостта му, но се въздържа да го сложи на място. Искаше първо да разбере какво е научил.

— По всяка вероятност двамата са вече в Лестър — продължи той. — Що се отнася до госпожица Колинс, не съм съвсем сигурен, защото тя притежава по всяка вероятност способността да остава незабелязана, но някой е развличал джамбазите с трикове. Трябва да е бил Робин. Още като момче се възхищаваше от джебчиите и се залови да се упражнява, докато стана същински майстор.

Това правеше нехранимайкото почти симпатичен.

— А къде е била моята племенница, докато лорд Робърт се е правил на палячо? — осведоми се хапливо Дездемона.

— В стаята си. Къпела се е. — Маркизът й хвърли многозначителен поглед. — Госпожица Колинс е имала следователно чудесната възможност да избяга. Но ни дава правото да заключим, че пътува съвсем доброволно с Робин.

Дездемона изсумтя пренебрежително. Уолвърхемптън поприсви устни, сякаш трябваше да сподави смеха си.

— Според мен е твърде вероятно моят брат да е предложил на госпожица Колинс да я придружи до Лондон. Подобна постъпка би била съвсем типична за него и би означавала, че не я заплашва никаква опасност. Тъкмо обратното. Това обяснява също защо младата лейди не е избягала от него.

Дездемона допускаше за себе си, че маркизът е напълно прав в предположението си, но не беше готова да го потвърди и на висок глас.

— Силата на вашето въображение ви прави чест, но аз далеч не съм убедена в това.

Тя седна на една голяма скала, като внимаваше огромната й пелерина да я обгръща от глава до пет.

— Максима може да е била заключена в стаята въпреки волята й. Освен това всеобщо известно е, че жестоко сплашена жена се бои даже да помисли за бягство. Ще съм сигурна какво е станало едва след като говоря с нея.

— Всъщност не съм учуден да го чуя — измърмори маркизът, седна до нея и кръстоса крак връз крак.

Тя го изгледа хладно.

— Какво смятате да направите, в случай че ги откриете преди мен? Да опазите на всяка цена семейната чест от скандал?

— Това е една възможност. — Стоманеносивите му очи не я изпускаха от поглед. — Но да почакаме дотогава.

— А какво ще сторите, ако ви се наложи да избирате между справедливостта и вашия брат?

Маркизът извърна с въздишка поглед.

— Искрено се надявам да не се стигне дотам. Вие познавате момичето, лейди Рос. Наистина ли е толкова безукорно, че всяко отклонение от пътя на добродетелта да е невъзможно? Вашата племенница вече не е дете, а както съм чувал в някои отношения американките са по-малко придирчиви от англичанките.

Дездемона усети как се изчервява. Уолвърхемптън не я изпускаше от очи и тя предчувстваше мига, в който той интуитивно ще се досети.

— Колко добре познавате всъщност госпожица Колинс? — попита той и погледът му стана по-строг. — Госпожица Колинс е от няколко месеца в страната, а вие споменахте, че сте отишли в Дюрам да я посетите.

Дездемона си играеше разсеяно с нефритената дръжка на чадъра.

— Не сме се срещали — призна тя сподавено. — Но много редовно си пишехме и мисля, че я познавам много добре. Тя е много умно и разумно момиче. Никога не съм имала повод да се съмнявам в моралните й устои.

— Боже милостиви, значи никога не сте виждали момичето? — Маркизът се помъчи с видимо усилие да си върне непринудения тон. — Дали не преувеличавате леко загрижеността си за вашата племенница, лейди Рос. Моите сведения ми подсказват, че става дума за много независима и енергична млада дама. Ако е освен това и добродетелна невинност, значи наистина няма от какво да се бои от страна на брат ми. Дали не е по-добре да се върнете в Лондон и да изчакате там племенницата си. Сигурен съм, че мис Колинс скоро ще се появи, а вие ще си спестите това напрегнато и толкова трудно издирване.

Лейди Рос стана и го изгледа гневно.

— Може би сте прав и Максима сигурно ще стигне до Лондон. Но понеже не мога да споделя вашето наистина трогателно доверие в брат ви, ще продължа да я търся, докато не се убедя лично, че тя е добре.

Гайлс щеше да се разочарова, ако тя допуснеше да я откажат от намеренията й. Сега и той стана — внимателно изучаваше лицето й, което го интересуваше много повече от съдбата на Опазената невинност. Чертите на лицето й, засенчени от сламената шапка, бяха по-подчертани, отколкото би отговаряло на съвременната мода, но беше красива и много привлекателна. Слънчев лъч проникна през сламата и му показа, че веждите, които му се бяха сторили тъмни, са всъщност кестеняви.

— Какъв цвят на косата криете всъщност под тази шапка, която ви стои чудесно?

Големите й сиви очи го гледаха слисано.

Въпреки че беше обикновено образец на благоприличие, Гайлс не успя да устои на внезапния си порив. Много бавно, тъй че тя да може, стига да пожелае, всеки миг да му попречи, той пристъпи напред, развърза панделките на шапката и я свали от главата й.

Като зърна яркочервените гъсти къдрици, дъхът му направо секна. Няколко се бяха изскубнали от плитките и се спускаха над лебедовата й шия. Сега вече не приличаше на интелектуалка и реформаторка. Ако си разпусне косата, ще прилича на езическа богиня.

— Сега разбрахте защо я крия — каза лейди Рос сякаш малко смутено. — Изглежда някак неприлична. Моята снаха, лейди Колинс, направо изпадна в отчаяние, когато отиде с мен на едно събиране. Заяви ми, че моята външност подхождала по-скоро на куртизанка, отколкото на една дама.

Гайлс никога не се бе замислял сериозно за червените коси, но сега изпита почти непреодолимо желание да разплете тези плитки. Искаше да прокара пръсти през блестящите златночервени къдрици, да зарови лице в тях, да не вижда и да не чувства нищо друго освен тези плътни, сияещи кичури коса.

Боже милостиви, какво го прихваща? Наближаваше четиридесетте и наистина отдавна бе минал възрастта, на която откровената сексуална наслада може да замъгли разсъдъка.

— Косата не е всъщност нито морална, нито аморална — заяви той, след като си пое дълбоко дъх.

— Не съм съвсем сигурна, че е така — възрази тя едва ли не с горчивина. — Всеки случай установих, че трябва да я крия, ако искам да ме вземат насериозно.

— От самото начало останах с впечатлението, че загрижеността за вашата племенница е по-силна, отколкото го изискват обстоятелствата. Защо сте толкова недоверчива към мъжете?

Дездемона наведе очи. Тенът й притежаваше млечната белота на всички червенокоси.

— Не изпитвам недоверие към всички мъже. Бащите и братята са доста приемливи, а и някои други също.

Това обясняваше много.

— Както съм чувал, вашият съпруг, сър Гилбърт, е бил твърде непостоянен човек — отбеляза спокойно Гайлс.

Тя обърна рязко глава, чертите на лицето й станаха строги.

— Позволявате си да засягате неща, които не са ваша работа, милорд. Щом човек с вашата репутация може да бъде толкова нагъл, няма да се изненадам, ако брат ви се окаже същински нехранимайко.

Тя дръпна шапката от ръцете му, сложи си я припряно на главата и бързо се отдалечи. Въпреки скриващите гънки на наметалото, личеше че върви с подчертано изправен гръб.

Гайлс си даде сметка, че я е виждал досега само в тази безформена обвивка на наметалото. Питаше се как ли изглежда без този пашкул. Въпреки че правеше впечатление на доста едра, притежаваше очевидно и много привлекателни женски извивки. А той обичаше пълнички жени. Ужасно жалко, че дамата е толкова раздразнителна.

На желанието на лейди Рос да се отдалечи бързо пречеха не само леките й обувки, но и необходимостта да си проправя внимателно път през високата трева. Той я настигна само с няколко крачки.

— След два дни джамбазите ще минат през Маркет Харбъроу. Бихте могла да сте там преди тях.

— А вие ще отидете ли, лорд Уолвърхемптън? — Гласът й звучеше хладно, лицето й беше засенчено от ръба на шапката.

— Разбира се. Според мен Маркет Харбъроу е идеалното място за залавяне на нашите бегълци. — Въпреки оптимистичните думи, Гайлс съвсем не беше сигурен, че Робин ще се остави толкова лесно да го хванат. Ловкото измъкване е навик за един шпионин, а неговият брат нямаше да остане здрав и читав през всички тези години на континента, ако не беше майстор на измамните маневри.

Маркизът запази за себе си една решаваща подробност. Ако Робин продължи по поетия път, той ще го отведе близо до неговото имение в Ракстън. Беше много вероятно да скрие там за известно време Опазената невинност, особено ако двамата се смятат за преследвани.

Ако не открие двойката още преди това, Гайлс щеше да я потърси в Ракстън. Като се има предвид капризната и недоверчива природа на лейди Рос, за всички заинтересовани щеше да е по-добре той да залови бегълците.