Мери Джо Пътни
Ангелът мошеник (2)

1

Мочурищата на Дюрам бяха толкова различни от горите и фермите в Америка, но притежаваха свое особено очарование. След смъртта на баща й преди два месеца Максима Колинс се разхождаше всеки ден из хълмистата местност и се наслаждаваше с безкрайна благодарност на вятъра, слънцето и дъжда. Щеше да съжалява за тези самотни, пустинни мочурища повече, отколкото за всичко друго откъм тази страна на Атлантика.

След два часа ходене Макси седна на една покрита с мъх скала и задъвка разсеяно някаква тревичка. Сияещото пролетно слънце сякаш бе пропъдило тъжната мъгла на мъката, която я погълна след смъртта на баща й. Сигурно беше крайно време да се завърне в Америка.

Трябваше да признае, че нейният чичо, лорд Колинс, беше по своя сдържан начин много мил с нея, но останалите членове на семейството проявяваха смесени чувства. Макси можеше поне донякъде да разбере тяхното отношение. В края на краищата за тях тя е твърде странно същество, което в никакъв случай не би трябвало да прекрачи прага на едно английско имение. Допускаше, че светското общество би я приело още по-резервирано. Но не изпитваше и желание да навлезе в неговия свят. В нейната родина имаше повече простор за „другостта“.

Най-голямата пречка за нейното завръщане в родината беше фактът, че разполагаше всичко на всичко с пет фунта стерлинги. Да, но лорд Колингууд сигурно ще й плати пътя до Америка и ще добави малка сума, с която да живее, докато си стъпи там на краката.

Негово превъзходителство сигурно ще смръщи отначало чело и ще се запита наистина ли изпълнява по този начин дълга си спрямо единственото дете на брат си. Добре възпитани английски девойки не пътуваха сами. Предпочитаха да останат под нечия грижлива закрила.

Но Макси не беше нито благовъзпитана, нито англичанка, както отново и отново й бяха давали да разбере, повече или по-малко подчертано, през последните четири месеца, откакто дойде в Дюрам с баща си. Освен това нямаше никакво намерение да бъде зависима от чичо си.

Дори ако негово превъзходителство няма да я пусне с удоволствие, едва ли може и да я спре. Наскоро навърши двайсет и пет, пък и отдавна се грижеше сама за баща си и за себе си. Ако се наложи, ще си намери някаква работа и ще спечели пари за пътя до Америка.

След като взе това решение, тя скочи твърде неелегантно на крака и изтърси няколко тревички от черната си пола. Траурът беше отстъпка пред изтънчената чувствителност на английските й роднини, иначе не би демонстрирала така подчертано скръбта си. Ех, нямаше да е за дълго.

След половин час енергичен ход тя се прибра в Чанлей корт. За лош късмет, щом пое по кратката пътека през градините, се натъкна на двете си братовчедки, които се забавляваха със стрелба с лък. Порша, по-голямата, опъна тетивата, но изобщо не улучи мишената, сложена само на десет или дванайсет крачки.

Макси тъкмо понечи да ги отмине, но Порша вдигна очи и я зърна.

— Максима, радвам се, че минаваш оттук — извика тя с нескрита подигравка. — Дали не можеш да пооправиш нашите способности. Освен ако стрелбата с лък не е сред модерните развлечения, от които си била лишена?

Порша беше на осемнайсет, много хубавичка, но злобна. От самото начало не беше особено мила с братовчедка си, но откакто заради смъртта на Максимус Колинс се наложи да отложат въвеждането й в лондонското общество, тя се държеше подчертано враждебно, сякаш Макси беше лично отговорна за това.

Макси се приближи колебливо към братовчедките си.

— Имам известна представа от стрелбата с лък. Както за всичко останало, пътят към майсторството минава през упражненията.

— В такъв случай трябва да се поупражняваш в майсторството да си правиш прически — забеляза язвително Порша.

Макси беше свикнала с подобни убождания.

— Да, права си — отвърна спокойно. — Външността ми не е особено привлекателна. Но се надявах да се вмъкна незабелязана вкъщи.

Дори в най-добрите й времена косата й беше прекалено дълга, права и черна, за да отговаря на модата. В момента беше на всичкото отгоре и разрошена.

За разлика от нея Порша и Розалинд бяха толкова спретнати, сякаш очакваха в салона на майка си посещението на ухажори. Двете бяха и по-високи от американката. Но тук повечето момичета бяха такива.

Шестнайсетгодишната Розалинд, по начало по-мила от сестра си, се притесни от грубостта на Порша.

— Да ти дам ли лъка си, Максима? — попита тя с плах опит да поразведри атмосферата.

Макси хвана лъка и го опъна няколко пъти, за да свикне с него.

— Трябваше да се досетя, че стрелбата с лък е била спорт на диваците, преди да стане всеобща мода — измърмори Порша.

Забележката наруши спокойствието на Макси. Тя се обърна толкова гневно към братовчедка си, че Порша направи неволно крачка назад.

— Имаш пълно право — изрече тя с опасно мек глас. — Наистина е спорт на диваците. А сега ми се махни от пътя.

След като братовчедките й побързаха да се дръпнат, Макси посегна към няколко стрели и се отдалечи толкова много, че разстоянието до мишената стана четири пъти по-голямо от онова на двете сестри.

Тя нагласи стрела и се съсредоточи не само върху стрелбата, но и върху представата какво е да си стрела, която търси целта си. Това беше първият и най-важен урок по стрелба, получен в Америка.

После изпрати стрелата. Миг по-късно тя се заби в центъра на мишената.

Докато първата стрела още потрепваше в целта, тя изпрати подире й следващата. След по-малко от минута пет стрели стърчаха в центъра толкова близо една до друга, че се докосваха.

Докато нагласяваше последната стрела, Макси погледна към братовчедките си, които я гледаха уплашени как пуска стрелата от лъка. Този път стрелата се заби в липата, под която бяха застанали двете сестри. Порша извика ужасена, когато няколко листа паднаха върху грижливо фризираната й коса.

Макси изтича към двете, върна на Розалинд лъка и каза на Порша:

— Понеже съм дивачка, склонна съм към хаос и насилие. За твое добро ще е никога да не го забравяш.

После Макси се завъртя на пети и изтича към къщата с високо вдигната глава. Беше глупаво от нейна страна да позволи на Порша да я накара да изгуби самообладание, но изпитваше безспорно и някакво задоволство.

Спретнато облечена и с коса прибрана на кок на тила, Макси вдигна ръка да почука на вратата на кабинета на чичо си, когато отвътре долетя острият глас на лейди Колингууд.

— Нима онзи ужасен човек заслужаваше да му платиш толкова много?

— Да, заслужава. Симънс може да няма обноски, но той отстрани така умело неприятностите около Макс, че останах доволен.

Последваха няколко неясни думи, а после чичо й заключи:

— Поне съм сигурен, че никой няма да разбере как е починал брат ми.

Макси се вцепени. Баща й и преди беше страдал от спазми в гърдите, затова не се изненада много, когато той умря в Лондон. Тялото му беше пренесено в Дюрам и погребано с подобаващо достойнство в семейната гробница. Поне досега не бе имала никакво основание да предположи, че баща й не е умрял от естествена смърт.

С разтуптяно сърце се увери, че никой не я гледа и притисна ухо към дъбовата врата.

— Бъди сигурен, че брат ти ще ни създава и в смъртта си не по-малко проблеми, отколкото приживе. Колко жалко, че не си остана в Америка — забеляза леля й Олтиа. — Въпросът за наследството ще е същинска катастрофа, а какво ли ще стане, ако Максима разбере от какво всъщност е починал баща й?

— Въпросът със завещанието е почти изяснен, а тя никога няма да научи истината за баща си. Погрижил съм се за това.

— Мога само да се надявам, че имаш право, защото, ако тя разбере, фитилът ще пламне — заяви ядосано лейди Колингууд. — Малката дивачка не е глупава.

— Щеше ли да си настроена толкова враждебно към Макси, ако дъщерите ни бяха хубави като нея? — попита сподавено чичо й.

Последва възмутено мълчание, а после съпругата му избухна:

— Какво си въобразяваш? Наистина ли мислиш, че бих желала дъщерите ми да изглеждат като Максима. Те са благовъзпитани млади английски дами, а не тъмнокожи малки дивачки.

— Благовъзпитани може и да са, но никой няма да им обърне внимание, ако братовчедка им е в същата стая.

— Мъжете реагират на нея като жребци на буйна кобила. Подобно внимание не си пожелава никоя истинска лейди — изсъска лейди Колингууд. — Никога няма да проумея как брат ти е могъл да падне толкова ниско, та да се ожени за индианка. В случай че наистина се е оженил официално за това същество. Как е могъл да домъкне в дома си такава дивачка и такъв мелез!

— Престани! — извика гневно съпругът й. — Макс може да беше непрокопсаник, но беше от рода Колинс, а Максима е негова дъщеря. Освен това не мога да открия в нея никакви недостатъци — нито в държането й, нито в цялото й същество. А по отношение на тебе и Порша се държи дори много по-подчертано като дама, отколкото може да се каже за вас двете.

— Преди не повече от час тя е заплашила Порша с лък и стрела. Живея в непрекъснат страх да не изгуби самообладание и да не ни убие всички в леглата ни. Ако не направиш необходимото да изчезне оттук, ще го направя аз.

— Хайде, прояви поне малко търпение. Другата пролет, щом свърши траурът, ще я въведем в лондонското общество. Тогава и Розалинд ще е достатъчно пораснала, та ще можем да представим едновременно и трите момичета. С нейната външност за Максима сигурно няма да е трудно да си намери подходящ съпруг.

При представата за сезон в Лондон, Макси неволно се сви, но следващите думи на леля й я уязвиха още по-дълбоко.

— Просто не виждам как ще ме принудиш да й помогна да дебютира заедно с нашите дъщери — изстена лейди Колингууд. — Просто е невъзможно!

— И все пак аз го очаквам от теб. И няма нищо невъзможно трите братовчедки да бъдат представени заедно.

— Но ние не можем да я задържим още цяла година при нас — заяви рязко съпругата му. — Маркъс скоро ще се върне от пътуването си из Европа и ти много добре знаеш колко лесно е да му се повлияе. Или искаш да рискуваш твоят син да се заплесне по племенницата ти? Готов ли си да приемеш тази малка дивачка като своя снаха?

След дълго мълчание съпругът й каза колебливо:

— Ех, тя не е непременно партията, за която си мечтая за него.

Лейди Колингууд отвърна нещо, което Макси вече не можа да разбере.

Но и така беше чула предостатъчно. Усети, че мъчително й се повдига, прибра се безшумно в стаята си, хвърли се отчаяна на леглото и се опита да придаде някакъв смисъл на чутото.

То будеше преди всичко подозрението, че баща й не е починал от естествена смърт. Но как е умрял? При злополука или от ръката на пладнешки разбойник? Да, но и в двата случая не би имало причина това да се крие. Възможно ли беше Макс да е умрял в леглото на някоя проститутка? От една страна, невъзможно, но от друга, не беше и чак толкова ужасен скандал, та да бъдат оправдани драстичните мерки това да се прикрие.

Единственото приемливо обяснение, което можеше да си даде, беше, че баща й е бил убит. Но защо някой ще иска да убива очарователния и напълно беззащитен Макс? Обичайните мотиви за убийство са грабеж или страст. Максимус Колинс нямаше пукнато пени, тъй че обирът отпадаше като мотив. Луда ревност й се струваше още по-невероятна. Баща й никога не се беше проявявал като кой знае какъв донжуан, пък и толкова отдавна беше напуснал Англия, че обектите на някогашните му увлечения едва ли бяха още на този свят.

Лейди Колингууд беше споменала и някакво наследство. Бащата на Максимус го беше лишил от наследство, но може би далечен роднина му е завещал нещо и са го убили, за да му попречат да предяви правата си. Ако е така, значи ли това, че като негова наследничка сега и тя, Макси, е в опасност?

При тази мисъл Макси поклати недоверчиво глава. Такива неща се случват само в романите, но не и в действителния живот.

Дали пък Макс не се е добрал по нечестен начин до някакви пари и затова са го убили? Вечерта преди да замине за Лондон, той твърдо беше заявил, че на финансовите им затруднения скоро ще им се види краят. Любимата му дъщеря скоро щяла да стане същинска лейди, да получи чудесния живот и достойния съпруг, които заслужава. Но той и друг път беше заявявал същото, а Макси го приемаше със смях и с уверението, че е много доволна от сегашния си живот.

Беше трудно да си представи човек, че Макс се е сдобил по законен път с голяма сума пари. За съжаление по-вероятно беше да си е послужил с нелегитимни методи. Тя много обичаше баща си, но беше наясно и със слабостите му. Дали пък не е разполагал с изобличаваща информация за някой стар съученик и не е заплашил, че ще я разкрие. На човек, притиснат по този начин, може да му се е видяло по-просто да убие изнудвача, вместо да му плаща. Рискът не би бил твърде голям, защото никой нямаше да съжалява за изчезването на един беден нехранимайко.

Освен неговата дъщеря, разбира се.

Но кого ли е могъл да изнудва баща й? Своя брат? Но семейни тайни се разкриват най-лесно.

Макси сви така силно юмруци, че ноктите й се забиха в дланите. Не можеше да изключи възможността при известни обстоятелства лорд Колинс да е убил брат си. Онзи твърде съмнителен мъж от Лондон дали не е бил наемен убиец?

Трябваше да се махне още днес, още щом семейството заспи. Но нямаше да се прибере тихо и мирно в Бостън, във всеки случай не преди да открие в Лондон истината за смъртта на баща си.